Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

9

Падна първият сняг. Поляната опустя, заглъхна за дълго. Не можеше да излиза навън и Зарко. От студа ръцете започнаха силно да го болят. Сега по цял ден той прекарваше в къщи и очакваше с нетърпение дървената стълба да изскърца, да се върне майка му от работа. Единствена тя беше най-добрият му и най-верен другар, само тя истински можеше да разбере неговата мъка, неговите страдания, така рядко нарушавани от споходили го дребни радости.

Гриша почти престана да идва. Той бе получил една след друга две двойки и сега усилено четеше — така поне той се оправдаваше. А не минаваше неделя да не отиде на Витоша на ски. Впрочем това беше съвсем лесно обяснимо — скиорка бе станала и Маргарита.

От време на време идваше баба Гуна Сингерката. Тази услужлива, но груба и необикновено бъбрива жена Зарко не обичаше. Тя идваше тук не за друго, а защото смяташе, че с това прави благодеяние. Баба Гуна хазяйничеше в къщи като у дома си — оглеждаше навсякъде: в долапа, в тенджерите, в килера, под креватите, помиташе с метлата около печката, слагаше да ври някакво ядене и непрекъснато бъбреше. Когато Зарко се противопоставяше за нещо, тя грубо го прекъсваше:

— Ти сега ще си стоиш там, ще гледаш и ще мълчиш! Та за лошо ли се мъча, бре? Ех, де да имаше и у дома някой така да ми ошета!

А след като излезеше оттука, баба Гуна тръгваше из квартала да се хвали каква работа е свършила.

Затова Зарко, щом я усетеше, че идва, заключваше вратата и на чукането й не се обаждаше.

Лена наистина изпълни обещанието си и дойде няколко пъти. Първия път донесе две книги. Тогава тя постоя съвсем малко, защото бързаше за спявка в училищния хор. Втория път дойдоха с Маргарита, а след тях изтрополя по стълбите и Гриша. Поседяха, поговориха за различни неща, но разговорът беше хладен, неинтересен, почти като между чужди. Този тон бе внесла Маргарита, която може би заради Гриша се държеше малко гордо и с някакво чувство на превъзходство над всички. Тя седеше съвсем сериозна, сякаш насила я бяха довели тук.

А когато двете си отидоха, Зарко и Гриша едва ли не се скараха:

— Не разбирам какво толкова ти харесва тая надута пуйка! — рече Зарко.

— Не е надута! Така ти се е сторило.

— Не ми се е сторило!… Руса такава една, с остри присмехулни очи и дълга, дълга като върлина…

— Слушай — разсърди се Гриша и скочи, — вземи си върлината назад! Аз съм я мерил! Тя е само с два пръста по-висока от мене.

Зарко виновно замълча. Той разбра, че бе засегнал Гриша на най-болното място — беше му намекнал за неговия нисък ръст.

Оттогава Лена бе наминала само два-три пъти и то пак набързо. Но след всяко нейно идване Зарко дълго се мъчеше да си спомни подробно разговорите, които бяха водили, какво беше казала тя, какво бе отговорил той, как се бе усмихнала или намръщила тя. Сега Зарко никак не искаше Лена да си отива огорчена, обидена или дори съвсем мъничко засегната от него.

А вечер, докато заспи, нейните големи хубави очи дълго го гледаха от тъмния ъгъл на стаята и му се усмихваха доверчиво, мило. Защо беше всичко това, той не можеше напълно да си обясни. Но чувствуваше, че пред него се надига някаква нова опасност. Несъзнателно се боеше, че тази добродушна, откровена и наивничка Лена неволно ще му причини някаква нова болка, по-страшна от болката на осакатените му ръце. Той дори понякога беше доволен, че тя не идва. Мъчеше се да не мисли за нея — нарочно насочваше цялото си внимание към най-трудните, най-болезнените упражнения на ръцете си. Стотици пъти на ден закопчаваше и разкопчаваше най-малките копчета на дрехите си. Ръцете му се разраняваха, реверите на ризите му се обагряха с кървави петна, но той не спираше. И все пак образът на Лена отново се появяваше пред очите му, мил, усмихнат, непостижим.

По-често започна да отсъствува от къщи и майка му. Сутрин тя беше в училище, а на обед се връщаше не за много, обядваше, разтребваше, приготвяше нещо за закуска и отново излизаше.

— Ти вече можеш и сам да се обслужваш — казваше тя. — Почети, позанимавай се, а аз трябва да отида в клуба на заседание. Избори наближават, а реакцията не подбира средства, вилнее…

Отначало Зарко се сърдеше на майка си, упрекваше я дори, че тя не го обича достатъчно. Но после, когато започна да попрочита вестници, разбра, че тя правеше това тъкмо защото го обича.

