Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage II: Destination Brain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1988 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ІІ. НАПРАВЛЕНИЕ — МОЗЪКА. 1993. Изд. Бард, София. Роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage II: Destination Brain, by Isaac ASIMOV (1988)]. Редактор: Теодор МИХАЙЛОВ. Предговор: Въведение от автора — с.7. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 30. Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 480. Цена: 36.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация

32.

Юрий Конев пръв стана от масата. За миг остана прав, леко приведен над масата, леко смръщил напрегнатото си, младежко лице.

— Наталия, трябва да заведа Албърт в кабинета си. Трябва да обсъдим утрешните задачи и да се подготвим за тях.

— Помнете, че всички трябва добре да се наспим — отвърна Боранова. — Не искам да се бавите прекалено дълго. Желаете ли и Аркадий да дойде с вас?

— Не се нуждая от него — отвърна високомерно Конев.

— Все пак — продължи Боранова — пред вратата на кабинета ви ще има двама пазачи и можете да ги повикате, ако имате нужда.

— Не се нуждая от тях, Наталия, сигурен съм — нетърпеливо рече Конев. — Елате с мен, Албърт!

Морисън, който ги наблюдаваше изпод вежди, стана и попита:

— Много ли трябва да вървим? Изморих се да ме премятат от едно място на друго из Пещерата.

Морисън знаеше, че се държи нелюбезно, но изглежда, че това не обезпокои Конев, който отвърна също толкова грубо:

— Мислех, че професорите са привикнали да ходят напред-назад из студентските градчета.

Морисън последва Конев и двамата тръгнаха мълчаливо по коридора. Морисън беше сигурен, че след известно време двамата стражи ще ги последват. Погледна назад, но Конев не се обърна.

— Още много ли има, Юрий? — попита Морисън нетърпеливо.

— Глупав въпрос, Албърт. Нямам намерение да ви водя по-далече от нашата цел. Когато стигнем, ще бъдем там. Щом все още вървим, значи все още не сме стигнали.

— При цялото това вървене из коридорите мисля, че щеше да бъде по-удобно, ако използвахте картове за голф или нещо подобно.

— Нещо, което да позволи на мускулите да атрофират ли, Албърт? Та вие не сте толкова стар, че да не можете да ходите или толкова млад, че да трябва да бъдете носен.

„Ако бях на мястото на онази бедна жена, помисли си Морисън, щях да изстрелям няколко фойерверка, за да отпразнувам отказа му от бащинство.“

Най-сетне стигнаха до офиса на Конев. Поне така предположи Морисън, тъй като Конев излая думата „отвори“ и вратата гладко се плъзна встрани в отговор на гласа му. Конев влезе пръв.

— Какво ще стане, ако някой се опита да имитира гласа ви? — полюбопитства Морисън. — Гласът ви не е чак толкова необичаен.

— Лицето ми също се сравнява — отвърна Конев. — Няма да реагира, на което и да е поотделно.

— А ако настинете?

— Веднъж се бях разболял и не успях да вляза в кабинета си три дни. Накрая се наложи да отворим вратата механично. Ако лицето ми е насинено или се появят белези, също могат да възникнат проблеми. Все пак, това е цената на секретността.

— Нима тук има толкова… толкова любопитни хора, че да влязат в кабинета ви?

— Хората са си хора и не е много умно да предизвикваш дори и най-добрите от тях. Тук имам неща, които са изключително важни за мене и не бих искал да ги виждат, преди аз да съм решил. Това, например — слабата му ръка посочи един много голям и дебел том, който почиваше върху поставка, очевидно изработена за него.

Морисън забеляза, че ръцете му са грижливо поддържани и с добре направен маникюр — може би пренебрегваше другите заради работата си, но не и себе си.

— Какво е това? — попита Морисън.

— Това е академик Шапиров или поне същината му.

Отвори книгата и прелисти страниците. Страница след страница, може би всичките, бяха изпълнение с символи, свързани в блок-схеми.

— Разбира се имам го и на микрофилм — продължи Конев, — но в печатните книги има известно удобство.

Той потупа книгата почти с любов.

— Все още не ви разбирам — додаде Морисън.

— Това е основната структура на мозъка на Шапиров, преведена в символи, който създадох самият аз. Ако се подадат като вход на подходяща програма, от тях върху екрана на компютъра може да се възстанови тримерната карта на мозъка до най-малките подробности.

— Удивително, ако говорите сериозно.

