Митко Горчивкин
Воля (27)

10

Дните и месеците минаваха бавно и монотонно.

През една есенна вечер на 1947 година Зарко пак бе останал съвсем сам в къщи и отново го бяха връхлетели черните и тъжни мисли. Той дълго се бе мъчил да съсредоточи вниманието си в книгата, която бе взел да чете, но това не му се удаваше.

На масата имаше купчина тетрадки, които майка му бе донесла за преглеждане. Той си спомни за своите ученически тетрадки, наведе се и измъкна изпод кревата сандъчето, в което бяха прибрани всичките му книги. Взе една от тетрадките, разгърна я и сърцето му замря от вълнение и болка. Цялата тетрадка беше изписана с необикновено красив, равен дребен почерк. Тук имаше свободни съчинения, диктовки и преразказване на уроци. Под всеки от тях стоеше бележка с червено мастило: „отличен“ (6) и подписът на учителката по български.

После той разгърна тетрадките си по история, по физика, по геометрия. Навсякъде — грижливо и с любов направени рисунки, чертежи и навсякъде все същият този дребен и красив почерк, за който така много му завиждаха някои от момчетата и особено Жоро Кърлежа.

„А дали не ще мога и сега“ — помисли Зарко и трескаво затърси из сандъчето молив. Той намери един и изведнъж го грабна с двете си ръце, но миг след това го захвърли, сякаш бе пипнал разпален въглен. Захлупи лице върху купчината тетрадки на масата и горчиво заплака. Заплака не от това, че ръбестият молив му беше причинил болка. Не! А плачеше от болката в душата си, която беше много по-силна от физическото страдание. Та как можеше да пише той сега с тия две осакатени, обезобразени ръце? Как — без пръсти, без опората на дланта? Та това е глупост, мечта на ненормален човек!

И все пак от този момент мисълта да се научи да пише вече не го напущаше ни денем, ни нощем. С часове той седеше на едно и също място, без да помръдне, унесен в размишления и мечти. В началото почти винаги идваше до тъжното заключение, че това е неосъществимо, че това е една натраплива глупост, за която не бива дори и да се мисли. Но после сякаш напук на здравия разум въображението му все по-често започна да взема връх и тогава той ясно виждаше как държи с две ръце молива и как по бялата хартия пред него една след друга се ниже красива върволица от букви. А след това неусетно се озоваваше пред черната дъска в просторната класна стая, където решаваше сложна аритметична задача. Той дори чуваше собствения си глас как звъни в притихналата стая и виждаше доволно усмихнатото лице на учителя по математика.

Но ако Зарко се научи да пише, той непременно ще може и отново да рисува. Ами че разбира се, и да рисува!… Ех, веднъж само да се научи да пише!… А ще се научи. Трябва да се научи.

Кураж му даваше това, че той вече бе преодолял такива действия, като храненето с лъжица, обличането, обуването и завързването на връзките и особено закопчаването, тази така трудна и мъчителна в началото работа, за която Векилов бе казал: „Просто невероятно!“

Но все пак нито една от тези работи не можеше да се сравни с писането. Това беше много по-сложен процес, който започваше още с начина на държане молива. Колко пъти го бе наказвала и чукала по ръцете майка му някога, когато той беше в първо отделение и когато неволно хващаше молива неправилно между пръстите си! А сега нямаше пръсти. Нямаше и помен от длан. Само с една ръка моливът не можеше да се държи, трябваше с двете. Но как?

Зарко реши, че трябва да се научи да пише. Необходимо беше само повече да помисли.

Своите намерения той държеше в дълбока тайна. Не казваше нито на Гриша, нито на майка си, защото те сигурно щяха само да го погледнат със съжаление и тъжно да поклатят глава. А Зарко най-много от всичко мразеше да го съжаляват.

На другия ден той с нетърпение дочака майка му да привърши къщната работа, да се приготви и да излезе за училище. Едва заглъхнали нейните стъпки надолу по стълбите, той извади една недописана тетрадка, намери молива и се залови за работа.

От първия опит нищо не излезе. Той бе хванал молива с двете си ръце, така както някакво мече или друго животно би уловило с лапите си клечка. И, разбира се, върху белия лист на тетрадката се получиха криви, безсмислени йероглифи от черти и колелца вместо желаните букви и думи. Неуспехът се дължеше не само на липсата на пръсти, а най-вече на това, че нямаш опора, нямаше длан.

Зарко се замисли. Моливът се изплъзна от ръцете му и падна. Върху тетрадката капнаха две едри сълзи. Те не се разляха, а останаха върху лъскавата гланцирана хартия като две кристални зрънца. А колко много такива зрънца бяха изтекли от неговите очи!

— Не! — каза той решително. — Не сълзи са нужни тук, а воля. — Пред очите му изведнъж изпъкна бледият измъчен образ на Серьожа Крилцов, бликащата като фонтан кръв, бомбата, която той възпламенява със зъби.

