Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

8

Сутринта. Зарко нямаше време, а и неудобно беше да отиде при директора веднага — кой знае как щяха да изтълкуват това другарите му. Но след учебните часове, когато камбанката удари за обед, той реши да се лиши от храна и се престори на болен.

Легна в леглото и зачака учениците да заминат за стола.

Но тъкмо вече се канеше да излиза, вратата на стаята се отвори без предупреждение и вътре влезе непозната девойка. Слабичка, стройна, почти колкото него на ръст, тя беше облечена в тъмносиньо палто, черна престилка и зелено пуловерче. Пшениченорусата й съвсем права коса се спущаше до самите рамене и това придаваше още по-продълговат вид на и бездруго слабичкото й матово личице. Зарко я взе за някаква нова ученичка.

— Кой ви разреши да влизате в мъжките спални? — посрещна я той не много дружелюбно.

— Не се сърди, Зарко, аз имам разрешение! — каза тя и червените й пълнички устни се разтегнаха в усмивка, откривайки два реда хубави бели зъби, а кестенявите й игриви очи ту се спираха върху смутеното и изненадано лице на Зарко, ту шареха навред из стаята.

— Откъде знаете, че се казвам Зарко?

— Зная. Казаха ми. Аз съм новата възпитателка…

— Извинете! Помислих ви…

— Няма нищо! Случва се! — прекъсна го бързо девойката. — Но да оставим всичко това. Дойдох да се запознаем, да поговорим. Казвам се Надя Танушева. Може ли да поседнем, няма ли да закъснееш за храна?

— Не, заповядайте! Аз и без това нямаше да ходя.

Двамата седнаха до масата и поведоха дълъг разговор. Танушева питаше подробно за всичко. Тя вече бе научила много неща от директора, от учителите, от секретарката, знаеше по имена няколко от учениците и ученичките. Но това, което й разказа Зарко, тя отникъде не би могла да научи и затова беше много доволна. Той не забрави да спомене и за избягалите ученици, за случката между Пройчо и Трифон.

— Трябва да се действува бързо и енергично, другарко Танушева — завърши Зарко. — Нужни са тук не само учителите и възпитателите, а нужен е и здрав другарски колектив. Трябва ни младежко дружество.

— А нима не е идвал никой от околийския комитет на СНМ.

— Не, не е идвал… А може би е идвал, но не зная.

— Ясно-о! — проточи замислено Танушева и помълча, барабанейки с пръсти по масата, а после изведнъж каза: — Аз те познавам доста отдавна, говорил ми е за тебе другарят Чапай.

— Чапай! — подскочи Зарко от изненада. — Вие се познавате с другаря Чапай?

— Че какво чудно има в това? Бяхме заедно в младежка бригада. А после бях за малко и организационен работник, преди да завърша курсовете за възпитатели.

В началото младостта и външният вид на девойката не вдъхваха никакво доверие и авторитет на Зарко. Но когато тя каза, че е била бригадирка, че е завършила курсове и че лично се познава с Чапай, същият този Чапай, който е бил командир на партизански отред, той я загледа с надежда и с блеснали от радост очи:

— Ще се оправим, значи?

— Надявам се. Но ми трябват само няколко здрави, сигурни, добри момчета и момичета. Има ли тука такива?

— Има, другарко Танушева. Тук всички до един са добри, та даже и този Трифон, за който ви казах, макар че обича малко да псува.

— Имаш ли предвид някой за председател на дружеството? По-силен, по-авторитетен, когото всички обичат?

— Пройчо! — отговори Зарко, без да се замисли. — Това е момче със силен характер, честен е по душа и доста е препатил. Обича малко да се налага, но с другарска критика и съвети ще се оправи.

Откъм железопътния прелез по шосето се зададе колоната на учениците, които се връщаха от стола. Надя Танушева стана:

— Благодаря ти, Зарко! Надявам се, че ще станем добри приятели и ще си помагаме един на друг.

— Не знам, другарко Танушева — наведе поласкан глава Зарко. — Аз с всички сили ще се мъча да ви помагам…

— Добре! — каза девойката, излизайки. — А колкото за дружеството, ти имаш пълно право. Ще трябва незабавно да го учредим.

От този ден положението в училището започна да се променя. Тази слабичка девойка, скромна, като обикновена ученичка, се оказа човек с необикновена воля и замах. Веднага след учебните часове тя свика общо събрание и изнесе беседа за необходимостта от организиран живот, от младежко дружество в училището. После поговори с този, с онзи от учениците и ученичките. А след два дни дружеството вече съществуваше. В него засега влизаха само осем души — пет момчета и три момичета, които бяха доказали с документи, че са дошли тук като редовни членове на Съюза. Имаше и други седем души, които Зарко нарече „резервни“ и които веднага трябваше да пишат на село за картите или документите си.

Рано сутринта на третия ден ръководството на дружеството стоеше пред вратата на дирекцията и чакаше директорът да се освободи от някакъв твърде разговорлив посетител, който повече от половин час вече стоеше вътре. Тук бяха председателят Пройчо, секретарката Влада Друмникова и културнопросветникът Зарко.

