Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

3

Сутринта, когато Зарко се събуди, майка му вече бе станала и разтребила из къщи. На електрическото котлонче чайникът изпущаше пара с аромат на липов цвят.

— Ставай, моето момче, да те нахраня, че трябва да излизам — каза Магда. — Имам работа в града, трябва да направя някои покупки. Ще ти донеса и някоя хубава книга за четене.

Той стана, разкърши снага с няколко леки упражнения, поразходи се, докато май са му прибираше леглото, после тя го облече, нахрани го и се приготви да излиза:

— Аз няма да се бавя. Ти се поразходи из двора, вратата ще оставя отворена, днес времето е много хубаво.

— Не искам на двора! — смръщи лице Зарко. — Ти върви! Затвори вратата, заключи ме даже отвън. Не искам тук хора да зяпат в мене като на панаир…

Майката постоя, поколеба се дали да отложи излизането си, а после тъжно поклати глава и тръгна. Бравата на вратата изскърца.

— Ключа оставям на прозореца — обади се тя отвън.

— Добре.

Останал сам, той дълго стоя с поглед, устремен в заключената врата, а после отиде до прозореца. Зад оградата на овощната градина се простираше широка зелена поляна. Там няколко малки деца се боричкаха, търкаляха се по тревата, а около тях пасеше бяло агънце с панделка и звънче на шията.

Едно момченце, пет-шестгодишен червенобузест шишко, не спазваше никакви правила при борбата. То хващаше децата за косите, за ушите, биеше, дращеше с нокти. Скоро малчуганите се разплакаха и един по един хукнаха да бягат. Но побойникът ги настигаше, поваляше ги на земята и започваше жестоко да ги налага по главата.

Когато под ударите му попадна едно мъничко слабичко момченце, Зарко се уплаши да не му извади око и извика:

— Ехей! Ах, ти, разбойник! — и неволно посегна да отвори прозореца, но тутакси изохка и се отдръпна — ръката му пламна като от огън.

Той дълго се разхожда от единия ъгъл на стаята до другия, люлеейки във въздуха наранената си ръка, а после легна на кревата и лежа докато болките се уталожиха.

На малката масичка до прозореца будилникът тракаше глухо и монотонно. Малката му стрелка показваше осем, а голямата я нямаше. Тя бе паднала долу, между циферблата и стъклото. Колко пъти бе разглобявал Зарко този стар, разхлопан будилник, колко пъти бе прикрепвал тази черна, остра като игла стреличка на стърчащата в центъра ос! И всичко беше така лесно, така интересно! Развинтваш двете му крачета и звънеца, махваш отзад ключовете и тенекиения капак и издърпваш цялата машинка навън. С часове се е занимавал той с него да го разглобява, да го почиства, да го поправя. Но сега не може дори да го навие и той може би след няколко минути щеше да спре.

„Какво ли правят сега в болницата? — спомни си Зарко. — Закуската отдавна е минала и болните чакат вече лекарската визитация. Дядо Вачо лежи по корем, охка и непрестанно мърмори, упражнявайки се за предстоящата си обвинителна реч пред лекарите: «Безобразие, другари! Чаят беше студен, хлябът беше корав, сестрите се разхождат без работа, никой не ми обръща внимание!» Смешен е тоя дядо Вачо. Иска постоянно да има при него човек. А Зарко нарочно бяга от хората, не иска никой да има при него, с никого не разговаря. Вчера той така наскърби Лена, че тя си отиде разплакана. После пред другаря Векилов също не пророни нито дума. Какво ще си помислят те, как ще изтълкуват неговото мълчание? А изпъди най-грубо и другарите си, които дойдоха да го видят и поздравят със завръщането. Нима е лошо, че дойдоха?“

— Опак човек! Дядо Рачо! — каза той гласно на себе си и стана.

Времето минаваше убийствено бавно. Майка му щеше да се върне най-рано след час и половина, два. Какво да прави дотогава? Да спи — не му се спи. Да се разхожда — няма къде. А все пак трябва да се върши нещо. Но какво?

На пода в единия ъгъл на стаята Зарко видя купчина стари книги, между които беше и „Робинзон Крузо“. Тази книга той бе чел още когато беше във второ или трето отделение. Обхвана го любопитство да я прочете, пак и да види какво бе правил Робинзон в часовете на самотност и скука. Но как да извади книгата, как да я вдигне на масата и разгърне?

