Айзък Азимов
Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка (26)

25.

Вечерята се очертаваше спокойна и замислена за Морисън. А също и не твърде питателна, защото само чоплеше храната си. Липсата му на апетит очевидно не смущаваше ни най-малко Дежньов. Той ядеше енергично и говореше непрекъснато, черпейки от големия си запас забавни истории. Във всичките баща му играеше главната роля, а разказването им пред нова аудитория му доставяше явно удоволствие. Морисън се усмихна слабо на една-две от тях, по-скоро защото от гласа на Дежньов усети, че е достигнал до възловия им момент, отколкото от някакъв интерес.

Валерия Палерон, сервитьорката, която им поднесе закуската, беше все още там. Работният й ден беше дълъг, но вероятно това се отразяваше на заплатата й или имаше дежурство. Във всеки случай, при всяко приближаване до масата тя хвърляше гневен поглед към Дежньов. Морисън си помисли, че може би не одобрява историите му, които показваха известно неуважение към съветския режим.

Морисън не беше особено очарован от мислите си. След като се появи слабата възможност да се измъкне от Пещерата и от Маленкий град, започна да чувства слабо разочарование от изпуснатия шанс. Установи, че поне малко му се иска да бъде миниатюризиран, за да може да докаже теорията си и да натрие носа на всички самодоволни глупаци, които го пренебрегваха.

От всички аргументи, които представи Боранова, някакво впечатление му направиха единствено онези, които се отнасяха лично до него. Всяко споменаване на големия принос към науката или към човечеството, или към собствената му страна беше само риторично. Но собственото му място в науката беше нещо по-сериозно. Този довод наистина го беше развълнувал.

Следващия път, когато сервитьорката премина край масата, той се размърдва.

— Докога трябва да стоите тук?

— Докато двамата ви пазачи не ви разкарат оттук — отвърна тя не много сърдечно.

— Не бързаме за никъде — намеси се Дежньов, докато изпразваше чашата си.

Говорът му беше станал неясен, а лицето му — зачервено.

— Толкова съм привързан към другарката сервитьорка, че бих стоял тук докато Волга тече, така да се каже, щом мога да гледам лицето й.

— Докато не ми се налага да гледам вашето — промърмори Палерон.

Морисън напълни чашата на Дежньов и попита:

— Какво мислите за мадам Боранова?

Дежньов се ококори към чашата и не посегна да я вдигне веднага.

— Не е първокласен учен — отвърна с отсянка на тържественост, — но е прекрасен админ-администратор. Хитра е, бързо взема решения и е напълно неподк-неподкупна. Такива хора няма, бих казал. Ако администраторът е толкова неподк… прекалено честен, това прави живота тежък. Освен това е обожателка на Шапиров и мисли, че той е непогре… не, несравн… не, неоспорим. Това е точната дума.

Морисън не беше сигурен дали правилно е разбрал руската дума.

— Искате да кажете, че тя мисли, че той е винаги прав.

— Точно така. Ако той намекне, че знае как да направи миниатюризацията по-евтина, тя е сигурна, че наистина може. Юрий Конев също е сигурен. Той е още един от обожателите. Но в мозъка на Шапиров ще ви изпрати Бора-Боранова. Ще ви изпрати там по един или друг начин. Има си своите методи. Що се отнася до Юрий, този хлапак, той е истинския учен на групата. Наистина е блестящ.

Дежньов кимна тържествено и отпи от чашата си.

— Интересуват ме Юрий Конев — каза Морисън, като проследи с поглед пътя на чашата — и онази млада жена, София Калинина.

Дежньов се засмя похотливо:

— Хубаво парче! — след което тъжно поклати глава. — Липсва и чувство за хумор.

— Както разбрах, тя е женена.

Дежньов поклати глава по-енергично, отколкото го изискваше ситуацията.

— Не.

— Каза, че има дете.

— Да, момиченце, но знаете, че бременността не идва от подписа в гражданското. Необходими са креватни игри, независимо дали е женена или не.

— А пуританската съветска власт одобрява ли го?

— Не, но никой не е искал одобрението им — Дежньов избухна в смях. — Освен това, като учен в Маленкий град, тя има по-специално положение. Властите гледат по друг начин.