Водеше ги възпитателката Надя Танушева. Тя трябваше да ги представи на директора като новоизбрано ръководство на дружеството, а край това и да спасява положението, ако случайно някой се забърка и започне да говори нередни неща.

Най-после посетителят излезе, но тъкмо Пройчо се канеше да почука на вратата, зад гърба му се разнесе познат глас:

— И аз ще дойда с вас, майка му стара!

Беше Трифон. Пройчо се отдръпна от вратата, погледна го и се намръщи: „Ще изтърсиш пред директора някое «майка му стара» и ще развалиш цялата работа!“ Но Влада, която вече добре познаваше характера на Трифон и знаеше, че тук може да стане скандал, побърза да каже:

— Е, нека дойде, няма да пречи! Ще бъде един вид представител на широките маси…

Представителят на „широките маси“ великодушно одобри тая защита и подари на Влада една от своите редки усмивки, а след това отправи умоляващ поглед към възпитателката.

— Нека дойде — каза и Танушева. — Само че, Трифоне, гледай да не изпуснеш пред другаря директор някоя… нали ме разбираш?

— Бъди спокойна другарко Танушева, аз чак в Истанбул съм ходил и пак… Майка му стара!…

— Добре, добре! Хайде, Пройчо, че скоро ще бие камбанката за закуска.

Петимата влязоха и когато Константин Ралев разбра, че това са не какви да е хора, а ръководство и представители, остана приятно изненадан:

— Заповядайте, другари, седнете! Ще поговорим какво може да се направи.

Оказа се, че Константин Ралев знаеше всичко, за което бяха дошли да му разкажат петимата. Този стар педагог комунист, който вече бе навършил години за пенсия, но все още не можеше да се откъсне от професията си, със своя дългогодишен опит, със своето набито око отдавна бе видял, че работите в училището вървят зле. И това се бе отразило на здравето му. От тичане, от разправии, от нерви той бе изгубил съня си и спеше само три-четири часа на денонощие. Но това никой не знаеше. В училището нямаше партийна организация. Между учителите нямаше нито един партиен член, с когото би могъл да се посъветва, да обсъдят положението. И затова сега той се радваше на тия млади хора, които бяха дошли с искреното желание да му помогнат.

— Сега ето какво, другари — каза Ралев, след като търпеливо изслуша малко нестройния, но обективен и точен доклад на Пройчо, — това, което казвате, е така. Децата имат пълно право да недоволствуват. На какво прилича това — да няма къде да се изкъпеш, да се изпереш, да нямаш учебник, да нямаш пантофки или чехли, с които да замениш калните си обувки, когато влизаш в спалнята, да нямаш най-елементарни учебни помагала и удобства?…

Всички с внимание и интерес слушаха, а Трифон бе сбърчил в недоволна гримаса дългоносото си лице и беше готов да каже: „Ей, майка му стара, ами че като е така, защо не вземете мерки?“ Но възпитателката овреме го забеляза и като се премести уж случайно към него, настъпи го по крака, за да му припомни обещанието.

— Виждам всичко, другари — продължи бавно директорът, сякаш обмисляше всяка своя дума, — но с празни ръце нищо не мога да направя. Заводът не отпуща предвидените средства. — Тук той замълча, а после добави: — И не всъщност заводът, а един-единствен човек пречи…

— Аз го знам кой е — не се стърпя Трифон, — директорът Панчугов? Ама…

Какво ще кажете, другарю директор — побърза да прекъсне Трифон Пройчо, — ако отидем и при другаря Панчугов?

— Идете. Само че не знам как ще ви посрещне! — Ралев въздъхна и не каза повече нито дума, но лицето му ясно говореше: „Труден човек е той, няма да ви разбере, големи разправии съм имал с него!“

— Ще отидем, пък даже и да ни изпъди! — обади се Танушева и стана. Станаха и другите. — Довиждане, другарю директор! Много ви благодарим за любезния прием.

— Довиждане! Идвайте пак! Ще поговорим, ще помислим заедно. „Два клинеца по-здраво стягат“ — казва народът.

До сигнала за закуска имаше още време.

— Да вървим, другари! — каза Танушева и на мургавото й леко изпъкнало чело се вряза бръчка.

— Да вървим! Веднага! — каза Пройчо. — Макар че може да закъснеем за закуска!

— За общото благо може веднъж и да не ядем! — обади се Влада.

Пред кабинета на Панчугов те дълго спориха с една необикновено руса, с оксиженирани коси и кървавочервени устни секретарка, която не искаше да ги пусне дори в чакалнята.

— Другарят директор е зает и никого не приема.

— Вие му кажете, че е дошла делегация от заводското училище и че иска да говори с него по важна и сериозна работа! — каза Танушева.

— Казах ви, другарят директор е зает. Подписва документи и писма. Елате друг път! — обърна се секретарката и с високомерна презрителна гримаса се скри в стаята си.

— След мен! Изкомандува Пройчо и докато оксиженираната усети какво става и му попречи, той почука на вратата с порцеланова табелка „Директор“ и почти веднага след това отвори.

