Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

19

Не, Николай Данилич не замълча. Отговорът му този път дойде необикновено бързо. И в него нямаше това, което очакваше и от което се боеше Зарко. Данилич не се бе разсърдил, не се бе разочаровал от своя млад приятел. Наистина, упрекваше го за проявеното малодушие, но това той правеше така леко, така безобидно, че Зарко дори възнегодува: „Жали ме! Не иска да ми се скара, да ме наругае. А аз не заслужавам това!“

„Ти сигурно вече съжаляваш за това писмо — пишеше Данилич, — сигурно се срамуваш от себе си. Защото човек, който толкова много е изстрадал, който толкова много трудности е преодолял, не може да не се срамува, когато се отчайва или пада духом от най-обикновени неща. Това е все едно да си победил мечка, а да се боиш от мишка!…“

Чуден човек е този Данилич! Сякаш бе погледнал в душата му и бе видял всичко, което ставаше там.

Между двамата се завърза редовна кореспонденция. Данилич беше много акуратен. И все по-нови надежди, и все по-нови сили вливаха неговите писма в душата на Зарко.

За есенната изпитна сесия Зарко не можа да се подготви — твърде малко беше времето за такъв важен и сериозен изпит. Но все пак не току-тъй мина цялото лято. Прочете веднъж всички учебници за трети прогимназиален клас. А по-голямата част от времето прекара в рисуване. Сега вече не така трудно му се удаваха и по-сложни модели. От постоянните упражнения краищата на ръцете му се бяха развили и втвърдили като своеобразни длани. Те не боляха, не посиняваха така бързо при напрегната работа и водеха молива или четката по грапавата рисувателна хартия уверено, както ръката на опитен художник. Сандъчето под кревата бе изпразнено от книгите, от тетрадките по писане и то отново постъпи на някогашната си служба. В него сега се съхраняваха десетки рисунки и скици на всевъзможни предмети, на животни, на птици, на насекоми и само няколко на хора. Хора той не искаше да рисува от натура — прекалено любопитни и нахално нетактични са те към недъгавите художници, а тази отвратителна черта липсва у животните и затова той предпочиташе да рисува само тях.

Учениците се завърнаха от младежките бригади и поляната отново загърмя от неудържимите викове: „Гоол!“ Но сега там неотменно беше и Зарко. Заедно с всички викаше, заедно с всички играеше. И не криеше ръцете си. А защо да ги крие? С тях той вече вършеше всичко, което можеха да вършат другарите му със здрави ръце. И нещо повече дори — той можеше да рисува, а те не всички можеха.

Учениците започнаха учебни занятия. Но и Зарко започна! Разликата беше само, че те отиваха на училище, където им преподаваха учители, а той отиваше само до своята писмена маса и… си преподаваше сам. Помагаше му понякога само майка му. А вместо училищен звънец старият ветеран — будилник с трогателна добросъвестност отмерваше и оповестяваше Зарковите учебни часове.

Така изминаха дни, седмици, месеци.