Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Трета част

1

През един горещ юлски ден на 1949 година пред дирекцията на гимназията за художествена керамика и стъкларство в София чакаха двама посетители — майка и син. Майката, ниска, пълничка, със смугло, угрижено лице жена, беше облечена в скромна рокля от памучна тафта, която все пак й придаваше официален, празничен вид. А синът й, високо, стройно, облолико и красиво момче на около осемнадесет години, беше в резедав дочен костюм, сакото на който беше наметнато на раменете му. Трудно би се досетил някой, че то е без ръце. Изглежда, те идваха тук не за пръв път, защото не им правеха никакво впечатление огромните стъклени шкафове в коридора на училището, където бяха изложени стотици керамични предмети: художествено изработени и декорирани вази, стомни, блюда, бъклици и всевъзможни дребни предмети за украшение от глина, порцелан и стъкло.

Най-после вратата на дирекцията се отвори и оттам излязоха един елегантно облечен възрастен мъж с рогови очила и едно слабо червенокосо момче. В дъното на стаята се мярна дребната набита фигура на директора. От неговото лице все още не беше изчезнал онзи израз на любезност и угодничество, с който дългогодишните чиновници посрещат и изпращат по-силните от себе си.

Жената обнадеждено кимна, с което искаше да каже: „Слава богу, в добро настроение ще го сварим!“ Тя смело почука на вратата и като отвори, изтика пред себе си момчето.

— Добър ден, другарю директор!

— Добър ден, какво има? — Гласът на директора звучеше остро, с метален оттенък, а на лицето му не беше останала и следа от любезност.

Майката веднага съобрази, че с молба от този човек нищо не може да се получи, и затова реши да действува по-иначе:

— Дойдох пак да поговорим относно неговото приемане — посочи тя към момчето.

— Говорихме вече, другарко Белева, и казах ви, че не можем да го приемем. Всички места са заети, числото на учениците е попълнено.

— Навярно с този, който току-що излезе оттук?…

— Е!… — намръщи се директорът, с което искаше да каже: „Това не е ваша работа!“

— Другарю Хрулев — каза сдържано майката. — Аз доста дълго чаках да ме приемете, бъдете така любезен… поканете ме да седна!…

— Моля, заповядайте! — смути се той от неочаквания удар и посочи близкото до бюрото му кресло, а после вместо извинение измърмори: — Мисля, че въпросът е изчерпан!

— Аз съм на друго мнение! На същото мнение са и другарите в Министерството на просветата…

— Ходили сте в министерството? И сигурно сте пропуснали да кажете, че момчето е без ръце? — думата „пропуснали“ директорът произнесе с нескрита ирония.

— Нямам навика да пропущам това най-важно обстоятелство, другарю Хрулев — също с ирония отговори майката.

— Е, и какво ви казаха там?

— Някои като вас не вярват. А други, другарят Арабаджиев например, като видя отличната диплома, като поизпита набързо момчето, каза, че няма нищо невъзможно…

— Но това е… това е… — заекна директорът?

— … Лудост, искате да кажете? — помогна му майката.

— Да, именно, лудост! — скочи ядосан от креслото си той. — Една диплома с пълно отличие в случая още нищо не значи. Все още у нас се намират учители, които пишат бележки по милост, по приятелство, по търговски… съображения.

— Не намирате ли, че прекалявате, другарю Хрулев, че хвърляте кал в лицето на учителите, които са изпитвали сина ми? — каза сдържано, с хладнокръвие майката.

— Не намирам!… — отговори по-меко директорът и седна. — Но как вие можете и да помислете дори, че вашето безръко момче ще влезе тук, в това училище, където на всяка крачка, на всяка стъпка са нужни ръце? И то не какви да са ръце, а здрави, ловки, сръчни ръце, с длани, с пръсти, с нокти… Знаете ли вие какво значи фина керамика? Не дори и фина, а само керамика?

— Зная, другарю директор!… — отговори вместо майка си Зарко. — Аз, преди да поискам тук… дълго проучвах всичко… — Той не се доизказа, защото мъка стиска гърлото му и очите му се напълниха, със сълзи.

— А вие навярно сте чували за Алексей Мересев, героя на Съветския съюз? — мина в решително настъпление майката.

— Да, да, да! — побърза да я прекъсне Хрулев. — Този, авиаторът… от филма, с отрязаните крака… Зная, зная!

Но „Повест за истинския човек“ той едва ли бе прочел и за да не изпадне в неловко положение, заговори бързо и без прекъсване:

— Да, разбирам ви, другарко Белева. Но, видите ли, работата с този… авиатор, тоест летец, е съвсем друга. На него му липсват краката. А тук случаят е съвсем друг — липсват важните, най-необходимите органи — ръцете. Съгласете се, моля ви се, че при такава една работа като в нашето училище, той няма да се справи, немислимо е да се справи…

— Така са мислили някои и за Мересев, а ето че той се справи, овладя самолета и отново отиде да воюва срещу врага. Но в Съветския съюз хората не са като нас. Там за човека се полагат грижи, там никога не оставят човека в беда…

— Да, да! В Съветския съюз в това отношение е съвсем друго! — угодливо каза Хрулев. — Но, съгласете се, моля ви, че ние не сме Съветския съюз, а България…

Безполезно беше да се говори повече с този човек. Ясно бе, че нищо положително не можеше да се очаква от него. Трябваше да се действува пак чрез министерството.

