Митко Горчивкин
Воля (9)

8

В болницата на Българския червен кръст старши лейтенант Николай Данилич Шумилов лежеше временно. За ранените съветски войници и офицери имаше в града болница със съветски медицински персонал, но там сега се правеше някакво преустройство и това бе наложило една част от по-леко ранените и оздравяващи вече болни да се преместят за известно време тук.

В стая номер четиринадесет отначало бяха настанени петима червеноармейци, но в продължение на няколко дни тримата последователно бяха преместени в съседната стая номер дванадесет, която беше много по-малка и събираше не повече от шест легла. Управлението на болницата правеше това за удобство на червеноармейците, да се чувствуват те в своя, родна среда.

Когато на другия ден медицинската сестра покани Николай Данилич да се премести при своите, той се усмихна със сините си детски очи и запита:

— А това заповед?

— О, не! Съвсем не е заповед, но там, в номер дванадесети, ще бъдат само ваши…

— Как наши! — учуди се Данилич и усмивката му изведнъж угасна. — А тук не наши?

— Не зная! — смути се сестрата. Заповядано ми е да ви кажа.

— Разрешете тогава да остана тук! — каза той на своя мек и приятен език. А после, като се обърна към съседа си вдясно, додаде: — Вот и Михаил Карпович остается.

Болният лежеше с гръб към Данилич, но като чу името си, изведнъж се обърна, схвана за какво става дума и русото му с почти бели вежди младежко лице засия:

— Ну, конечно, конечно! Тук… болгари очень хубави… товарищи — каза той, като търсеше в паметта си български думи.

Николай Шумилов, сякаш за да оправдае името си, беше твърде весел, жизнерадостен и шумен човек, на леглото си рядко се задържаше. Постоянно сновеше между болните в стаята, разговаряше, разпитваше ги кой в каква военна част служи, кога и как е получил раните си, какво мисли да прави след оздравяването си, има ли майка, баща, братя, сестри, кой вид спорт най-много обича. За късо време той така се сприятели с всички, че когато сутрин отиваше на превръзка и се забавяше повече, момчетата тревожно поглеждаха към вратата и питаха медицинската сестра Рибарова:

— Сестро, братушката се нещо забави, я виж да не се е преместил!

— В чакалнята е — отговаряше обикновено сестрата, — заобиколили са го цяла тълпа деца и възрастни, разказва им нещо, забавлява ги. Доктор Балабанов три пъти вече ме пита какъв е този панаир там, не може да работи. Ей сега ще отида да ги разгоня.

На Данилич сестрите говореха с обич, с насмешлив укор и закана, които уж все се готвеха да изпълнят, но никога не изпълняваха:

— Николай Данилич, ти пак не спазваш режимния час! Кога ще спиш, кога ще почиваш! Ще те лиша от закуска!

— Будь покойна, сестренка, будь покойна!

— Николай Данилич, нали знаеш, че ти е забранено да пушиш? Не бива, ненада! Ще доложа на доктор Попов!…

— Будь покойна, сестренка! — казваше неизменно Данилич и сините му очи се смееха, но, кой знае защо, от гърдите му се откъсваше тиха, едва доловима въздишка.

Данилич никога нищо не говореше за себе си. Когато го запитваха за домашните му, той само поклащаше глава:

— Убити! — Тази единствена дума той произнасяше по някакъв особен начин — с присвити вежди, помрачняло лице, през стиснати зъби — и с нея казваше всичко, нямаше нужда от повече думи.

А когато го запитваха как са го ранили, той се усмихваше:

— Ну вот, ранили и толкоз!

Но работата беше не съвсем така проста, както искаше да я представи Николай Данилич. Един ден, когато той пак се беше забавил някъде в превързочната стая или в болничната градинка, Михаил Карпович успя набързо да разкаже нещичко за него.

Данилич по професия бил шлосер. Работили в един и същ цех на големия тракторен завод в Сталинград. Нямало там човек, който да не познавал Данилич — портретът му просто не слизал от цеховия стенвестник, от заводската многотиражка, от областните и други вестници. Бил той постоянен ударник и рационализатор. Обичали го другарите му, уважавали го за неговото трудолюбие и упоритост в работата, за добродушието и другарските му обноски. Не един младеж, не един работник в завода получавал от него съвети, напътствия, насърчения в работата си, не на един той помагал и в личния живот. Винаги весел, жизнерадостен и отзивчив, от лицето му никога не изчезвала добродушната детска усмивка.

