Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

2

Зарко беше отчаян. Не така си бе представял той всичко, преди да дойде за пръв път в това училище. Съвсем иначе бе си мислил и за хората в Министерството на народната просвета. Но и там се бяха натъкнали не на един, на много такива хрулевци, които виждаха в молбата им налудничавост и бързаха да се отърват от тях, като ги препращаха от кабинет в кабинет, от едно началство към по-горно началство. Навсякъде ги посрещаха с едно и също безразличие, с едно и също бездушие. Единствен референтът Арабаджиев се бе отнесъл към тях с топло, човешко съчувствие и готовност да помогне, но ето че Хрулев се канеше да унищожи и тази последна възможност за следване. Той даже и не криеше това.

— Гадина! — процеди през зъби Магда. — Кой знае по какъв път е станал директор!

— Нали го чу? — подхвана Зарко. — „Съгласете се, моля, че ние не сме Съветския съюз, а България!…“ Нов човек! Такива са те новите хора, като него! Ех, да знае другарят Димитров!… И помен не би останал от него там!

Магда бе угрижена, замислена и не чуваше това, което говореше синът й.

— Знаеш ли какво? — поспря се Зарко. — Ще пиша на другаря Димитров! Щом оздравее и се завърне от Москва, ще седна и ще му напиша едно дълго писмо. И за този Хрулев ще му кажа, и за ония в министерството, всичко, всичко ще му пиша! Ти как мислиш, бива ли?

— Какво казваш? — излезе от своя унес майката. — Ах, да! На другаря Димитров. Пиши му…

Двамата вървяха бавно и мълчаливо из безлюдните квартални улички. Излязоха на булеварда, но не се спряха пред близката трамвайна спирка, а продължиха пеш надолу към центъра.

Откъм северозапад се закълби тъмен облак. Подгонен от невидима небесна стихия, той се понесе като огромна медуза на юг и заопипва с безформените си космати пипала слънцето. То се опита да го надвие, да го разпръсне, но скоро се умори, показа се веднъж-дваж, сякаш зовейки за помощ, и потъна, удави се някъде на запад. Над града припадна мрак.

— Ще вали! Да се прибираме! — каза майката и ускори крачки към следващата трамвайна спирка.

— Ти си иди, а аз ще остана. Ще отида на кино, да се поразсея.

— Иди! — тя извади от чантата си няколко монети и ги пъхна в предното джебче на сакото му.

Замислени, невесели бяха този ден хората в трамвая. Нямаше ги обикновените бодри подвиквания, шеги и смях между младите, връщащи се от работа чиновници и работници.

На площад „Ленин“ Магда и Зарко се разделиха. По каменния паваж затупаха първите капки — едри и тежки. Зарко побърза да се подслони под един голям балкон, където вече се бяха спрели няколко жени и мъже. И тук — същото мълчание, същите загрижени питащи погледи. Столицата бе затаила дъх в тревожно очакване.

Дъждът се усилваше. Дотича измокрена, с разплакани очи девойка:

— Другарят Димитров починал! — каза тя на своя позната.

Зарко изтръпна, окаменя. „Не е ли това някаква нелепа шега? Не е ли злорада измислица на врага?“

И сякаш за потвърждение на жестоката вест небето още повече помръкна и над смълчаната столица рукна пороен дъжд.

Облакът отмина. Из улиците на групи от по двама или трима бавно се движеха хора с тъжни, угрижени лица.

Кога и как Зарко се озова в градината пред Министерския съвет, никак не можеше да си даде сметка. Той седна на една все още мокра от дъжда скамейка и впери поглед в отсрещния балкон. Ето там пред микрофона Зарко бе видял няколко пъти другаря Димитров. И сега той сякаш беше там. Едър, снажен, с развявана от вятъра коса, с възторжени усмихнати очи, с високо вдигната ръка, сочеща в безкрайните далечини. Зарко чуваше гласа му — този могъщ и топъл бащински глас, който като гръм се носеше над площада и отекваше в душите и на стари, и на млади.

— За десет-петнадесет години ние ще построим толкова, колкото други са построили за столетия!

Народът на площада се люшва, безброй юмруци се издигат нагоре, червените знамена като огнени езици пламтят в синия фон на безоблачното небе, сякаш раздухвани от бурята на стихийното „ура“.

Та това беше едва ли не вчера! Нима Димитров е мъртъв? Нима този, който неведнъж победи смъртта и накара да потреперят човеконенавистниците в Лайпциг и в целия свят, няма да бъде вече между живите? Дано е лъжа! На Министерския съвет все още нямаше траурен знак.

Някъде в клоните на дърветата се обади гугутка. С весела врява из алеите на градината изтичаха деца.

Но ето че на балкона се появи човек в тъмен костюм. След него излязоха още трима. Те провесиха над входа траурно знаме и горе поставиха портрета на Димитров, обвит в черен креп. Свършено! Това, което сърцето не искаше да вярва, беше неумолима истина. Зарко бавно, олюлявайки се, стана да си върви, но краката не се подчиняваха на волята му. Той се подпря на близкото дърво и даде воля на сълзите си.

Един по един минувачите на площада трепваха и застиваха на място пред вида на траурното знаме. С шапка в ръце стар селянин бе обронил тъжно глава и мълчеше, а до него дъщеря му — навярно ученичка — бе сложила ръце на лицето си и плачеше тъй, както плачат селските деца. Младеж и девойка бързаха към Народния театър, но изведнъж се спряха, спогледаха се и останаха там като онемели. По улицата префуча автомобил. Минавайки пред траурното знаме, спирачките му остро изскърцаха и той се закова на място.

За няколко минути цялото движение на площада спря.

Тишина! Гробна тишина!

Гугутка в клоните изпърха с криле и отлетя на някъде.

Откъм улица „Вячеслав Молотов“[1] се зададе войнишка колона с бойка маршова песен. Стройният хор от младежки гласове звучеше някак странно, дори кощунствено в притихналия площад. Песента изведнъж секна. Още само няколко такта в маршировка и колоната спря, разгъна се в две прави редици.

— Мир-но! — прозвуча гласът на офицера. — Глави на ляво. — А сам той, застанал пред своите другари, вдигна ръка и взе „за почест“.

След малко войниците продължиха своя марш. Ехото от техните стъпки бавно заглъхна по улица „Московска“.

Зарко се върна в къщи сломен. Майка му го посрещна мълчалива, с овлажнели очи. Той седна до масичката и превъртя с двете си обезобразени ръце ключа на радиоапарата. В малката стаичка се разнесе тъжна, раздираща душата траурна музика.

Бележки

[1] Сега „Софийска комуна“ — бел.ред.