Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

13

Портиерът на хирургическото отделение бай Димо беше много особен човек. Грамаден на ръст и попрегърбен, с широко скулесто лице, с едър месест нос и ниско чело, изпод което светеха две малки хитри очи, той приличаше на горила. Така го и наричаха болните помежду си — Горилата, но не толкова заради външността му, колкото за упорития му, суров и неотстъпчив характер. Ходещите болни той пущаше навън само с разрешение на лекарите или най-малко — на дежурните медицински сестри. А да влезе без разрешение в болницата чужд човек — това беше немислимо. Никакви молби, никакви човешки страдания не можеха да го трогнат. През дългогодишната си служба на болничен портиер той бе присъствал на безброй сърцераздирателни сцени, тук, пред тази врата, и сега вече нищо не беше в състояние да го развълнува, да предизвика в душата му съчувствие, състрадание.

Този коравосърдечен и неумолим човек стоеше сега като канара и на пътя на Зарковите другари. През първите три седмици след нещастието Гриша, Маргарита, Лена и още няколко момичета и момчета идваха тук всеки приемен ден. Молеха му се, настояваха, плакаха пред него, но той си знаеше само едно:

— Не може! Забранено е да се пущат деца в болницата!

— Какви ти деца бе, дядо? Четиринадесетгодишни сме! — помъчи се веднъж да го убеди Маргарита!

— Дядо ли? — изръмжа с дебелия си глас бай Димо. — Махайте се от главата ми, докато не съм грабнал метлата!

Отде можеха да знаят децата, че шестдесетгодишният бай Димо ще се смята още за съвсем млад! Но грешката си е грешка. Обиди се той, или пък може би с хитрост го правеше, но от този ден никое от децата вече не допусна дори да се приближи до вратата. Те идваха още няколко пъти, а после се отчаяха. Решиха да напишат на Зарко писмо.

Не се отчая само Гриша. Той много страдаше за другаря си. Искаше поне веднъж да го види, да поговори с него, да го окуражи в тия трудни часове. Гриша няколко пъти прави опит да се промъкне вътре заедно с възрастните посетители. Но бдителното око на Горилата веднага го забелязваше и той трябваше да се връща още от широкото стълбище, където имаше достатъчно място за бягане и гоненица. Помъчи се после да спечели приятелството и благоволението му с подаръци. Донесе му два пъти по една от най-хубавите ябълки, които пазеше за подарък на Маргарита. Но бай Димо ги скътваше грижливо в чекмеджето на своята маса, навярно за някое свое дете или внуче, а после потриваше доволен ръце, усмихваше се с малките си хитри очи и казваше:

— И днес не мога да те пусна, още не е разрешено! Ела друг път… ще видим…

Следващия път портиерът пак не го пусна. Тогава Гриша реши, че все пак приятелството му с него е доста напреднало и че ако някак си успее да се вмъкне вътре, той няма да го изпъди вече, или пък и да го изпъди, това ще стане някак по-безобидно, без пръчка, без метла или издърпване на уши. Затова, като го издебна, че отива на отсрещния тротоар да си запали цигарата от един пушач, Гриша изведнъж се шмугна край една излизаща санитарка и с всички сили хукна нагоре по белите мраморни стълби. Ала той още не бе успял да види дори и номера на стаята, в която се намираше неговият приятел, когато мечешката лапа на Горилата го пипна изотзад за яката и той увисна във въздуха.

— Ти от дума не разбираш ли, бе! — каза бай Димо и го понесе навън, както ловец носи жив заек.

Гриша размахваше във въздуха юмруци, крещеше, караше се, но не можеше нищо да направи — краката му едва-едва се докосваха до пода. И добре, че навън нямаше нито един негов познат, да го види в това смешно и унизително положение — инак би потънал в земята от срам.

От баба Гуна Сингерката, която бе ходила вече няколко пъти в болницата, Гриша разбра, че Зарко наистина е останал без ръце, но че сега е по-добре и скоро щели да му свалят превръзката от очите. Това много го зарадва, но го и разтревожи, защото знаеше каква страшна трагедия щеше да преживее неговият най-добър другар. Той искаше поне сега, в този тъй тъжен момент, да бъде при него.

В неделя по пътя за болницата Гриша прехвърли в главата си всички възможни планове и комбинации, с които би могъл да надхитри бай Димо. Но нищо свястно и сигурно не можа да измисли. Той искрено се ядосваше, загдето природата го бе създала такъв дребен на ръст: инак би се опитал да излъже, че е по-възрастен.