Оказа се, че работата не е толкова трудна. Той събори с крак книги от купчината: внимателно прихвана с двете си бинтовани ръце книгата от двете страни и я понесе към масата. Но сега вече той не бързаше да чете. Самият факт, че бе успял да я занесе сам, го зарадва и развълнува. Помъчи се да я вземе отново, но не успя. Пречеше повърхността на масата. Ръцете му бяха дебели, а книгата — тънка и постоянно се изплъзваше. Тогава той я изтласка към ръба, така че половината да стърчи навън, подложи едната си ръка отдолу, а с другата я притисна отгоре и я понесе из стаята. Като пръв опит това беше огромен успех и Зарко го повтори много пъти, като оставяше и вземаше книгата от различни места.

Най-после я постави на масата и седна да чете. Лесно бе да разгърне корицата. Ами сега страниците? Той дълго се мъчи да обърне първия лист, но винаги подхващаше не един, а няколко. Ядоса се. Стана, поразходи се, помисли й отново седна. Реши да си послужи с уста. Той изплези език, близна страницата, повдигна я и като си помогна с дясната ръка, успя да я отгърне. После опита с втората, с третата… Победа! След няколко минути той се научи да разгръща книгата на която страница пожелаеше.

— При това с бинтовани ръце! — каза той гордо с глас. — А когато съвсем заздравеят и се махнат бинтовете, ще бъде още по-лесно.

Навън дървената стълба изскърца. Някой идваше бързо, като вземаше стъпалата по две, и скоро се озова при вратата. Почука.

— Кой е? — обади се Зарко, като изтласка с лакът книгата на пода.

Вместо отговор дръжката на вратата се размърда.

— Кой е? — повтори Зарко.

— Аз съм Зарич, отвори!

— Гриша! — извика зарадван Зарко и замълча.

— Отвори де, глупчо!

— Ключът е зад тебе, на прозореца, отвори си.

Чу се иззвънтяване, сигурно Гриша в бързината си бе изпуснал ключа на пода. После ключалката щракна и миг след това Гриша се хвърли и прегърна своя приятел, като не държеше сметка, че може да му причини болка.

— Зарич! Ах, ти Зарич!…

Те седнаха на кревата прегърнати и Гриша, като помълча малко, избърсвайки с юмрук радостните си сълзи, каза:

— Ама грубиянин си ти Зарич! Вчера ме изпъди! Признай си!

— Не ми се сърди, Гриша.

— Как да не се сърдя? — скочи войнствено Гриша. — От болницата ме пъдеше портиерът, а сега ти! — Той показа юмрук: — Ще ме пъдиш ли пак?

Зарко се усмихна през сълзи.

— Казвай или ще ти разбия носа!

— Няма!

— Ха, така те искам!… Ей, Зарич, рекох „носа“, че се сетих за Жоро Кърлежа. Миналата вечер го пердаших, та го скъсах от бой! Чушката му здравата пострада…

— Значи, продължаваш да се биеш? — запита Зарко.

— Ама псува бе, Зарич! — заоправдава се Гриша, като се стараеше да не гледа обезобразените ръце на приятеля си. — Постоянно ми се заканва и псува. Отдавна ме мрази. Заради Маргарита! Дрънка разни глупости пред момичетата. Веднъж му казах, два пъти му казах да не се закача, па миналата вечер на волейболното игрище се счепкахме. — Гриша бе застанал посред стаята и показваше нагледно как двамата с Жоро се боричкали: — Аз държа — и той държи! Аз го ударих — и той ме удари! Ех, леле майчице, че като се ядосах! Един като му светнах под брадата и го съборих на земята. Па бой, па бой! То добре, че дойдоха Пешо и Мангето да го отърват, инак не знам какво щеше да стане!…

— А Маргарита какво каза за това?

— Маргарита ли? — почеса се Гриша по главата. — Остави я ти Маргарита! Тя знае само ябълки яде!…

— Защо, скарани ли сте?

Гриша направи тъжна физиономия, от което чипият му нос и черните му вежди смешно се набръчкаха, почеса се пак зад ухото и каза:

— Не сме… Ама знаеш ли каква е работата? Аз й нося ябълки, тя яде, а един пътя забелязах, че и на Кърлежа дава…

— На Кърлежа?! — възмути се и Зарко.

— Ами че да! Аз с очите си видях, когато той ядеше.

— Не вярвам, Маргарита не е такава. Кърлежа сигурно от другаде е взел ябълка и е решил да те дразни.