— Но тази усмивка, която сега виждате на лицето му — каза Михаил, — не е някогашната!

Имал той чудно хубаво семейство: стара, също като него синеока и винаги усмихната майка, красива и предана другарка — Маруся, две мили, умни дечица — Наташка, осемгодишна, и Федя, дванадесетгодишен. Но всички те загинали в една-единствена нощ след страшни мъчения и изтезания от озверели есесовци. Намерил ги Данилич в къщи труп до труп, съсечени, обезобразени, със следи от най-безчовечни гаври и мъчения. Едва ли не полудял тогава от мъка, от скръб и ярост. Другарите му се погрижили в тези тежки дни да не остава сам. Оттогава се сприятелил с него Михаил Карпович. Той неотстъпно бил с него и го обикнал с цялата си душа като свой роден по-възрастен брат.

За военновременното производство на машини били необходими добри и сръчни работници. Данилич трябвало да замине за Урал, където била евакуирана част от неговия завод. Но след страшната гибел на семейството му той за нищо на света не искал да отиде в дълбокия тил. Със сълзи на очи молил да го изпратят на фронта. Най-после изпълнили желанието му.

Там Данилич проявил чудеса от героизъм и храброст. Веднъж заедно с един свой другар цели единадесет часа водили сражение срещу осемдесет или сто хитлеристи, като местели единствената си картечница ту на едно, ту на друго място, създавайки впечатление у врага, че не са двама, а цял взвод. Когато дошло подкрепление и нападателите били прогонени, в диаметър двеста-триста метра от разрушената къща, която им служела за укрепление, били намерени четиридесет и трима убити хитлеристи.

Три пъти Николай Данилич бил награждаван с ордени за храброст. А веднъж лично командуващият Трети украински фронт, маршал Толбухин, окичил гърдите му със златна звезда на Герой на Съветския съюз.

Но последният му подвиг беше най-голям и съдбоносен. За да спаси ранения си другар от плен, под град от куршуми Данилич пропълзял до изоставените окопи и повече от три часа педя по педя го влачил върху шинела си. Когато вече оставало само двадесетина метра от спасителното прикритие, немците го забелязали. И тъкмо тогава се случило това, което го довело до военнополевия лазарет, а оттам — в болницата. Куршум „дум-дум“ разкъсал дясната му ръка над лакътя. Лекарите се помъчили да заздравят костта с гипсова превръзка, но се появила гангрена и за да спасят живота му, трябвало да отрежат ръката до самото рамо.

— Миша — прекъсна го тук един от българските войници, — признай си, че този, другият, който заедно с Данилич се сражавал с фрицовете, си бил ти?

— Не зная — каза Михаил, но и усмивката, и изразът на лицето му говореха, че това е така.

Михаил Карпович беше не повече от двадесет и осем годишен младеж с едро скулесто лице и руси като лен коси и вежди. Отрязано му беше стъпалото на левия крак, но и той като Данилич все още се надяваше, че когато оздравее, ще го пуснат, макар и с патерици или протеза, отново да воюва срещу „фрицовете“, както той обичаше да нарича немците.

Изведнъж вратата е трясък се отвори и в стаята се втурна Данилич с вестник в ръка. Беше „Работническо дело“ от 23 февруари 1945 година.

— Гледай, Миша, и Познан вече е превзет. Червената армия е на деветдесет километра от Берлин! — извика той на един дъх и макар че очите му, както винаги, се смееха, по лицето и интонацията на гласа му имаше тревога и негодувание.

Михаил Карпович не отговори.

— А ти какво, не искаш ли да превземем Берлин? — намеси се учудено Зарко, като извърна към него превързаната си глава.

— Остави! — махна Данилич с вестника и като се тръшна на леглото си, бързо и неспокойно заговори на руски.

Неспирно и неясно се лееха думите от устата на Данилич, но околните все пак можаха да разберат отде бе дошла тревогата му. През всичкото време на лекуването си Данилич бе живял с надеждата, че ще може един ден заедно с всички свои другари да влезе победоносно в Берлин. Но ето че Червената армия е вече само на деветдесет километра от Берлин, а те с Миша все още продължават „да се излежават по меките легла и да се угояват“, както Данилич с негодувание и презрение към самия себе си казваше.

И колкото повече войските напредваха, толкова повече растеше у него тревогата.

Проклети рани, не заздравяват бързо!