Митко Горчивкин
Воля (13)

12

Един хубав ден в началото на април Зарко, както обикновено прикрепван леко от майка си, отиваше на превръзка в очната клиника. Пролетното слънце щедро разливаше топлина, галеше с лъчите си разпъпилите се вече фиданки в градината, старите липи, цветята, райграсовите чимове на остроумно направените градински фигури и лехи. Из въздуха се носеше ухание на зюмбюл, на зелена трева, на прясно разкопана земя. Прехвърчаха с весело бръмчене пчелички, караха се припряно из клоните на дърветата врабчета, подвикваха някъде в далечината играещи деца.

— Няма ли къде тук някъде да поседнем? — попита Зарко.

— Да поседнем! — съгласи се майката. — И без друго в клиниката ще трябва да чакаме ред. Ще отида само да ти взема номер.

Тя го настани на една от скамейките в градинката, загърна го с наметнатия на раменете му болничен халат, за да не гледат любопитните минувачи ръцете му, и почти тичешком се отдалечи по посока на ниската неугледна постройка в дъното на двора.

Зарко седеше неподвижно, страхувайки се да не докосне до нещо ръцете си. Слънцето препичаше. От стария износен халат, от памучната пижама, от болничните чехли започнаха да се отделят изпарения на отдавна просмукани лекарства и тяхната миризма надви уханията на пролетта. Но това не можеше да развали веселото настроение на момчето. Гърдите му жадно поглъщаха свежия въздух, сърцето му лудо туптеше от необяснима радост и то с мъка се сдържаше да не стане и подскочи веднаж, колкото сили има.

Неочаквано Зарко се натъкна на едно интересно явление. Както си седеше на скамейката с попривдигнато към небето лице, той почувствува, че пред очите му не е така тъмно, както преди в болничната стая. Наведе глава към гърдите — не забеляза разлика. Не, не? Като че ли имаше разлика! Вдигна наново лицето си, но този път така, че да почувствува лъчите на слънцето. И чудно нещо! Пред очите му изплува мътно, едва забележимо, но не така кадифеночерно, а пурпурночервено петно. Дали не беше това някаква измама? Той пак наведе надолу лицето си, постоя няколко минути и отново го насочи към слънцето. Не, не беше измама! Пак се появи пурпурното петно. Може би силните слънчеви лъчи проникваха през леката превръзка и предизвикваха това странно червено петно? Не, не! Не може да бъде! Та нали лъчите дори и да проникват през бинта и марлите, клепачите му са затворени, защото по тях има болезнени заструпени ранички?

Зарко се замисли. Спомни си той, че някога имаше един неприятен недостатък — не можеше да спи на светло. Колкото и дълбоко да е заспал, достатъчно беше някой да запали електрическата лампа и той веднага се събуждаше. Колко пъти е имал разправии с майка си, която трябваше нощем да поправя ученически тетрадки, а той се сърдеше и искаше тя да загаси лампата, защото светлината му пречеше да спи.

— Може ли да бъде такова нещо! — прошепна той сам на себе си. Но като повтори още няколко пъти същия опит, все още колебливо и неуверено, сам си отговори: — Излиза, че може!

Когато майка му се върна, намери го зачервен, запотен и необикновено развълнуван.

— Какво ти е? Да не ти прилоша от слънцето? — попита тя с нескривана тревога.

— Не. Никога не ми е било така добре и радостно, както сега!

— Тогава защо си такъв? Защо така тежко дишаш, сякаш си тичал?

Зарко не смееше да й каже, защото сам още не вярваше.

— Я виж, добре ли стои на очите ми превръзката? — обърна той лицето си към нея.

— Разхлабена е, дето си се търкал в леглото! Охо — каза тя, — изместил се бинтът чак на челото ти, а на очите е останала само една тънка марля.

— Махни и нея!

— Не говори глупости!

— Махни я, моля ти се, веднага! — В гласа му сега имаше нещо особено, нещо повелително и нетърпящо възражение.

Майката внимателно хвана с два пръста парченцето марля, помъчи се да го вдигне нагоре, но то, изглежда отдавна отлепнало от раничките и изсъхнало, остана в ръката й.

Сега червеното петно пред очите на Зарко стана още по-светло. Той напрегна всички сили на волята си, преодоля режещата болка от слепналите мигли и отвори клепача на лявото си око.

