Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (77)

76.

— София — попита Боранова, — би ли могла да придадеш на кораба някаква електрическа характеристика, която да ни помогне да влезем във вената?

Калинина не изглеждаше много сигурна.

— Едва ли, Наталия — каза Морисън. — Може би отделните клетки все още не са напълно мъртви, но организацията в тях вече е разрушена. Едва ли някоя клетка в тялото би ни приела посредством пиноцитоза или какъвто и да е друг начин.

— В такъв случай какво да правя? — каза нещастно Дежньов. — Да си пробия път със сила?

— Разбира се — потвърди Конев. — Притисни кораба към стената. Малка част от нея ще се миниатюризира и ще можеш да се вмъкнеш. Няма да е необходимо да използваш прекалено двигателите.

— А-ха! — възкликна Дежньов — Говори експерта. Вената ще се миниатюризира и ще се разпадне с цената на енергия от нашето поле, повече енергия, отколкото ако си пробием път с моторите.

— Аркадий — намеси се Боранова, — не се гневи. Сега не му е времето. Употреби умерено двигателите и използвай първото отслабване на стената на вената от миниатюризацията, и се вмъкни. Използването на двете техники ще изразходи по-малко енергия, отколкото всяка от тях поотделно.

— Можем да се надяваме — каза Дежньов, — но казването не означава, че ще стане. Веднъж, когато бях малък, баща ми каза: „Жаркото признание, синко, не е гаранция за истината.“ Каза ми го, когато най-сериозно се заклех, че не съм счупил лулата му. Попита ме дали разбирам, какво ми казва. Отвърнах, че не разбирам и той ми го обясни подробно. След това ме натупа.

— Да, Аркадий — кимна Боранова, — но сега тръгвай.

— Няма да наводниш мозъка с кръв — каза Конев. — Сега, след като Шапиров е мъртъв, не би имало значение, но, така или иначе, кръвта вече не се движи. Практически нищо няма да изтече.

— Хм — рече Дежньов, — това поражда интересен въпрос. При нормални условия, след като влезем във вената, кръвния поток би ни понесъл в определена посока. Щом кръвта не тече ще трябва да използвам двигателите, но в каква посока?

— Щом веднъж проникнем във вената — спокойно обясни Конев, — ще завиеш надясно. Така казва церебрографът ми.

— Но ако няма течение, което да ме обърне надясно и ако вляза под ъгъл наляво?

— Аркадий, ще влезеш под ъгъл надясно. Церебрографът ми казва и това. А сега, няма ли да започнеш?

— Давай, Аркадий! — окуражи го Боранова. — Нямаме друга възможност, освен да се осланяме на церебрографа на Юрий.

Корабът се насочи напред и щом носа опря в стената, Морисън почувства как се напрягат моторите. След това стената просто поддаде, отдръпна се във всички посоки и кораба се озова вътре.

Дежньов незабавно спря двигателите. Корабът се придвижи с бързо намаляваща скорост, отскочи от далечната стена, без да й причини някакви повреди при краткия контакт, доколкото можа да види Морисън, и застана успоредно на оста на огромния тунел на вената. Ширината на кораба беше доста по-голяма от половината диаметър на кръвоносния съд.

— Е — попита Дежньов, — правилно ли сме ориентирани? Ако не сме, нищо не може да се направи. Не мога да се върна назад. Твърде плътно изпълваме вената, за да може Албърт да излезе и да ни завърти, а и нямаме достатъчно енергийни ресурси, за да се миниатюризираме и да направим завой.

— Насочени сме в правилната посока — сурово каза Конев. — Просто тръгни и скоро сам ще се убедиш. Кръвоносният съд ще става по-голям с движението.

— Да се надяваме. А ако се разширява, още колко ще трябва да пътуваме докато излезем от тялото?

— Все още не мога да каза — отговори Конев. — Трябва да проследя вената на церебрографа, да се консултирам с хората в Пещерата и да уговорим вкарването на игла, колкото е възможно по-близо до мястото, където ще излезем от черепа.

— Мога ли да обясня, че не можем да се движим вечно — рече Дежньов. — С всичките тези миниатюризации и деминиатюризации, след завоите с ниска ефективност, погрешните капиляри и преследването на Албърт, сме изразходвали много повече енергия от предвиденото. Имахме много повече енергия, отколкото считахме за нужно и все пак почти я изразходихме.

— Нима искаш да кажеш, че нямаме енергия? — запита Боранова.

— Почти. Не го ли повтарям от известно време? Не ви ли предупредих, че се изчерпва?

— Но до каква степен сме я изчерпали? Да не искаш да кажеш, че няма да ни стигне, за да излезем извън черепа?

— При нормални условия щяхме да имаме достатъчно. Ако се намирахме в жива вена, можехме да разчитаме на кръвния поток, който щеше да ни отнесе. Но сега няма никакво течение. Шапиров е мъртъв и сърцето му не бие. Това означава, че ще трябва да се придвижваме на собствен ход и колкото по-студен става потока, толкова по-гъста ще става кръвта, двигателите ще трябва да работят повече и енергията ни ще се изчерпва по-бързо.

— Имаме да изминем само няколко сантиметра — каза Конев.

— Само няколко? — ядно рече Дежньов. — По-малко от една педя? Наистина ли? По нашите размери трябва да изминем километри.

— Не трябва ли да се деминиатюризираме още? — попита Морисън.