Зарко бе научил от Гриша, че водач на опозиционерите в квартала е Бано Кърлежа, бащата на Жоро. Ненапразно хората бяха нарекли този богат и угоен човек Кърлежа. Той имаше фабрика за платове, в която работеха стотици работници и работнички. В миналото им плащаше толкова, колкото да не умрат от глад. Глобяваше и уволняваше, когото поиска, фашистките управници го закриляха. Натрупал беше несметни богатства. Неговата къща беше най-голяма в квартала, а имаше и други три в центъра на града, които даваше под наем. Разправяха, че имал много милиони в чуждестранни банки.

Същият този Кърлеж сега ходеше от къща в къща из квартала и говореше против комунистите. Но той не спираше дотук, а подкупваше и бедни хора, които да агитират против народната власт.

Зарко започна редовно да чете вестници и от ден на ден все по-ясни му ставаха много неща. И колкото повече разбираше, толкова по-голяма ставаше мъката му. Ето всички честни хора са се заловили да строят новия живот. Не минава ден по радиото и по вестниците да не съобщят за някой ударник или рационализатор, за някой заслужил за родината човек. А с какво може да заслужи той, какво може да направи за родината, за хората, за майка си с тия две отрязани ръце? Жив труп, безполезен човек, тежест за обществото и майка си — ето какво е той!

Нима цял живот ще бъде така? Не, не! Тогава по-добре да не живее, за да не измъчва и другите около себе си…

Но имаше моменти, когато мрачните мисли напущаха Зарко и тогава той дори се упрекваше как е могъл да бъде толкова слаб, малодушен и без никаква вяра в себе си. Това се случваше обикновено, когато при него идваше Първан Векилов.

Този строг, но приветлив човек бе завладял всецяло душата на Зарко. Макар че беше извънредно много зает с някакви работи из квартала, той винаги намираше време поне веднъж седмично да намине при него.

— Здравей! Как сме? — казваше още от вратата Векилов, като се навеждаше, за да не чукне главата си в горния праг.

— Благодаря! Добре.

Той сядаше с нарочно подчертана тържественост на стола до масата, така както сядат инспекторите, когато отиват на ревизия при някого, и казваше:

— Я да видим какво си научил досега?

И без да се стеснява, Зарко започваше да му показва как вече се храни с лъжица или вилица, как се обува и завързва сам връзките на обущата си, как хваща метлата и мете, как оправя леглото си и как върши вече почти всичко най-необходимо за човека. Разбира се, всичко той извършваше не така, както хората с ръце, а по-особено, с повече движения и труд, но резултатът беше пак същият.

— Браво! Чудесно! Великолепно! — казваше след всяко негово действие Векилов.

— Почакай, ти още най-важното не си видял! — каза веднъж Зарко и като разтвори двете крила на сакото си, посочи с глава малките седефени копчета на ризата си: — Как мислиш ти, чичо Първане, дали ще мога да ги разкопчая и закопчая?

— Е, ти не съжалявай за такава дребна работа! — каза Векилов. — Тия копченца даже и аз трудно ги закопчавам — пръстите ми са дебели.

Но той не можа да довърши успокоителното си слово, защото през това време Зарко ловко разкопча цялата редица бели лъскави копченца и започна едно по едно бързо и сръчно да ги закопчава.

— Я гледай ти! — каза Векилов изненадан и смаян.

— Е, мога ли, или не мога? — погледна го Зарко, закопчавайки последното копче.

— Безспорно можеш! — Векилов не каза нито „браво“, нито „чудесно“ или „великолепно“, защото намираше, че нито една от тези думи не би изразила точно възхищението му от това, което бе видял. Като помълча малко, той каза: — Просто невероятно.

— Трябваше да се хванем на бас.

— Да, интересно щеше да бъде! Сигурно щях да заложа главата си, че не можеш.

— На мен глава не ми трябва пошегува се Зарко. — Виж, да речем, ръце…

— Чакай, точно затова дойдох днес, да видя дали не е време вече да ти поръчаме протези…

Лицето на Зарко изведнъж помръкна:

— Не искам аз изкуствени ръце; те са само за украшение! Нека не съм красив, но да мога да върша нещо, да работя…

— Правилно! — стана Векилов. — Няма никакво значение какво щели да кажат някои глупци. Важното е да можеш! А ти можеш! — Той постави ръка на рамото му. — И още много неща ще можеш, защото ти имаш воля! И като помълча, добави: — Да, комсомолска воля!

Зарко го погледна. Дали не се шегува? Не, очите на Векилов бяха сериозни. В тях сега нямаше дори и обикновената му усмивка. А такава похвала от устата на такъв човек не е дребно нещо!

— Бъди все така твърд и упорит! И ще успееш! Довиждане! — каза Векилов, но хващайки дръжката на вратата, се обърна, погледна мълчаливо своя млад приятел и повтори: — Да, непременно ще успееш!

От този ден Зарко стана по-самоуверен. Вярата му в живота укрепна. У него се породи неудържимо желание да преодолее и най-големите трудности, но да стане полезен човек.