— Стори ми се — каза Морисън, — че София е силно заинтересована от Конев.

— Забелязахте ли го? Не е необходимо да сте особено проницателен. Толкова е заинтересована, че ясно показа приноса на Юрий за появата на това дете в онази игра, за която споменах.

— О-о?

— Но той го отрича. При това твърде енергично. Доста комично е, че продължава да работи с нея. Нито единият, нито другия могат да бъдат освободени от проекта. Единственото, което му остава е да се преструва, че тя не съществува.

— Забелязах, че не поглежда към нея, но по-рано сигурно са били приятели.

— Доста близки, ако може да й се вярва. Ако е вярно, държали са се много дискретно. Но каква е разликата? Не се нуждае от помощта му, за да гледа детето. Заплатата й е голяма, а когато е на работа, за него се грижат в детската градина. Остават само емоциите й.

— Чудя се, какво ли ги е разделило?

— Кой знае? Любовниците приемат споровете си прекалено сериозно. Никога не съм се влюбвал, в поетичния смисъл на думата. Ако имам момиче, аз си играя с него. Ако се уморя, махам се. Досега съм имал щастието да се запознавам с момичета, които са също толкова прагматични — каква добра дума, нали? — колкото и аз, и не са ми причинявали безпокойства. Както казваше баща ми: „Идеалната жена е онази, която не причинява безпокойства.“ Честно казано, понякога те се уморяват преди мене, но какво от това? Момичето, на което съм омръзнал не е подходящо за мене, а има и други.

— Предполагам, че Юрий мисли по същия начин, нали?

Дежньов беше изпразнил чашата си и когато Морисън посегна да му я напълни, я закри с ръка.

— Стига! Достатъчно.

— Никога не е достатъчно — каза кротко Морисън. — Бяхте започнали да ми разказвате за Юрий.

— Какво има за казване? Юрий не е от онези хора, които прелитат от жена на жена, но чух… — загледа се в Морисън със замъглен поглед. — Знаете как се узнават тези неща — един каже на друг, той казва на трети и никой не знае дали онова, което чува има нещо общо с истината. Но чух, че когато Юрий е бил в Съединените щати, за да се образова по западен стил, срещнал едно американско момиче. Както казват, влязла красивата американка и излязла бедната съветска София. Може би това е причината. Може би се е върнал променен и все още мечтае за изгубената отвъд океана любов.

— Заради това ли София е толкова зле настроена към американците?

Дежньов погледна към чашата с водка и отпи малко.

— Нашата София никога не е харесвала американците. Това не е изненадващо — Дежньов се наклони към Морисън, така че се усети тежкия му дъх на храна и водка. — Без да ви засягам, у нас американците не се радват на голяма любов.

— Не съм засегнат — каза спокойно Морисън, наблюдавайки как Дежньов бавно отпуска глава и я подпира на ръцете си. Дишането му стана тежко.

Изчака го около половин минута, след което махна с ръка на сервитьорката.

Тя дойде веднага, като полюляваше хълбоците си. Погледна към заспалия Дежньов с отвращение.

— Е, искате да взема големите щипци и да отнеса нашия принц в леглото му?

— Не още, мис Палерон. Както знаете, аз съм американец.

— Това го знаят всички. Достатъчно е да кажете само три думи и масите, и столовете в столовата започват да си кимат и да си подхвърлят: „Този е американец.“.

Морисън трепна. Винаги се беше гордял с правилния си руски, а тази жена за втори път му се присмиваше.

— Както и да е — продължи той. — Аз бях докаран тук насила. Вярвам, че е било направено без знанието на съветските власти, които, ако знаеха, не биха одобрили подобно действие и биха го предотвратили. Хората тук, по-точно д-р Боранова, която наричате царицата, са действали на своя глава. Съветското правителство трябва да го узнае и тогава ще предприеме бързи действия, за да ме върне обратно в Съединените щати и да предотврати нежелания от никого международен инцидент. Съгласна ли сте?

Сервитьорката постави ръце на кръста си.

— И какво значение има за някой тук или в Съединените щати дали съм съгласна или не съм? Да не съм дипломат? Да не съм превъплътения дух на цар Петър, Великия пияница?

— Можете да се погрижите — каза Морисън с известна неувереност — правителството да го научи. При това бързо.

