Митко Горчивкин
Воля (38)

21

Да! Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго!

Зарко седеше в левия най-отдалечен ъгъл на клуба и със свито сърце очакваше да започне събранието. До него Гриша весело разговаряше с Мангето и му припомняше някакви смешни случки в младежката бригада през лятото. Вратата минута след минута се отваряше и в салона по един, по двама и на групи влизаха младежи девойки, отупвайки при входа снега от шапките, от дрехите си и духайки в премръзналите си ръце. Лицата на всички бяха бодри, заруменели. Весело и шумно те сядаха по свободните столове, поздравяваха се, подхвърляха си шеги и после с любопитен поглед обхождаха салона, за да видят кои са новите кандидати. А новите си проличаваха отведнъж. Обградени от своите поръчители, те седяха някак особено приведени и не смееха да мръднат, не смееха да разговарят високо.

Салонът се напълни. Край стените се трупаха правостоящи. Сега Зарко беше незабележим отдалече и той по-смело се зае иззад рамото на съседа си да разгледа всичко. На малката естрада бе поставена маса с червена покривка и отпред срещу публиката висеше бял рисувателен лист, на който с червени разкривени букви бе написан лозунг: „Бъди достоен член на СНМ!“ Лоши и неугледни бяха и другите лозунги по стените, бездарно нарисувани бяха и портретите на Ленин, Сталин и Димитров, които гледаха от отсрещната стена към салона със смръщени очи. „Та толкова ли е трудно да се нарисуват или намерят от книжарниците по-хубави портрети?“ — ядосваше се Зарко.

Един по един зад масата заеха местата си и членовете от бюрото. Дойде там и един слабичък, с мургаво продълговато лице младеж, когото Зарко никога не бе виждал. При неговото появяване от предните редици изръкопляскаха, а после изведнъж целият салон гръмна от ръкопляскане и скандиране: „Ча-пай, Ча-пай, Ча-пай!“

— Кой е този? — запита тихо Зарко, като се поумириха.

— Чапай! — отговори Гриша. — Бивш политзатворник с три смъртни присъди. Избягал от затвора и станал командир на партизански отряд. Сега е секретар на градския комитет на СНМ. Славен другар! Идва през лятото и при нас, в бригадата.

Запалената ламаринена печка беше доста далече, отнякъде нахлуваше студен въздух, но Зарко почувствува, че му става нетърпимо горещо. Дали този Чапай щеше да остане до края на събранието и дали нямаше да каже: „А този пък без ръцете защо сте го пуснали тук?“

Секретарят Бойко откри събранието и веднага даде думата на Чапай.

Чапай говори само десетина минути, но всяка негова дума беше отмерена, точно на място и за това късо време успя да каже много неща. Той говори за ония, които не се върнаха от фронта и чиито деца сега се нуждаеха от хляб и от обич. Благодари на ония, които, едва съблекли войнишките шинели, обличаха работническите ватенки и заставаха до машините, хвърляха се в нова, трудова атака. Не забрави и тези, които гладни, боси, измъчени, месеци и години бяха бродили по козите пътеки из балкана. Но най-много говори Чапай за новия живот, който започваше, и за тия, които го създаваха.

— Тази вечер ще приемем нови членове в нашите редици — каза накрая Чапай. — Ала преди да вдигнете ръка за тях, другари, помислете си добре кои са те, какви са и заслужават ли да бъдат членове на Съюза!

Зарко си помисли дали тия думи не се отнасяха за него и горчиво съжаляваше, че бе подал заявление.

Започна най-после и приемането. Чапай не си отиде, а седна на мястото си, извади бележник и се приготви нещо да пише. Бойко разтвори папката пред себе си, извади първото поред заявление. Зарко изтръпна — помисли, че е неговото.

— Маргарита Станчева Баташка! — прозвуча гласът на председателя.

Изведнъж се вдигна невъобразим шум. Всички заговориха, всички негодуваха от нещо, но не можеше да се разбере от какво.

— Тук ли е другарката Баташка? — надвика всички гласът на Бойко.