— Напълно сериозен съм — рече Конев. — Отдал съм цялата си кариера на тази задача — преводът на мозъчната структура в символен вид и обратно. Аз създадох и усъвършенствах тази наука, наречена церебрография.

— И сте използвали Шапиров като опитен обект?

— По една добра случайност, да. Или може би не беше случайност, а просто съвпадение. Всеки от нас е донякъде суетен. Шапиров смяташе, че си струва структурата на мозъка му да бъде подробно запазена. След като започнах, под негово ръководство, да работя в тази насока, беше очевидно, че един ден трябва да изследваме поне животински мозъци. Той настоя неговия собствен мозък да бъде изследван церебрографски.

— Не можете ли да възстановите теориите му от записаната структура на мозъка му? — намеси се Морисън с неочаквано въодушевление.

— Разбира се, че не мога. Този символичен запис представлява церебрално изследване, което е направено преди три години. По онова време той не беше споменавал последните си идеи. Във всеки случай това, което имам записано тук е само физическата структура, но не и мислите. Все пак церебрографът ще бъде безценен за нас при утрешното ни пътешествие.

— И аз мисля така, но никога преди не съм чувал за него.

— Не съм изненадан. Публикувал съм статии по тази тема, но само във вътрешните издания на Пещерата, а те са строго секретни. Никой извън Пещерата, дори и в Съветския съюз, не знае за тях.

— Това е неправилно. Ще бъдете изпреварен от някой, който ще публикува резултатите си преди вас и ще бъде приет за пръв.

— При първия признак, че в тази насока е отбелязан значителен прогрес някъде другаде — поклати глава Конев, — ще бъдат публикувани достатъчно от ранните ми работи, за да се докаже първенството ми. Например, имам цереброграми на кучешки мозък, които мога да публикувам. Но това е без значение. Важното е, че имаме карта на мозъка на Шапиров, по която да се ориентираме, което е изключителна случайност. Тя беше направена без да знаем, че един ден ще се нуждаем от нея, за да се ориентираме в самата мозъчна джунгла.

Конев се обърна към компютъра и, с обиграно движение на китката си, вкара пет големи диска.

— Всеки един от тях — поясни той — може да побере без проблеми цялата информация на Централната московска библиотека. Всичките съдържат данни за мозъка на Шапиров.

— Нима се опитвате да ми кажете — каза възмутено Морисън, — че можете да прехвърлите цялата тази информация, целия мозък на Шапиров, в тази книга?

— Е, не — отвърна Конев, поглеждайки книгата. — В сравнение с всичките данни, тази книга е само една малка извадка. Обаче тя съдържа скелета, така да се каже, на невронната структура на Шапиров и я използвах за да насочвам компютърната програма при изграждането на подробната карта. За тази работа ми бяха необходими няколко месеца и най-добрия компютър, с който разполагаме. Дори при това положение, Албърт, достигаме само до клетъчно ниво. Ако искаме да създадем карта на мозъка на молекулярно ниво и се опитаме да опишем възможните комбинации и пермутации — всички възможни мисли, които могат да възникнат в един конкретен човешки мозък като този на Шапиров, предполагам, че ще ни е нужен компютър с размерите на Вселената, който трябва да работи повече време, отколкото е съществувала самата Вселена. Обаче това, с което разполагаме, може би ще е достатъчно, за да изпълним задачата си.

— Юрий, бихте ли ми показали как работи?

Конев се загледа в компютъра, който беше включен, както се разбираше от шума на вентилатора му и натисна необходимите клавиши. На екрана се появи страничен изглед на човешки мозък.

— Можем да видим произволен напречен разрез — поясни Конев.

Натисна един клавиш и от мозъкът започнаха да се отделят пластове, като че ли някакъв свръхтънък микротом отделяше по няколко хиляди слоя в секунда.

— При тази скорост ще са нужни около час и петнайсет минути, за да се премине през целия мозък, но мога да спра процеса във всеки момент. Мога също да отделям по-дебели пластове или да отделя един предварително пресметнат слой, което ще ми даде желания разрез — докато говореше, той показваше тези възможности на програмата. — Освен това мога да ориентирам разреза в произволна посока или да го завъртя спрямо произволна ос. Мога да увеличавам изображението произволен брой пъти до клетъчно ниво, бавно, както виждате, или бързо.

При тези думи изображението на мозъка шеметно се втурна във всички посоки от центъра на екрана, така че Морисън примигна и извърна очи.