— Какво си мислите, американецо? Трябва само да кажа на любовника си, който е в президиума и всичко ще бъде наред? Какво общо имам аз с правителството? Нещо повече, при това го казвам напълно сериозно, другарю чужденец. Не желая повече да ми говорите по този начин. Много добри, лоялни граждани са били безнадеждно компрометирани от бъбриви чужденци. Разбира се, аз веднага ще докладвам на другарката Боранова и тя ще се погрижи да не ме оскърбявате повече по този начин.

Тя се отдалечи бързо с намръщено изражение пред погледа на слисания Морисън. А след това му се зави свят от изненада, когато чу гласа на Дежньов да казва:

— Албърт, Албърт, доволен ли сте, дете мое?

Дежньов беше вдигнал глава и макар очите му да бяха малко кръвясали, гласът му беше изгубил нечленоразделността си.

— Чудех се защо толкова припряно ми доливате чашата, така че се престорих на пиян. Беше много интересно.

— Не сте ли пиян? — попита Морисън, с очи облещени от изненада.

— Определено съм бил и по-трезвен през живота си — отвърна Дежньов, — но съм в пълно съзнание и не съм го губил. Вие, непиещите, имате неправилни схващания за скоростта, с която един възрастен съветски гражданин пада в безсъзние от пиене. Това показва колко опасно е да не пиете.

Морисън все още не можеше да повярва на отказа на сервитьорката да му помогне.

— Казахте, че тя е оперативен работник на разузнаването.

— Така ли? — Дежньов сви рамене. — Мисля, че казах, че я подозирам, но подозренията често са погрешни. Освен това, мой малки Албърт, тя ме познава по-добре от вас и вероятно не е останала с впечатлението, че съм пиян. Обзалагам се на десет рубли срещу копейка, че е знаела, че слушам и с двете си уши. Какво бихте очаквали да каже при подобни обстоятелства?

— В такъв случай — окуражи се Морисън — тя все пак ме изслуша и въпреки всичко ще съобщи на съответното ведомство. За да се избегне международен инцидент, вашето правителство ще нареди да ме освободите, вероятно с извинения, а вие тук ще има дълго да обяснявате. По-добре ме освободете и ме изпратете обратно в Съединените щати по собствена инициатива.

— Губите си времето, мой хитри интриганте — разсмя се Дежньов. — Имате твърде романтична представа за нашите власти. Предполагам, че ще ви освободят някой ден, но, въпреки вероятните затруднения, това няма да стане преди да бъдете миниатюризиран и…

— Не вярвам, че някой, заемащ достатъчно отговорен пост, знае, че сте ме отвлекли. Щом разберат, няма да го одобрят.

— Може би не знаят и може би ще скръцнат със зъби, щом разберат, но какво могат да направят? Държавата е инвестирала твърде много пари в този проект, за да ви позволи да си отидете, преди да се опитате да го направите използваем на практика. Това е единствената възможност да се възвърнат вложените пари, а дори и нещо повече. Е? Не ви ли изглежда логично?

— Не, защото няма да ви помогна — Морисън почувства, че сърцето му отново се свива. — Няма да позволя да бъда миниатюризиран.

— Това е задачата на Наталия. Ще се ядоса и няма да прояви никакво съжаление. Осъзнавате, че се опитахте да хвърлите всички ни в немилост пред правителството, така че някои от нас могат да бъдат пенсионирани или дори нещо по-лошо. И това, след като се отнесохме към вас с пълно разбиране и любезност.

— Вие ме отвлякохте.

— Дори това беше извършено много любезно. Нараниха ли ви? Малтретираха ли ви? Въпреки това се опитахте да ни навредите. Наташа ще ви го върне.

— Как? Със сила? С мъчения? С наркотици?

Дежньов вдигна очи към тавана.

— Колко малко познавате нашата Наташа. Тя не върши подобни неща. Аз бих го направил, но тя — никога. Тя е толкова кротка, колкото и вие, но по свой начин. Но ще ви принуди да дойдете с нас.

— Нима? Как?

— Не знам. Никога не съм разбирал как го прави. Но винаги успява. Ще видите.

Усмивката му доби вълчи вид. И когато Морисън видя тази усмивка, разбра, че възможност за бягство няма.