Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

16

Втори курс започна отрано да се готви за матура. Сега учителите бяха почти двойно повече, защото имаше две паралелки първокурсници и две второкурсници. През лятото към западното крило на училището бяха пристроили две нови класни стаи и обширен салон. Учебници и учебни пособия бяха набавени вече в достатъчно количество. Въобще имаше всички добри условия за редовни учебни занимания.

Сега председател на дружеството на ДСНМ беше Трифон, а секретар — Зарко. В ръководството имаше и други трима: един, който трябваше да се занимава с организационната работа по училищния хор и самодейността, един — домакин и представител на „малчуганите“, трети — Пройчо Дудуков, който официално фигурираше като културно-просветник, но неофициално работата му, както миналата година, се изпълняваше от Зарко. Всяка паралелка си имаше класово ръководство с председател, секретар и отговорници, които при особено важни за цялото училище въпроси образуваха нещо като пленум на общото ръководство.

— Тук работа ще пада, няма да си играем на шикалки! — обичаше да казва Трифон. Той отдавна бе отвикнал от псуването и бе станал по-разговорлив, по-общителен, но към първокурсниците се държеше „на положение“. Говореше им с явно покровителствен тон. За по-голям авторитет и внушителност сега той носеше на гърдите си наредени три бригадирски значки — едната своя, а другите две кои знае от кого взети назаем — и всяка вечер слагаше избелелия си протрит на коленете панталон да се глади под дюшека на леглото. Трифон се бе опитал дори да си остави мустачки, но под дългия му, малко закривен нос поникна такава една странна растителност от остри косми и жълтеникав мъх, че не се поддаваше на никаква обработка и той трябваше да я обръсне, за да не става за смях.

Значителни промени имаше и в завода. Началникът на формовъчния цех Иван Ризов бе станал учител, а на негово място сега работеше бай Васил. Нервният и сприхав Ценко Байданов, който нагрубяваше безпричинно работниците, беше понижен като обикновен майстор, а неговото място заемаше младият и буен, но способен и справедлив майстор Асен Бочев. Бай Михо си беше на същата работа. Отпадъците и бракуваните материали вече ги нямаше, помещенията навсякъде бяха чисти, подредени. Във формовъчния и моделния цех имаше инсталирани няколко нови механични колела за обучение и практика на новите трудови резерви.

Зарко не бе отрупан така много с организационна работа и имаше време да подготвя още по-добре уроците и лекциите си за кръжоците, да чете научни и художествени книги от заводската библиотека.

— Новият, истинският майстор трябва да бъде не прост, обикновен занаятчия, а всестранно образован, културен човек. Той трябва да познава добре живота, да познава душата на работника, на другаря си като собствената си душа! — бе говорил неведнъж директорът Константин Ралев.

След първия учебен срок старият педагог започна твърде често да посещава внезапно младите учители. Почука на вратата, влезе, поздрави учениците и седне на някой от най-крайните чинове. Ако работата на учителя му харесваше, той не седеше до края на часа: отиваше си доволен и усмихнат, като се ръкуваше с преподавателя, макар и само преди един час да са били заедно. Ако пък откриеше някаква грешка, оставаше до края и нервно пишеше нещо в джебния си бележник. А през междучасието учителят непременно отиваше при него в дирекцията. Какво ставаше там, никой от учениците или другите учители не знаеше. Но втори път такъв преподавател не смееше да се яви в час с неподготвена лекция.

Често започна да ходи Ралев и в завода. С часове наблюдаваше как работят учениците, дали полагат усилия да овладяват работата си и после дълго разговаряше със своите стари приятели бай Васил и бай Михо. Разпитваше ги поотделно за всеки ученик, спореше насаме за някои техни неправилни похвати. Не одобряваше и се ядосваше от еснафските хитрости на Чудото.

— Голям майстор и художник си ти, Михо — казваше той, — ама хитрините и шмекериите ти не обичам. Не искам аз да учиш децата ми на твоите навици!

— Е, че аз за добро бе, Коста… — оправдаваше се Чудото.

— Според тебе, добро е едно, а според мене — друго! Прави, значи, каквото ти казвам и — точка!

Това беше причината напоследък бай Михо да стане с учениците съвсем сериозен и въздържан. Привикнали на предишната му веселост, някои започнаха дори да се плашат от него и да го наричат. „професор бай Михо“.

… В учение, в работа, в забава — неусетно измина зимата и настъпи пролетта. Директорът лично раздаде на второкурсниците конспектите за зрелостните изпити и каза:

— Работете неуморно, деца, трудете се, защото скоро ще дойде денят, когато ще защищавате себе си и честта на училището.