— Няма я! — извика някой откъм вратата. — Но каква е тя другарка, тая Баташка, че бюрото я предлага за приемане?

Шумът в салона изведнъж стихна. А същият глас от вратата продължи:

— Това е една „зоза“, другари, една надута мамина щерка, която бяга от труд, както дяволът от тамян. Пет пъти я канихме да дойде с нас в бригадата — тя петнайсет пъти обеща, че ще дойде, а не дойде. А после разбрахме каква е работата — майка й е стара „аристократка“, фашистка, и тя не я пуска…

— Долуу! — завикаха младежите. — Такива не ни трябват!

Смутен и ядосан, Бойко разговаряше с члена от бюрото Владо Йончев и по всичко личеше, че го пита кой е поставил това заявление в тази папка, защото Владо гузно вдигаше рамене, а лицето му ставаше ту бледо, ту червено.

Приемането на нови членове започна лошо. Не дори и лошо, а странно. Макар че не можеше по нищо да се сравнява с Маргарита, Зарко се бе свил в своя ъгъл и не смееше да подаде глава над рамото на съседа си: „Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго!“ — мина му пак през ума. Искаше му се да излезе, да си отиде и никога вече да не помисли за идване тук, но пътеките бяха задръстени от младежи и той само посбута с лакът Гриша. Гриша не се помръдна. Той бе навел глава, бе скръстил ръце като да го болеше корем, и по челото, по горната му устна бяха избили ситни капчици пот. Яд го беше, срамуваше се от себе си, че бе дружил доскоро със същата тая Маргарита, която сега отхвърляха като ненужна вещ.

Бойко обясни, че е станала някаква грешка, че заявлението на Маргарита не е разглеждано от пълния състав на бюрото, а неправилно е попаднало при другарите, и извади второто заявление:

— Коста Ванев Бакалов!

— Тук! — обади се нисичък, набит, но с необикновен басов глас младеж, изправен на три крачки от Зарко до стената.

— Бакето! Бакето! — понесе се между редиците и от различни страни на салона се чуха одобрителни възгласи и ръкопляскане.

— „Роден съм през хиляда деветстотин двадесет и пета година… — започна да чете автобиографията му Бойко. — Син съм на бедно работническо семейство…“

И отново яд и разкаяние обзе Зарко, загдето бе дошъл сега тук. Коста Ванев, или както всички го наричаха — Бакето, беше личност, известна не само сред тия младежи и девойки, а и в цялата страна. Като работник във фабрика за фурнир, той бе измислил някаква рационализация и бе преизпълнил плана си със сто и осемдесет процента. Всички вестници бяха писали за него възторжени похвали и бяха напечатали портрета му на първите страници. През лятото и той беше бригадир и три пъти бе награждаван като ударник. А Зарко какво? Откъде се взе тая смелост у него да става член на Съюза редом с такива герои!

Бакето бе приет с пълно единодушие.

Приеха още трима души, но те здравата се изпотиха. От всички страни им задаваха въпроси, от всички страни им напомняха за някогашни лоши прояви, за недругарско отношение. Предупреждаваха ги, че ако не се поправят, няма и месец да останат в Съюза.

Най-после дойде редът и на Зарко. Той позна бледорозовите листове на своята автобиография в ръцете на Бойко. Бойко се наведе към ухото на Чапай и му зашепна нещо, а той само клатеше глава, но не можеше да се разбере одобрява ли това, което му говореха, или не одобрява. И тази минута или минута и половина се стори на Зарко цяла вечност. Той от все сърце желаеше да не одобри Чапай неговата кандидатура, да не го предлагат за приемане от това страшно и неумолимо събрание.

— Захари Нинов Белев! — прозвуча гласът на Бойко.

— Тук! — изправи се Зарко и сам не можеше да познае гласа си.

Десетки чифта очи се устремиха към него и за миг той почувствува, че няма да издържи, че краката му ще се подгънат и ще рухне на пода. А трябваше дълго да стои прав, докато се чете автобиографията му, за да го виждат всички.