— Я не ме прави на глупав! — ядоса се Гриша. — Познавам си аз нашите ябълки. Кюстендилки! Ей такива големи. Татко в слама ги беше поставил в мазето, а аз една по една ги измъкнах… Ех, пък като усети, че ги няма!… Но я остави тая работа — махна той с ръка. — Кажи какво прави онова, хърватчето Джура?

— Изписа се преди мене.

— Къде отиде, за Югославия ли си замина?

— Не, в Банкя, в сиропиталище го взеха.

— В Банкя? Виж ти късмет! Имам там един приятел, Райчо се казва. Запознахме се веднъж на един мач. Работи в кухнята на това де… как го каза, сиракопиталище… Ще му кажа да дава на Джура по-големи порции… Ами оня, руснакът, и той ли си отиде?

— И той. На неговото легло е сега един дядко. Казва се дядо Вачо, но ние му викахме дядо Рачо. Страшно опак и смешен дядо. — И Зарко му разказа всичко за дядо Вачо. Той разказваше така интересно, така го украсяваше с измислици, че Гриша се хвана за корема от смях.

— Ай, ай! Часът е единадесет! — уплашено каза Гриша. — А мама ми каза да отида на фурната за хляб. Ето купоните! — Той тръгна към вратата.

— Нали пак ще дойдеш?

— Сега не знам. Кой знае каква ли грамадна опашка се е натупала. Ще дойда довечера след училище.

— Ще те чакам!

— Добре!

Гриша изхвръкна като стрела навън.

Зарко отново остана сам. Но сега не му беше така тъжно и скучно като преди.

Когато майка му се върна, тя остана много изненадана. Тя бе очаквала да намери сина си измъчен от това, че се бе забавила, а сега го виждаше весел и със странно блестящи очи.

— Какво се е случило? — запита тя.

— Нищо — каза Зарко усмихнат, — Гриша беше тука, ей сегичка си отиде. Приказвахме за разни работи.

Майката разбра. Гриша се бе държал със Зарко като с напълно здрав човек.

 

До обед Гриша не дойде. Навярно се бе забавил много на фурната за хляб и сега нямаше време, защото трябваше да приготви уроците си за следобедните занятия. Но Зарко беше сигурен, че веднага след училище ще дойде тук.

— Добро момче е Гриша — каза майката, като прибираше масата, — гледай само да не го наскърбиш, да не го обидиш нещо. Той ще идва тук, ще разговаряте, ще се занимавате и никак няма да ти бъде скучно. А може и да поизлизате на разходка.

— Не ми трябват разходки! — сопна се Зарко. — Веднага ще тръгнат след мене децата като подир мечка!

— Но ти няма вечно да стоиш тук като затворник.

— Вечно ще стоя! — отговори той все така троснато и легна на кревата.

Хубавото му настроение изведнъж бе изчезнало. Високото му открито чело се бе набраздило от две големи бръчки и това придаваше на лицето му тъжен и измъчен вид. Докато майка му го хранеше, Зарко си бе спомнил как само преди няколко месеца и той като Гриша и като другите деца ходеше на училище, как бързаше да не закъснее, с какво нетърпение очакваше да го вдигнат на урок. Всичко това сега вече беше безвъзвратно загубено за него. Никога той нямаше да отиде на училище, да седне на своето място на третия чин в средната редица и да слуша в захлас своите любими учители.

— Забравих да ти кажа нещо — прекъсна мислите му майката, — скоро ще имаме радио. Днес ходих при един радиотехник. Обеща да намери и смени лампата на нашето апаратче.

— Сериозно? — оживи се той.

— Съвсем сериозно! Описах му апарата, дадох му документа от пощата и той каза, че може да се намери такава лампа.

Тази новина възвърна настроението на Зарко. Той се поразвесели, поободри се. Освен майка си и Гриша той щеше да има още един добър другар.

— Искаш ли да ти почета малко от новата книга? — каза майката.

— Дай, аз мога и сам.

— Сам?! — учуди се тя.

Без да отговори, той взе от ръцете й книгата, постави я на масата, седна и я запрелиства с език.

— Не, не! — ужаси се майката. — По-добре аз да ти чета… Или поне да ти прелиствам страниците.

— Не искам! Ти не гледай, че е некрасиво… Като се махнат бинтовете, ще бъде много по-лесно.

Майката не отговори веднага. Почувствува как по цялото й тяло полазиха студени тръпки, събраха се сякаш на купчина в гърдите и стиснаха в ледена прегръдка сърцето и. Тя захапа до кръв горната си устна, за да задуши напиращия й вик, и с мъка преглътна сълзите си:

— Да, по-лесно ще бъде!…