Напразни бяха обаче всички ядове. Когато момчето стигна пред входа на хирургическото отделение на болницата, там намери председателката на женското дружество Вера Кайтазова. Тя разговаряше нещо с бай Димо, а после му остави някакъв пакет и тръгна да върви.

— При Зарко ли ходихте? — попита я Гриша.

— При него идвах — каза тя, — но днес не позволяват при него посещения.

— Даже и на възрастни?

— И на възрастни. Случило се е, изглежда, нещо, но не зная какво. Сам Зарко казал, че не иска никой да го посещава.

Това загрижи и озадачи Гриша. Какво се бе случило? Сигурно някой от посетителите е огорчил Зарко и затова сега той не иска никой да дохожда при него. Сигурно е така! „Инак не може да бъде!“ — мислеше си момчето. Ех, да знаеше само кой е наскърбил приятеля му! Така би му платил, така би му отмъстил, че никога вече да не го забрави…

Той отиде в градинката да си отпочине, преди да тръгне обратно за в къщи. Намери свободно място на една скамейка, на която седяха само двама души — стара бабичка и някакво малко, бузесто момче в болнична пижама и болничен халат, което държеше между коленете си две дървени патерици. Гриша беше сигурен, че това са баба и внук, но се излъга. Те седяха като чужди един на друг и не си продумаха нито дума. А после бабата стана и си отиде.

Гриша се премести по към средата на скамейката. Искаше му се да се запознае с това момче, да поговори с него — може би то щеше да знае нещо за Зарко.

— Ти от хирургията ли си? — приятелски се обърна той към него.

— Да — каза просто и с готовност момчето.

— Чакаш ли тук някого?

— Не.

— Отдавна ли си в болницата?

— Да.

Гриша се ядоса от това само „да“ и „не“ и още малко щеше да избухне с някакви обидни думи, но се въздържа:

Искаш ли да се запознаем?

— Очен!

— Аха, значи не си българин? — досети се Гриша. — Как се казваш?

— Джура Симич, хърватин.

— А аз се казвам Гриша Радоев.

— Аз тебе май че те познавам! — каза хърватчето на сравнително не лош български език.

— Познаваш?! — учуди се Гриша. — Че отде ще ме познаваш.

— Нали ти изпращаше ей такива големи ябълки?

— Чакай, чакай! Какви ябълки съм изпращал, на кого съм ги изпращал? — заинтригува се Гриша.

— На Зарко от нашата стая.

Гриша подскочи от изненада.

— Ама ти истина ли говориш? Значи, със Зарко сте в една стая?

— В една!

— Лъжеш! Аз никакви ябълки не съм му изпращал.

— Може пък дядо Димо, портиерът, да е сгрешил… — съгласи се хърватчето.

— Чакай, чакай… — хвана се за главата Гриша. — Така, значи, ябълки е получил Зарко от мене?

— Да. Две, ей такива големи. И аз ядох от тях.

— Хм!… Виж ти какъв бил тоя дядо Горила — учуди се Гриша, а после седна при Джура. — Разказвай, разправяй по-скоро за Зарко!

Хърватчето помълча, помисли, а после въздъхна и започна бавно и развълнувано:

— Вчера прогледна. Много му е мъчно за ръцете. Снощи цяла нощ плака. И сега още плаче. Никого не ще при себе си. — Джура замлъкна.

Не зададе друг въпрос и Гриша. Той опря лакти на колената си и се замисли. От очите му закапаха едри сълзи. Той си спомни колко хубаво рисуваше Зарко, как пъргаво и ловко играеше волейбол, как караше ски и как майсторски умееше да изреже от борова кора статуйка, да направи всякаква играчка. С какво и как вече той ще върши това? А как ще се храни, как ще се облича без ръце? Наистина, страшно е дори само да си помислиш!

— А какъв другар е само да знаеш? — тихо каза Гриша през сълзи. — За приятеля си е готов и в огъня да влезе?… — Той помълча, подсмръкна с нос, избърса с опакото на ръката си сълзите и додаде: — Той ме спаси от смърт.

— От смърт? — с любопитство запита Джура.

— Ами че да! Без малко не се удавих! — потвърди Гриша и започна да разказва: — През време на бомбардировките ние бяхме евакуирани в едно малко градче край река Панега. Там беше и Зарко с майка си. Ние с него още от малки другарувахме, но там се сприятелихме още повече и си дадохме клетва за приятелство и вярност до смърт. Един ден през миналото лято двамата излязохме на разходка. Вървяхме самички все нагоре покрай брега на Панега. По едно време гледам долу — малък вир.