— Сега сме на клетъчно ниво — продължи Конев. — Тези малки обекти са отделните неврони, а ако увелича още изображението, ще видите аксоните и дендритите. Можем да проследим отделния аксон през клетката, дендрита и през синапса до друг неврон и така нататък, пътувайки, с помощта на компютъра, в тримерното изображение на мозъка. Освен това, тримерността на изображението не е само думи. Компютърът е снабден с холографска установка и може буквално да показва тримерни изображения.

— В такъв случай защо ви е миниатюризацията? — предизвикателно вмъкна Морисън. — Защо е нужно да изпращате кораб в човешкия мозък?

За миг на лицето на Конев се изписа пренебрежение.

— Това е глупав въпрос, Албърт и предполагам, че е предизвикан единствено от страха ви от миниатюризацията. Хващате се за всяка възможност да я избегнете. Това, което виждате на екрана е тримерно изображение на мозъка, но само тримерно. Всъщност то е запечатало само един миг. Онова, което желаем е да можем да регистрираме дейността на невроните, промените на активността им с времето. Искаме четиримерно изображение на електрическия потенциал, който нараства и спада, микротоковете, които текат през клетките и клетъчните влакна и тяхната интерпретация като мисли. Това е вашата задача, Албърт. Аркадий Дежньов ще насочва кораба по избрания от мен път, а вие ще ни съобщите мислите.

— И въз основа на какво ще избирате маршрута?

— Въз основа на вашите статии, Албърт. Избрах областите, които посочвате като части от невронната мрежа за творческо мислене. Използвайки като пътеводител тази книга, която съдържа кодираното представяне на мозъка на Шапиров, пресметнах центровете, където повече или по-малко вероятно биха могли да бъдат намерени пътища, водещи към определени части на мрежата. След това ги локализирах по-прецизно с помощта на компютъра. Утре ще проникнем в един или повече от тези центрове.

— Страхувам се, че не мога да гарантирам, че ще успея да открия истински мисли — поклати глава Морисън, — дори да открием центровете, в които се осъществява мисленето. Все едно, че искаме да достигнем място, където се чуват човешки гласове, но ако не знаем езика, няма да успеем да разберем какво казват.

— Не можем да го знаем предварително. Може би променливият електрически потенциал на мозъка на Шапиров ще се окаже близък до потенциалите в нашите мозъци и ще успеем да узнаем мислите му, без да разберем точно как. Във всеки случай, не бихме могли да кажем преди да сме опитали.

— В такъв случай, трябва да сте готови за разочарование.

— В никакъв случай — възрази напълно сериозно Конев. — Аз възнамерявам да съм първия човек, на когото човешкия мозък най-сетне ще разкрие тайните си. Ще реша напълно основната физиологична загадка на човечеството, а може би и на Вселената, ако се окаже, че ние сме най-сложните мислещи устройства, които съществуват. Така че утре ще работим заедно, вие и аз. Искам да бъдете готов за пътуването, искам да ми помагате при насочването, като внимателно изучавате мозъчните вълни, които ще срещнем. Искам да интерпретирате мислите на Шапиров и най-вече идеите му за обединението на квантовата механика и теорията на относителността, така че пътуванията като утрешното ни да станат нещо обичайно и да започнем задълбоченото изучаване на мозъка.

Спря и съсредоточено се загледа в Морисън.

— Е?

— Какво, е?

— Казаното не ви ли впечатли?

— Разбира се, че ме впечатли, но… Имам един въпрос. Докато вчера наблюдавах експеримента със заека, при миниатюризацията имаше забележимо виене, а при деминиатюризацията — бучене. Когато самият аз бях подложен на процеса нямаше нищо подобно. Иначе щях да се досетя какво става.

— А! — вдигна пръст Конев. — Шумът се чува, когато сте в истинското пространство, но не и когато сте в миниатюризираното. Аз го забелязах пръв, когато бях миниатюризиран и го съобщих. Все още не знаем защо миниатюризационното поле спира звуковите вълни, след като не спира светлинните, но предполагаме, че в процеса на изучаването ще разберем причините.

— Докато все още не сме открили фаталните причини — промърмори Морисън. — Юрий, от нищо ли не се страхувате?

