Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (67)

66.

Стомахът на Морисън се сви. Само не това! Не можеха да искат да го направи отново!

Опита се да го каже, но изглежда, че устата му беше напълно пресъхнала и не успя да издаде друг звук освен гърлено съскане. В ума му проблясна, че беше започнал да се наслаждава на усещането да не е страхливец, да броди безстрашно из мозъка. Но в крайна сметка си оставаше страхливец.

— Само не това! — изкрещя той, но гласа не беше неговия. Беше с една октава по-висок. Беше извикала Калинина.

Тя беше извърнала глава към Боранова, подпряла ръце на седалката, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Не го позволявай, Наталия — извика тя пламенно, а гърдите й се повдигаха от вълнение. — Предложението е страхливо. Бедният Албърт веднъж вече беше навън. Едва не умря и ако не беше той, все още можехме да се лутаме в погрешния капиляр и никога да не достигнем до тази група клетки. Защо да го прави отново? Сега е ред на някой друг и понеже той го желае — никой не попита кой е „той“ — нека сам да го направи. Не трябва да го иска от другите.

Под страха на Морисън се прокрадна любопитство дали чувствата на Калинина бяха предизвикани от нарастващата й обич към него или от стремежа да се противопоставя на всяко силно желание на Конев. В едно ъгълче в ума му беше останал достатъчно прагматизъм, за да повярва на второто.

Докато София говореше лицето на Конев бавно почервеня.

— Тук няма страхливци — рече той. Изплю думите така, че да покаже ясно колко е засегнат. — Направих единственото възможно предложение. Ако изляза навън, за което имам голямо желание, мога да го направя само с устройството на Албърт, което с мене няма да работи толкова добре, колкото с него. Не можем по нечия прищявка да избираме този или онзи. Трябва да отиде онзи, който би получил най-добрите резултати. Няма никакво съмнение кой е той.

— Прав сте — отвърна Морисън, който най-сетне си беше възвърнал гласа, — но нямаме основания да смятаме, че извън кораба приемането ще е по-добро, отколкото вътре.

— Но и нямаме основания да мислим противното — възрази Конев. — И както би ви казал Дежньов, енергийните ни запаси, а заедно с него и оставащото време, намаляват. Трябва да излезете извън кораба, както преди и то незабавно.

— Съжалявам — слабо каза Морисън, надявайки се, че думите му ще прозвучат като окончателно решение. — Няма да напусна кораба.

Но Боранова очевидно беше взела решение.

— Боя се, че се налага, Албърт.

— Не.

— Юрий е прав. Само вие и вашето устройство можете да ни дадете нужната информация.

— Убеден съм, че информация няма да има.

Боранова протегна ръце с дланите нагоре.

— Може би сте прав, но не можем да се осланяме на предположения. Нека да проверим.

— Но…

— Албърт — прекъсна го Боранова, — обещавам ви, че ако го направите, когато настъпи времето да публикуваме резултатите си, вашето участие ще бъде честно съобщено. Ще станете известен като човека, създал правилната теория на мисленето, човека, разработил уреда, който доказва тази теория, човека, спасил кораба в капиляра и човека, открил мислите на Шапиров, излизайки смело в неврона, така както преди това излязъл в кръвта.

— Да не намеквате, че ако откажа, истината ще бъде скрита?

— Принуждавате ме открито да играя ролята на мошеник. Предпочитам да се задоволите с принудата. Да, не е нужно да се казва истината. В крайна сметка, това е единственото ми оръжие срещу вас. Не можем просто да ви изхвърлим от кораба, защото няма да имаме голяма полза. Нуждаем се от сътрудничеството ви за приемането на мислите на бедния Шапиров. Ще ви възнаградим за това, но само ако го направите.

Морисън обходи с поглед лицата на екипажа, търсейки помощ. Боранова го изучаваше с твърд поглед. Конев го наблюдаваше с вид на победител. Дежньов гледаше с неудобство, не желаейки да взима страна. И Калинина — последната му надежда.

Морисън замислено се взря в нея и попита:

— Какво мислите, София?

Калинина се поколеба, после заяви със спокоен глас:

— Мисля, че е неправилно да ви заплашват по този начин. Подобна задача трябва да се изпълнява доброволно, а не под натиск.

Дежньов, който тихо си мърмореше нещо, вмъкна:

— Старият ми баща казваше: „Няма по-голяма принуда от съзнанието. Съвестта прави живота ненужно горчив.“

— По този въпрос нямам угризения на съвестта — каза Морисън. — Ще гласуваме ли?

— Безсмислено е — отговори Боранова. — Аз съм капитана и в подобни ситуации решенията взимам сама.

— Ако изляза навън и не почувствам нищо, ще ми повярвате ли?

— Да — кимна Боранова. — В края на краищата, ако поискате да сме ви благодарни, лесно бихте могли да измислите нещо звучащо полезно. Склонна съм да ви повярвам по-лесно, ако се върнете с нищо или с незначителна информация, отколкото ако заявите, че сте чули нещо от голяма важност.

— Трудно мога да бъда направен на глупак — каза Конев. — Ако се върне с нещо, което изглежда важно, лесно ще преценя дали наистина е така. А сега, стига дискусии. Да започваме!

И Морисън с разтуптяно сърце и свита гърло промълви:

— Много добре. Ще отида… но само за малко.