— Не можем — Дежньов вече говореше доста силно. — Нямаме достатъчно енергия. Неконтролируемата деминиатюризация не изисква енергия; напротив, тя освобождава енергия. Но контролируемата деминиатюризация… Вижте, Албърт, ако скочите от прозореца на висока сграда, ще достигнете без усилия до земята. Но ако искате да преживеете изпитанието и ако искате да се спуснете бавно, ще трябва да слезете по въже, за което ще са нужни доста усилия. Разбирате ли?

— Разбирам — промърмори Морисън.

Ръката на Калинина се прокрадна и леко стисна неговата.

— Не обръщайте внимание на Дежньов — тихо каза тя. — Мърмори и негодува, но ще ни откара.

— Аркадий — обади се Боранова, — ако разпалеността не е гаранция за истината, както току-що ни каза, тя не е и гаранция за хладния ум и правилното решение. По-скоро обратното. Така че защо просто не тръгнеш по вената и може би енергията ще ни стигне до иглата.

Корабът тръгна и Морисън си помисли, че всеки изминат метър ги приближава към спринцовката.

Мисълта не беше много успокояваща. Не би имало голяма разлика, ако до иглата не им достигне малко или много. Все пак пулса му се нормализира и спокойно загледа бързо отминаващата стена.

Червените телца и тромбоцитите изглеждаха много по-многобройни, отколкото в артериите и капилярите, през които преминаха. Тогава кръвта течеше и наоколо имаше сравнително малко обекти, които се движеха заедно с тях. Сега разнообразните тела бяха неподвижни. Корабът отминаваше безчет обекти, като ги разблъскваше наляво и надясно, оставяйки ги полюляващи се зад себе си.

От време на време подминаваха случайни бели клетки, огромни, топчести и неподвижни. Сега белите клетки бяха напълно безразлични към наличието на преминаващи чужди тела. Дори веднъж корабът просто се шмугна през една бяла клетка и я остави разкъсана зад себе си.

— Движим се в правилна посока — заяви Конев. — Вената определено е по-широка от преди.

И наистина беше така. Морисън беше го забелязал, без да схване значението на факта. Беше прекалено погълнат от самото движение.

Почувства слаб пристъп на надежда. Щеше да бъде истинска беда, ако се движеха в погрешна посока. Вената щеше да се стесни и да се пръсне, оставяйки ги да се носят в сивото вещество, с може би недостатъчно гориво, за да открият и достигнат друга вена.

Конев записваше нещо, което Дежньов му диктуваше. Кимна и попита:

— Потвърдиха ли тези цифри, Аркадий? Добре!

Прекара известно време над церебрографа, след което обяви:

— Чуйте, знаят в коя вена се намираме и ще вкарат иглата в точката, която съм отбелязал на церебрографа. Ще я достигнем след по-малко от половин час. Аркадий, можем ли да се движим още половин час?

— Вероятно малко по-малко. Ако сърцето биеше…

— Да, знам, но не бие. Наталия, мога ли да видя записките ти за онова, което сме приели от мисловните процеси на Шапиров? Искам да изпратя необработените данни навън, в Пещерата.

— Искаш да ги изпратиш за всеки случай? — попита Боранова.

— Точно това имам предвид. Дойдохме тук заради тези данни и не искам да се изгубят, ако не успеем да се измъкнем.

— Правилно, Юрий — кимна Боранова.

— Ако приемем — в гласа на Конев неочаквано прозвучаха гневни нотки, — че данните изобщо имат някаква стойност.

Отправи бърз поглед към Морисън. След това се наклони към Дежньов и двамата започнаха да предават информацията, от компютър на компютър, от малкия към големия, от вътрешността на вената към външния свят.

Калинина все още държеше ръката на Морисън, може би по-скоро за свое, отколкото за него успокоение.

— София, какво ще се случи — попита той, — ако енергията ни се изчерпи преди да достигнем до иглата?

Калинина повдигна вежди и отвърна:

— Просто ще трябва да останем на едно място. Хората в Пещерата ще се опитат да ни намерят където и да сме.

— Нали няма да се деминиатюризираме, щом енергията ни свърши?

— О, не. Миниатюризацията е метастабилно състояние. Спомняте си, че ви го обяснихме. Ще останем в него неопределено дълго. Възможно е… това случайно псевдо-Брауново движение на свиване и уголемяване да предизвика спонтанна деминиатюризация, но не и преди да са изминали… Кой знае?

— Години?

— Вероятно.

— Разбира се няма да имаме голяма полза — каза Морисън. — Ще умрем от задушаване. Без енергия няма да можем да рециклираме въздушните си запаси.

— Казах, че хората в Пещерата ще се опитат да ни намерят. Компютрите ни все още ще работят. Могат да срещат вената и да ни открият по електронен път или дори визуално.

— Как биха могли да открият една клетка между петдесет трилиона?

— Албърт, вие сте песимист — Калинина тупна с ръка. — Ние сме лесно различима клетка. При това можем да изпращаме радиосигнали.

— Мисля, че ще е по-добре, ако открием иглата и не се налага да ни търсят.

— Аз също. Просто исках да ви кажа, че ако привършим енергията и не открием иглата, няма да настъпи края на света.

— А ако я намерим?

— Тогава ще ни изтеглят и енергийните източници на Пещерата ще се погрижат за деминиатюризацията ни.

— Не могат ли да го направят още сега?

— Заобиколени сме прекалено плътно от големя количество неминиатюризирано вещество и ще бъде много трудно да фокусират деминиатюризиращото поле точно върху нас. След като веднъж се озовем навън, условията ще бъдат напълно различни.

В този момент Дежньов заговори:

— Всичко ли предадохме, Юрий?

— Да. Всичко.

— В такъв случай моето задължение е да ти кажа, че имаме енергия само за още пет минути движение. Може би по-малко, но със сигурност не повече.