— Виждам! — извика изведнъж той. — Мамо, аз виждам! Чуваш ли, виждам! Ето — тревата пред нас, ето — цветята, скамейките…

Майката не можеше да повярва. Уплашена и развълнувана от необикновеното състояние на детето си, тя стоеше като окаменяла и не знаеше какво да прави, какво да каже.

— Ето и тебе виждам! — обърна се той към нея, но изведнъж млъкна, спря полуотвореното си с мътна зеница око на нея и после с колеблив, несигурен глас попита: — Но това ти ли си, мамо?

Пред него стоеше дребна, слаба, измъчена побеляла жена. А само преди два месеца тя беше пълна, здрава и бодра, с черни като смола коси. Не! Това не беше неговата майка, а някаква чужда, непозната жена.

— Но ти… ти като че ли наистина виждаш? — каза тя през сълзи и задъхана от щастие, сложи ръката на сърцето си, сякаш за да го обуздае да не изхвръкне.

Разбрали, че тук става нещо необикновено и интересно, от другите скамейки в градината към тях тръгнаха болни, които бяха излезли на въздух и слънце.

— И надалече виждам! — изправи се Зарко. — Ето насам идват хора: един, двама, трима… започна да ги брои той, като инстинктивно посочваше към тях с дясната си ръка.

Но ненадейно, по-скоро почувствувал, отколкото разбрал, той забеляза нещо странно, нещо нередно в себе си. Спря поглед на протегнатата си напред ръка и дълго, мълчаливо разглежда забинтования отрязък. С един замах той отметна с лакти халата от раменете си. Подаде напред и другата ръка.

Онемяла от ужас, майката го гледаше с широко отворени очи и не смееше да помръдне.

— Ръцете ми! — изведнъж диво извика момчето. — Къде ми са ръцете?

Майката не издържа и задавено изхлипа.

Той разбра: ненапразно са били досега тези адски болки.

— Ръцете ми!… Дайте ми ръцете! — завика отново Зарко и хукна през лехите и цветята към отворената врата на болничната сграда. — Ръцете ми! Защо сте ми взели ръцете!…

— Полудя, горкото! — каза някой тихо.

Тези думи шибнаха майката като с камшик. Тя изохка и се стрелна да го догони.

Но Зарко не успя да отиде далече. Неукрепнал още, отвикнал от резки и уморителни движения, неговият организъм не можеше да издържи на такъв буен порив. Той престана да тича, повървя, олюля се като пиян и се спря до ниската циментова сграда на градинката. Зави му се свят, краката му се подкосиха. Той бавно се свлече върху рохкавата разкопана земя й изгуби съзнание.

Дотичаха бързо двама санитари, положиха го внимателно на носилка и го пренесоха на леглото му в стаята.

В болницата настъпи тревога. Сестрите и санитарките се разтичаха да търсят доктор Бабалов. След няколко минути пристигна главният лекар доктор Боев.

Все още не можейки да дойде на себе си, заморена, запъхтяна, майката несвързано разказа какво се бе случило.

Приготвяйки спринцовката си за кардиозолова инжекция, доктор Боев я смъмри:

— Лошо сте направили, другарко Белева, много лошо! В никакъв случай не биваше да сваляте превръзката!

— Но той… той много настояваше…

— А не ви ли мина през ума, че такова едно проглеждане за първи път на силна светлина може да се окаже фатално за него?

Магда изтръпна. Това никак не бе предвидила.

— Но нали не се е случило нищо лошо?… Нали, другарю доктор? — умолително, през плач, попита тя.

— Да се надяваме, че не! — каза по-меко и окуражително лекарят, виждайки нейната голяма майчина мъка.

Пристигна след малко и специалистът по очни болести доктор Бабалов. Той направи на момчето лека превръзка.

Когато Зарко дойде на себе си и почувствува, че пред очите му пак е тъмно, както преди, поуспокоен попита:

— Чичо Николай, тук ли си?

— Тук, тук! — обади се Данилич.

— Ах, да знаеш само какъв страшен сън сънувах!… — Той замълча, видимо мъчейки се да си спомни нещо, а после избухна в неутешими ридания: — Не, не! Това не беше сън!… Ръцете ми!… Дайте ми ръцете!…