— Страхувам се от възможността да не завърша работата си. Това би се случило, ако утре загина или ако откажа да се подложа на миниатюризация. Да бъда спрян от смъртта, обаче, е само една малка вероятност. Ако откажа да бъда миниатюризиран, тогава със сигурност ще бъда възпрепятстван. По тази причина предпочитам първата възможност, вместо втората.

— Не ви ли безпокои, че София ще бъде миниатюризирана заедно с вас?

— Какво? — намръщи се Конев.

— Ако не си спомняте първото й име, ще я наричам Калинина.

— Тя е част от групата и ще бъде на борда.

— И вие нямате нищо против?

— А защо трябва да имам?

— В края на краищата, тя смята, че сте я измамили.

Конев се намръщи, а лицето му почервеня.

— Нима лудостта й е достигнала толкова далече, та да споделя безсмислиците си с непознати? Ако не се нуждаехме от нея за този проект…

— Съжалявам. Звучеше доста убедително.

Морисън не знаеше защо се захваща с тази тема. Може би се чувстваше малоценен заради страха си от задачата, която останалите посрещаха толкова пламенно и искаше по някакъв начин да им го върне.

— Никога ли не сте били… приятели?

— Приятели? — лицето на Конев отразяваше презрението му. — Какво е приятелството? Когато се включих в проекта, тя вече беше тук — беше започнала работа един месец по-рано. Работехме заедно, бяхме нови и неопитни. Разбира се имаше нещо, което хората биха могли да нарекат приятелство — физическата нужда от близост. И какво от това? Бяхме млади и несигурни в себе си. Това беше само един преходен период.

— Но този период е оставил нещо след себе си. Едно дете.

— Това не е мое дело — Конев стисна устни.

— Тя казва, че…

— Не се съмнявам, че би желала да ме натовари с отговорността, но няма да стане.

— Мислили ли сте за генетичен анализ?

— Не! Вярвам, че за детето се полагат подходящи грижи и дори генетичния анализ да покаже, че аз съм вероятния баща, бих отхвърлил всички опити да ме обвържат емоционално с детето. Така че какво би спечелила тази жена?

— Толкова ли сте коравосърдечен?

— Коравосърдечен! Какво си мислите, че съм сторил — че съм покварил една млада, невинна девица? Тя имаше инициативата във всичко. В тъжната история, която ви е разказала, беше ли споменато, че е била бременна и преди и че е правила аборт няколко години преди да ме срещне? Не знам кой е бил бащата тогава, нито кой е бащата сега. Може би и тя не знае.

— Държите се жестоко с нея.

— Не е вярно! Тя е жестока със самата себе си. Аз имам една любовница. Аз имам една любов. И тя е този проект. Тя е абстрактния човешки мозък, неговото изучаване, анализът му и всичко, до което те могат да ни доведат. Жената, в най-добрия случай, е лудост, а в най-лошия — разрушение. Разговора, който водим и който не започнах, този разговор, към който несъмнено тя ви е подтикнала…

— Не е — вмъкна Морисън.

— Подтикването не винаги се забелязва. Този спор може да ми докара една безсънна нощ и да ме направи невнимателен утре, когато ще се нуждая от цялата острота на ума си. Това ли целите?

— Не, разбира се, че не — тихо отвърна Морисън.

— В такъв случай, това е нейната цел. Нямате представа по колко различни начини е опитвала да ми попречи и колко често е успявала. Не поглеждам към нея, не разговарям с нея и все пак не ме оставя на мира. Въображаемата й обида е все така свежа в ума й, както и когато я изоставих. Да! Възразявам срещу присъствието й на кораба и го казах и на Боранова, но тя твърди, че има нужда и от двама ни. Доволен ли сте?

— Съжалявам. Не исках да ви разстроя.

— Какво, тогава, искахте? Просто кротко да си поговорим? „Кажете, какви са всички тези изневери и мръсни номера, които сте погодили?“ Просто приятелски разговор?

Морисън замълча, свеждайки леко глава пред гнева на Конев. Трима от петимата на борда — той и двамата бивши любовници — щяха да работят с чувството на непростима обида. Интересно дали Дежньов и Боранова също не биха могли, с подходящи въпроси, да бъдат обезвредени по същия начин.

— По-добре си тръгвайте — остро добави Конев. — Доведох ви тук за да премахна страха ви, като запаля във вас пламъка на ентусиазма. Очевидно се провалих. Похотливите клюки ви интересуват повече. Вървете, стражите отвън ще ви отведат до стаята ви. Трябва да спите.

Морисън въздъхна. Сън ли?