Зарко се изправи. Разтърси глава, избърса сълзите си и се залови отново за работа. Е добре, длан за опора няма. Но дали за опора не може да послужи лакътят? Той взе отново молива, постави лакътя на дясната си ръка върху тетрадката, а с лявата запритиска острието на молива към листа. Сега беше по друго — чертичките не излизаха така безобразно разкривени. Но все пак и така беше невъзможно да се пише. Запотеният от напрежение лакът се впиваше, залепваше в листа, а моливът стоеше между двете ръце неподвижен, също като закован. Трябваше движение, поне някакво съвсем мъничко движение на мускулите, които го притискаха. А колкото до плъзгането на лакътя, това е лесно — и с талк може да се посипе, и хартия може да му се залепи…

Зарко остави молива и започна да разглежда напрегнато ръцете си, сякаш сега за пръв път ги виждаше. На дясната, между поизпъкналите две кости на прерязаната совалка, имаше малка седловинка. За голямо свое учудване той забеляза, че по някакъв необясним за него начин тя можеше да се свива и разпуща с около два-три милиметра. Костите на совалката можеха да се приближават и отдалечават. Дали тази седловинка не можеше да се използува за писане? Опита. Нищо не се получи. Обхвана го страшна мъка и разочарование. Да бе почакал, да бе потраял, за да поживее поне малко повече с надеждата, че ще успее, а то!… Той се хвърли в леглото, зарови лице във възглавницата и остана така неподвижен; ако дойдеше някой, би помислил, че спи.

Изведнъж Зарко се обърна, привдигна се на лакти. Бе си спомнил нещо много важно: когато беше в болницата още с вързани очи, той не знаеше, че са ампутирали ръцете му. Болките в началото бяха общи, а после започнаха да се чувствуват по-силно или по-слабо ту на едно място, ту на друго и той беше напълно уверен, че има пръсти и длани, че те го болят или сърбят. Същото това лъжливо усещане съществуваше у него и сега. Дали не може да му послужи за нещо?

Той стана, отиде на светло при масата и се залови с подробно изследване на своите ръце. Заопипва с дясната си ръка ръба на масата. Ето тук, най-открая, е палецът, малко по-нататък — показалецът, а тук, точно над седловинката, където се бе запазил и поразвил по-дебел мускул, се чувствуваха в безредие останалите три пръста. Разбира се, всъщност това не бяха никакви пръсти, а само осезателните им нерви. Той стисна ръката си, както би я стиснал като здрава в юмрук, и за голяма своя изненада видя, че седловинката и мускулите около нея едва забележимо се размърдаха и свиха. Значи, и двигателните нерви съществуваха! И не само съществуваха, а се и подчиняваха на волята му. Това беше голямо и извънредно важно откритие. То трябваше на всяка цена да се използува…

Но тъкмо в този момент отвън се чуха стъпки. Вратата шумно се отвори и в стаята влезе Гриша.

— Здравей, Зарич! Страшно голяма новина ти нося…

— Здравей! — каза, като се мъчеше да преодолее възбуждението си, Зарко. — Седни, отпочини си…

— Няма какво да сядам… Голяма новина!… — задъхан, заморен, тежко дишаше Гриша. — Кърлежа… фюит! Не е вече Кърлеж!… — клъцна той с два пръста шията си.

— Как не е? Заклал ли го е някой?

— А бе, не е, ама все едно, че е заклан…

— Как така; хем заклан, хем незаклан! — губеше вече търпение Зарко.

— Богатството му бе! Нали Кърлежа беше богат?… Е, не е вече богат… Национализираха фабриката му.

— Аз пък помислих, че Жоро Кърлежа някой е…

— Ами че и Жоро, разбира се… — прекъсна го Гриша. — Щом като баща му, все едно е, че и Жоро. Няма вече да ми се перчи все с нови дрехи, все с нови чанти… всичко ново. Пък и знаеш ли, Зарич, че Жоро Кърлежа подарявал на момичетата шоколад, купувал им гривни и обеци… Знаем ги ние такива! А нека сега пак да купува! Да видим откъде ще има пари! Всичко им взема държавата: и милионите, и къщите, и фабриката, и всичко…

Гриша, макар че беше син на родители работници и комунисти, в момента не можеше да види дълбокия смисъл на това, което се бе случило с Кърлежа и въобще с кърлежите всред народа. Той се радваше само за това, че неговият смъртен враг Жоро е изгубил едно от надмощията си над него, че не ще може вече да подлъгва Маргарита с шоколад и скъпи подаръци.

Най-после Гриша се поуспокои, подпря се с ръка на масата и стана съвсем сериозен. Зарко разбра, че той има да съобщава и нещо друго още по-важно.

— Знаеш ли, Зарич, днес приемам поздравления!

— По какъв случай?

— Станах член на ЕМОС, снощи ме приеха! Нямаше нито един глас против — всички вдигнаха ръка!

— Наистина заслужаваш поздравление! Честито!

— Ама знаеш ли какви славни младежи и девойки има там! — запали се пак Гриша.

— Ти гледай само да не сбъркаш нещо, да не те изключат — охлади го изведнъж Зарко.

— Защо? Как така ще ме изключат?

— Много просто! Ще се сбиеш някой ден с някого и ще ти кажат оттам: „Обирай си крушите, такива не ни трябват!“

— Няма, Зарич! Честна дума! Няма вече да се бия!

— Ще видим!

Гриша тръгна да си върви, но след малко се върна:

— Ей, как щях да забравя! Довечера ще има мач с „Вихър“ по случай закриването на сезона. Ти ще си рефер. От ръководството на младежкото дружество ми казаха да ти кажа. Съгласен ли си?

Зарко вдигна рамене. Беше зает със своите опити.

— Не се дърпай де! Уважават те хората, а ти…

— Не, Гриша, моля ти се, рано е още…

Гриша замълча. Въпреки че му беше трудно, той се мъчеше да разбере другаря си. На Зарко му беше нужно още време, за да свикне с новото си положение.