„Хайде — викам, — Зарко, да се окъпем тук.“

„Дълбоко е — казва, — ще се удавим! И двамата не знаем да плуваме добре. Пък и хора не се виждат насам, няма кой да ни спасява, ако стане нужда.“

Ама такъв съм си аз, твърдоглав! Кой знае какъв инат ме хвана тогава и му викам:

„Не е дълбоко, най-много — до кръста. Аз ще се окъпя, а пък ти, ако щеш.“

Той седна на един камък край брега да ме почака, а аз се съблякох и за да му покажа, че не съм страхлив като него — бух, изведнъж и с двата крака във вира. А то, братко мой, наистина било дълбоко! Ха сега да стигна дъното, ха след малко — няма и няма дъно! Усещам по едно време, че водата ме издига нагоре. Започнах да греба с ръце, да ритам с крака. Ама и сега пак същото: ха да стигна горе, ха след малко — няма и няма! А задушавам се вече без въздух! Изскачам най-после над водата, разтърсвам глава, отварям уста да поема въздух, но току ме завъртя нещо изведнъж, дръпна ме надолу и хоп — глътнах вода! Въртоп! Страшно нещо!… „Е, свърши се, Гриша!“ — викам си и повече нищо не запомних.

Когато се свестих, гледам — лежа на пясъка до самата вода, а над мене — Зарко, Размахва ми ръцете, краката, натиска ми корема. А целият той — мокър. От бързане не успял да се съблече, смъкнал само куртката си и едната обувка, а другата се изхлузила във водата, не можахме да я намерим.

Питам го после:

„Защо бе, Зарич, си направил това, та нали и сам щеше да се удавиш?“

„По-добре — казва — и двамата да се удавим, отколкото да стоя и да гледам как ти загиваш. Аз — казва — клетва за вярност съм дал.“

Прегърнахме се тогава, целунахме се. И двамата плакахме от радост.

— Ето такъв другар е той, моят Зарич.

Джура бе подпрял глава на патериците си и в очите му блестяха сълзи.

— А колко ли много страда сега! — въздъхна Гриша.

— Не иска да живее без ръце! — каза хърватчето.

— Ако можеше, веднага бих му дал едната си ръка! — скочи развълнуван Гриша. — Ето, те и без друго нямаше да ми трябват сега, ако не беше ме спасил — простря той напред двете си ръце.

— Вот и молодец! — разнесе се зад тях плътен мъжки глас.

Джура и Гриша се обърнаха. Зад тях седеше! Николай Данилич. Увлечени в интересния разговор, двете момчета не бяха чули кога той се бе приближил.

— Ела, Седни при нас, чичо Николай — покани го Джура. — Това е Гриша.

— А-а! Гриша? — радостно възкликна Данилич. — Здравей, Гриша! Слушал съм вече за тебе. — Той му подаде своята единствена ръка, стисна неговата и дълго го гледа със своите ласкави, по детски усмихнати сини очи, а после пак каза: — Вот и молодец!

Тримата до късно седяха на скамейката и разговаряха за разни неща, но най-много за своя общ приятел Зарко.

Приемното време отдавна бе свършило и из двора вече не се виждаха никакви болни. Джура се заприготовлява да си ходи.

— Хайде, чичо Николай! Ще си имаме разправии с Горилата — погледна той боязливо към вратата, където портиерът вече се канеше да му извика, да му се скара, но, види се, не се решаваше от уважение към руснака.

Гриша помогна на хърватчето да стане, намести под мишницата му двете грубовато издялани патерици и тръгна редом с него.

— Какво ти е на краката? — запита го той.

— Нищо. Счупени бяха, ама зараснаха. Скоро ми махнаха гипса.

При изхода на градинката тримата отново се спряха и поговориха още как да помогнат, как да утешат поне малко Зарко. Данилич повече мълчеше, а само от време на време подхвърляше по някоя дума. Силното другарско чувство на Гриша, неговата готовност за всякаква жертва за щастието на другаря му го бяха трогнали и сега той с цялата си душа обичаше това дребничко на ръст и не особено красиво, но симпатично момче.

— Знаеш ли какво? — каза накрай Джура, като подаваше ръка за прощаване. — Ти идвай по-често. Ние всеки ден излизаме в градинката.

— Ще идвам — обеща Гриша.

Преди да си тръгне, той се отби при стария портиер.

— Извинявай, дядо Димо — каза Гриша. — Аз мислех, че си лош човек…

— А сега не мислиш ли? — запита някак нехайно, но видимо доволен и зарадван старецът.

— Не, не мисля! Ти си добър! — и тичешком се отправи към изхода.