— Не трепери такъв! Успокой се! — скара му се Гриша.

Зарко се приближи към него, притисна лакътя си към рамото му и изведнъж усети прилив на сила, прилив на смелост. О, ако сега той имаше поне едната си ръка, би стиснал до болка ръката на своя верен приятел и тогава от нищо не би се боял…

Бойко зачете автобиографията му бавно, с прочувствен глас. Отначало, докато четеше за семейството на Зарко, за пиянството и порочния живот на баща му, тук-таме из редиците се чуваше мърморене и шепнене. Но когато стигна до нещастието, до адските страдания, които бе преживял Зарко, целият салон занемя и в него сякаш нямаше жив човек. Никой не смееше дори да покашля.

С малки изключения почти всички тук бяха виждали или срещали Зарко из квартала, почти всички знаеха, че той е отличен футболен рефер, добър футболист, че той е най-добър бегач на късо и дълго разстояние, че може да прескача най-високи препятствия, но почти никой освен Гриша и Бойко не знаеше, че той може да се храни, да се облича сам, да пише, да рисува и да върши почти всякаква работа, каквато би извършил един здрав човек. На мнозина не им се вярваше, струваше им се, че всичко това е някаква лошо скроена лъжа.

Бойко изглежда разбра съмнението и като прекъсна за момент четенето, вдигна листовете с автобиографията високо и каза:

— Ето, всичко това е написано лично от другаря Захари Белев, сам аз съм го виждал как пише с две ръце и познавам почерка му. — А после пак продължи да чете.

Зарко не бе забравил да пише накратко за неизмеримата и всеотдайна любов на майка си, за смелостта и жаждата за живот, която му бе вдъхнал Николай Данилич, за трогателната вярност на своя добър другар Гриша, за помощта, която му бе оказал Векилов.

Когато Бойко свърши, в салона още доста дълго остана да тегне тишина. Зарко вдигна глава и неволно срещна погледа на Чапай. Сега очите на този мургав строг младеж някак странно блестяха, а устните му се бяха разтеглили в едва доловима усмивка.

„Съжаляваме, иронично се усмихва!“ — помисли си Зарко и отново наведе глава.

Сега беше ред да се изкажат поръчителите, но Бойко, кой знае дали сбърка, или нарочно направи това, се обърна към цялото събрание:

— Другари, имате думата за въпроси и изказвания!

Мълчание. Тук-таме само се чуваше шепнене, а някой недалече от ъгъла тихо каза:

— А бе какво има тук за приказване?

Това Зарко изтълкува посвоему и от мъртвешки бледо лицето му изведнъж пламна в червенина. Искаше му се да се продъни подът под него и да потъне от срам.

— Ако няма въпроси и изказвания, другари, да преминем към гласуване! — извиши глас Бойко.

— Гласувай! Гласувай! — извикаха няколко души.

Зарко притвори очи и с примряло сърце зачака присъдата си.

— Който е за приемането на другаря Зарко Нинов Белев в редиците на Съюза на народната младеж, да вдигне ръка!

Изведнъж сякаш тресна мълния и в малкото салонче се изви страхотна буря! Зарко вдигна глава. Погледна. Всички до един ръкопляскаха и викаха: „Браво!“ Ръкопляскаше и Чапай.

— Благодаря ви, другари! — едва можа да каже Зарко и от очите му рукнаха неудържими сълзи.

Гриша прегърна приятеля си, целуна го пред всички, а после с шеговита грубост го отблъсна, стовари му един доста осезателен оперкут в гърдите и каза:

— Виждаш ли бе, глупчо? А ти се боеше!…

Когато тръгнаха да си отиват, беше вече полунощ. Времето бе омекнало и над поляната, над къщите се сипеше едър пухкав сняг. Към игрището, към Евстратиевото дюкянче младежи се замерваха със снежни топки, чуваше се пръхтене, шум от боричкане, весели, закачливи крясъци на девойки, а в далечината бавно заглъхваше мелодична бригадирска песен на два гласа.