Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (13)

12.

Морисън се чувстваше изморен. Проспа по-голямата част от понеделника, надявайки се, че това ще му помогне да забрави най-лошия полет в живота си. Изяде с удоволствие храната, която му донесоха вечерта и с още по-голямо удоволствие взе душ. Дадоха му чисти дрехи, които не му бяха съвсем по мярка, но какво от това? Прекара нощта в последователно спане, четене и апатични размисли.

Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че Наталия Боранова е права в преценката си, че е тук, защото Съединените щати са доволни от това. Родано го принуждаваше да отиде, като смътно го заплашваше с проблеми в по-нататъшната му кариера, ако не го направи. Какви ли по-големи неприятности би могъл да има? Защо, в такъв случай, трябва да възразяват срещу отвличането му? Възможно е да възразят по принцип или да почувстват, че се създава опасен и нежелан прецедент. Очевидно нетърпението им да го изпратят тук беше надделяло.

Тогава, каква полза щеше да има, ако настоява да го отведат при най-близкия американски консул или ако ги заплашва с отмъщението на Щатите?

Всъщност, след като делото беше извършено и то с неявна американска помощ, щеше да бъде невъзможно Съединените щати да предприемат открити действия в негова полза или да изразят какъвто и да е протест. Неминуемо ще се появят въпроси как Съветите са успели да го отвлекат, но друг отговор, освен американска глупост или американско съдействие, няма да има.

Разбира се, беше ясно защо бяха го направили. Родано беше му обяснил. Американското правителство искаше информация, а той беше в идеалната позиция, за да им я набави.

Идеална ли? В какъв смисъл? Съветите не са глупаци за да му позволят да получи някаква информация, която не искат да узнае. Ако решат, че информацията, която е успял да получи или е било неизбежно да узнае, е прекалено много, няма да са чак такива наивници, че да го оставят да си тръгне.

Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше убедеността му, че, жив или мъртъв, никога вече няма да види Съединените щати. Американското разузнаване ще свие колективно рамене и ще го опише като неизбежен пропуск — нищо не е спечелено, но и изгубеното не е много.

Опита се да направи преценка на самия себе си.

Албърт Джонас Морисън: доктор по физика; доцент по неврофизика; създател на теория за мисленето, която остана неприета, дори напълно игнорирана; провален съпруг, провален баща, провален учен, а сега и провалена пешка. Изгубеното не е много.

В тъмнината на нощта, в хотелската стая в град, чието местоположение не знаеше, в държава, която повече от век беше изглеждала естествения враг на неговата страна, въпреки духа на неохотно и подозрително сътрудничество, който доминираше през последните десетилетия, Морисън се разплака от самосъжаление и от най-обикновена детска безпомощност, заради пълното унижение, че никой няма и да помисли да се бори за спасението му или дори да си направи усилието да го съжали.

Но все пак се появи и малка искрица гордост — Съветите се нуждаеха от него. Бяха преодолели значителни трудности, за да се доберат до него. Щом не успяха с убеждение, не се поколебаха да използват сила. Не са могли да бъдат сигурни, че Съединените щати безучастно ще наблюдават събитията. Бяха рискували, макар и малък, международен инцидент, за да го отвлекат.

А сега имаха доста проблеми с безопасността му. Беше сам в стаята, но прозорецът имаше решетки. Вратата не беше заключена, но когато я отвори, отпред стояха двама униформени и въоръжени мъже, които го попитаха дали не се нуждае от нещо. Не му харесваше да бъде затворник, но това донякъде беше и показател за собствената му ценност. Поне за тях.

Колко ли ще продължи всичко? Очевидно бяха убедени, че теорията му за мисленето е вярна. Въпреки това, Морисън трябваше да признае пред самия себе си, че всички доказателства, които беше натрупал, бяха случайни и косвени. Никой не беше успял да потвърди най-важните му открития. Какво ще се случи, ако Съветите открият, че и те не могат да потвърдят теорията му или, при по-детайлно разглеждане, решат, че е твърде мъглява, твърде неясна, за да се занимават с нея.

Боранова беше казала, че Шапиров цени високо предположенията на Морисън, но той беше прочут с необуздания си характер и с ежедневната смяна на мнението си.

И ако Шапиров повдигне рамене и се обърне, тогава какво ще направят Съветите? Ако американският им трофей не им вършеше работа, дали щяха да го върнат в Съединените щати, което в известен смисъл щеше да е още едно унижение или щяха да скрият собствената си глупост, като го затворят за неопределено време, а може би и по-лошо.

Всъщност решението за отвличането му и поемането на риска от инцидент са били взети от някоя определена личност, от някой съветски функционер. Ако историята се размирише, какво ли би направил този функционер, за да спаси главата си, несъмнено с цената на главата на Морисън?

Призори във вторник, когато Морисън беше вече цяло денонощие в Съветския съюз, той беше стигнал до извода, че всеки път към бъдещето, всяка алтернатива, която можеше да бъде избрана, щеше да завърши с нещастия за него. Загледа се в изгрева на слънцето, но душата му остана потънала в тъмна нощ.