— Може ли да си услужа за малко с телефона! — попита Магда.

— Моля, заповядайте! — отзова се веднага Хрулев, който смяташе, че разговорът е вече приключен и че скоро ще се отърве от неприятните си посетители.

Магда бързо набра номера на министерството, поиска да я свържат с референта по професионалните училища Арабаджиев. Когато в мембраната се чу неговият глас, тя се сепна, помълча две-три секунди в размисъл, а после каза:

— Моля, говорете! — и неочаквано пъхна слушалката в ръцете на директора.

Изненадан и объркан в първия момент, Хрулев не знаеше какво да прави и посегна да остави слушалката върху вилката на телефона, но се разколеба и я приближи до ухото си. Лицето му почервеня, малките му сиви очички смешно се вторачиха в телефонния апарат, сякаш ей сега оттам щеше да се появи образът на началника му.

— Ало! Ало! — разнесе се баритонът от мембраната.

— Да, да! — обади се най-после Хрулев, като се изправи почтително. — Тук е директорът на керамичната гимназия Пантелей Хрулев.

— А-а! Здравейте, здравейте, другарю Хрулев! — чуваха съвсем ясно и двамата посетители. Аз ви търсих вече два пъти.

— Здравейте, другарю Арабаджиев! Може би сте звънели вчера? Да, да, вчера имахме малка конференция с учителите.

По високото му, без нито една бръчка чело избиха ситни капчици пот. И докато той се чудеше какво да говори и как да започне, гласът в слушалката загърмя:

— Ето какво, другарю Хрулев, търсих ви по една важна работа. Въпросът се касае за онова момче без ръцете, което е идвало при вас с майка си. Това е един особен случай, разбирате ли? В началото и аз не можех да повярвам. Смятах, че това са някакви глупави или ненормални хора и просто от любопитство накарах момчето да ми покаже какво може. Но когато с очите си видях как пише, как сръчно и умело рисува, останах поразен. Да, да — поразен! Такава силна воля, такъв твърд характер, за да се постигне всичко това!… Трябва да го насърчим, трябва по някакъв начин да помогнем на това момче. Инак би било голяма грешка, бих казал, дори престъпление от наша страна…

— Да, да! И аз точно така мисля! — в миг забрави Хрулев какво бе мислил само преди няколко минути. — Но моля, другарю Арабаджиев, позволете да ви напомня, че при нас работата е някак си… да, да, по-особена и…

— Не се безпокойте за това. Аз твърдо вярвам, че ще се справи. Пък и защо да не го подложите на изпит? Ако не успее, значи, сам ще разбере, че мястото му не е при вас. Но в такъв случай поне няма да си отиде огорчен от нас, а от себе си.

— Да, да, да! — оживи се директорът. — На изпит! Нищо не ни струва да го подложим на изпит пред комисия!

— Ето че се разбрахме! — избръмча весело в слушалката гласът на Арабаджиев. — Действувайте! И веднага ми докладвайте за резултатите. Довиждане, другарю Хрулев!

Директорът остави слушалката и на лицето му отново цъфна онази сладникава, фалшива усмивка, с която той мислеше, че има вид на действително любезен човек:

— Струва ми се, че разбрахте, другарко Велева? Ние с другаря референт решихме да подложим вашия син на малък приемен, тоест проверочен изпит. Имате ли нещо против?

— Нямаме! — отговори вместо майка си Зарко.

— Добре! Моля, отбележете си тогава програмата? — Той услужливо предложи на Магда лист и молив. — Днес е събота. Значи, в понеделник — писмен изпит по български език и алгебра върху материала за трети прогимназиален клас; вторник — геология и минералогия; сряда — по рисуване и декорация.

Магда искаше да направи някои възражения, искаше да помоли изпита по геология и минералогия да бъдат най-после, защото знаеше, че по тях Зарко твърде малко бе чел, но нищо не каза. За нея беше ясно, че Хрулев нарочно подлагаше сина й на такъв тежък изпит.

И за да ги подсети за своите намерения, той каза:

— Знаете ли какво, другарко Велева? Щом като синът ви толкова много желае да следва керамика, съветвам ви да го настаните в заводско училище. Тази година към завод „Венера“ в село Пелинково се открива училище за трудови резерви. Там, вярвам, ще го приемат без изпит.

— Благодаря за съвета! — с усилие сдържайки гнева си, отговори Магда. — Засега той ще се яви на изпит при вас! Довиждане!

Когато двамата излязоха, директорът нервно тупна юмрук по бюрото си:

— Побъркани хора! — Той беше повече от сигурен, че Зарко няма да издържи изпита, но се боеше, че Арабаджиев все пак ще му наложи да го приеме. А Хрулев смяташе, че такъв един безрък ученик ще бъде истински позор за него и за неговото училище.