Митко Горчивкин
Воля (19)

2

В болницата Зарко мечтаеше за тишината и спокойствието, което очакваше да намери в къщи, а сега, когато вече беше тук, в душата му нахлу тъга и разочарование. Нямаше го Данилич, нямаше го Джура. Нямаше ги лекарите, сестрите, санитарките и целия онзи разнообразен и интересен живот, който кипи на такива места, където са се събрали много и най-различни хора. Малката таванска стаичка, в която се бе родил и отраснал, сега му се стори тясна и задушна като затворническа килия. Всичко в нея му навяваше мъка и страдание: и масичката, на която може би никога вече няма да седне да пише или рисува, и печката, която никога не ще може да запали сам, и прозорецът към градината, който не ще може да отвори, за да се полюбува на цъфналите дървета. А тук той трябваше да прекара целия си живот. Тук трябваше да крие от хората своя тежък, с нищо непоправим недъг.

Отново го обхвана предишното отчаяние, отново се върнаха мрачните мисли, желанието да умре, да свърши със себе си.

Надвечер у тях дойде секретарят на кварталната партийна организация Първан Векилов. Той беше около четиридесетгодишен, висок и снажен човек, с възрусо енергично лице, от което лъхаше бодрост и дружелюбие. В лявата си ръка носеше мушамена пазарска чанта, от която се подаваше крайчецът на един бял хляб.

— Научих, че сте се върнали и рекох да ви видя! — каза той с онази простоватост и непринуденост, която е присъща на трудовите хора. Ръкува се с Магда: — Добре дошли!

— Благодаря ви! — подаде му тя стол.

Векилов седна, остави чантата на кревата и се обърна към Зарко, който лежеше на другото легло:

— А ти, юнак, как се чувствуваш? — и без да дочака отговор, заприказва с майката, сякаш продължаваше някакъв отдавна започнат, но прекъснат разговор: — И така, значи, работата с купоните е доста трудна. Сега в края на месеца в комисарството е просто лудница! Километрични опашки!

— А аз мисля утре сутринта да отида! — каза уплашено майката.

— Не! Няма да отидете — каза секретарят, — дайте ми домакинската си книжка, ще видя, дано се нареди нещо.

— Но, другарю Векилов…

— Моля, без възражения! — прекъсна я малко шеговито той и се обърна пак към Зарко:

А това момче слуша ли, храни ли се добре?

— Нека той сам ви каже! — с нотка на негодувание каза тя — Обещаваше да се храни, а сега не иска…

— Ой, ой! — възкликна Векилов. — Значи, обещание е дал, а не го изпълнява. Виж, това никак не е хубаво. Добрите момчета, истинските комсомолци, не правят така.

„Аз не съм комсомолец — искаше да възрази Зарко, но си замълча и помисли: — На кого ли ми прилича този човек?“

— В болницата ти си се държал не съвсем по мъжки — продължи секретарят. — Плакал си много, отказвал си да ядеш. Искал си да умреш, измъчвал си майка си. Е, това, брат, е много, ама много глупаво! Ти като че ли този живот си го намерил на пътя и пак там искаш да го захвърлиш! Не мислиш за майка си!

Векилов постоя доста и говореше тихо, спокойно, но строго, като се стараеше да внуши на Зарко, че той не го счита за малък и че с него може да се говори вече като с възрастен. Само от време на време допущаше по някоя лека безобидна шега, при която в сините му изразителни очи блясваше усмивка.

— Сега да вървя, че ще ме чакат — стана той и взе от масата домакинската книжка, която Магда бе извадила от чекмеджето. До вратата секретарят се спря и мимоходом, без да отдава особено значение на думите си, каза: — Направихме постъпки Зарко да получи военноинвалидна пенсия. Надявам се скоро да се уреди този въпрос.

— Пенсия?! — трепна майката, която и ден, и нощ досега се бе измъчвала от страшната мисъл за бъдещето на своя син, за това, как той ще живее някога, след нейната смърт.

— Да, пенсия.

— Но той не е войник, не е чиновник…

— Той е гражданин на нашата нова държава, другарко Белева — за пръв път неволно повиши тон секретарят. — Той е пострадал през време на война, от военно бойно средство.

— Благодаря ви, другарю Векилов! — грабна тя развълнувано ръката му.

— Не! Не на мен трябва да благодарите! — отстрани се той. — Довиждане!

— Довиждане! — отговори машинално Магда и остана като зашеметена до вратата. Изведнъж погледът й падна върху оставената на кревата чанта. Тя се сепна, изтича до прозореца на коридорчето, отвори го и извика: — Другарю Векилов, чантата си забравихте!

Той се поспря, затваряйки пътната вратичка:

— Не съм я забравил, другарко Белева. Забравих само да ви кажа, че продуктите и хлябът са за вас, докато получите новите купони, а чантата ще ми върнете утре или вдругиден.

— Какъв човек! — каза Зарко, когато майка му влезе. — Не е идвал в болницата, а всичко знае за мене. И какви интересни очи има! Чисти, хубави — и строги и ласкави. През всичкото време, докато ми се караше, исках да му се разсърдя, но не можах… Знаеш ли на кого ми прилича?

— Кой? — попита майката, унесена в мисли за това, което бе чула от Векилов.

— Ами че този, който беше тука. По гласа и по очите много ми прилича на Данилич. Добър човек.

— Да, добър! Много добър! Комунист! — хвърли тя поглед към чантата, от която се подаваше хлябът, и от очите й се отрониха сълзи на умиление и благодарност.