След него един по един влязоха вътре и другите.

Зад масивно дъбово бюро, на което имаше три телефона и лампа с красив абажур, седеше около четиридесетгодишен мъж, върху плешивото теме на когото бяха зачесани редки коси, идващи откъм лявото ухо. Той закусваше с мляко и бисквити. От неочакваното посещение директорът едва ли не разля млякото върху тъмнокафявия си, съвсем нов костюм и учудено устреми поглед в Пройчо:

— Какво има, кой ви пусна тук?

— Те сами, другарю директор…-появи се отнякъде оксиженираната секретарка. — Аз не ги пущах, казах им, че сте зает…

— Идваме по важна работа и не можем да чакаме! — намеси се Надя Танушева. — А и оказа се, че не сте много зает.

Панчугов се изправи. В очите му светнаха гневни пламъчета. Той не беше свикнал да му се говори с такъв тон.

— Ние сме от ръководството на младежкото дружество при заводското училище — уведоми го Пройчо.

— Е? И какво има?

— Лошо е при нас, другарю директор! — намеси се смело Танушева. — Липсват най-елементарни условия за живеене и учение. Учениците ще се разбягат, въшки са ги налегнали…

— Баня ли сте дошли да искате? — прекъсна я почти с крясък Панчугов. — А в къщи на село все с бани и удобства ли сте живели досега?

Танушева помълча, за да не избухне. Тя огледа комфортно уредения кабинет на Панчугов с кожени меки кресла, със скъп персийски килим, в който краката потъваха като в гъста трева, и задъхана, едва сдържайки гнева си, каза неочаквано меко и за самата себе си:

— Не, другарю директор, не сме живели… Но туй не е вече лукс, а необходимост.

— Не е лукс, не е лукс! По-добре от вас знам аз какво е лукс и какво не е — каза заядливо Панчугов. — Но я ми кажете кой ви изпрати тука, Ралев ли?

— Не! Никой не ни е изпратил — заговориха изведнъж всички. — Ние сами…

— Та ние не сме вече малки, другарю директор! — каза Влада, подръпвайки Трифон изотзад да мълчи.

— Не сте малки, а не знаете как да се държите! — устреми Панчугов ядно святкащи очи към Зарко. — Ето, този там си позволява нахалството да стои пред мен, пред директора на завода, с ръце в джобовете! На какво прилича това?

Младежите неловко се спогледаха, без да отговорят. А Зарко така силно се изчерви, че сякаш от лицето му щеше да капне кръв. Той машинално пъхна ръцете си още по-дълбоко в джебовете, но размисли малко и изведнъж ги извади навън. Панчугов се сепна изненадан, направи крачка-две, а след това попита:

— А ти какъв си там, в училището?

— Ученик! — отговори вместо Зарко Трифон, който сега вече явно искаше да направи тук скандал.

Панчугов намръщен и с пренебрежение продължаваше да гледа Зарко, а после отиде зад бюрото си:

— Така! Значи такива ги подбира там Ралев?… Нищо не заслужава той, нищо не заслужавате вие!…

— Добре! — направи крачка към него Танушева и продълговатото й лице пребледня, а бръчката между очите й стана още по-дълбока. — Ние не сме дошли тука да хленчим, да ви се молим!… Довиждане, господин Панчугов! — Тя нарочно не каза „другарю директор“, а на думата „господин“ особено силно наблегна и с бързи стъпки се отправи към вратата, последвана от другарите си. Най-назад остана Влада, която с усилие сдържаше Трифон да не каже нещо необмислено.

Пред вратата на стола петимата се спряха. Времето за утринна закуска още не бе минало, но сега никому не бе до ядене.

— Гад! — процеди през зъби Пройчо. — Никак не можех и да си помисля, че е такъв!

— Ти, Зарко, не се огорчавай! — каза Влада. — Това не е човек! Кой знае по каква случайност е станал директор…

Но Зарко не я чу. Бащинското отношение на директора Ралев, добродушието и привързаността на другарите му, доверието, което му бе оказала Танушева — всичко това го бе накарало да забрави през тия дни за своя недъг. И сега думите на Панчугов по-силно и по-жестоко от всеки друг път нараниха душата му.

„Ако у него няма справедливост, ако няма чувство за отговорност, няма ли поне жалост! — мислеше си Зарко, но изведнъж се усмихна горчиво: — Жалост! Собственият ми баща няма към мене жалост и ме захвърли, а аз у чуждите я търся!“ И той неусетно за самия себе си каза:

— У такива по̀ бива да се търси човечност, другари! Не трябва да ги молим! С тях трябва да воюваме…

— А бе, ех, майка му стара, защо не ме оставихте барем две думички да му кажа аз на него — запали се Трифон. — „Ти, другарю Панчугов, щях да му река, погрешно си дошъл тука. Мястото ти сигурно е празно пред Народния съд, там, дето съдят сега разни вредители…“

— Стига, другари! — охлади огъня им Танушева. — Хайде да си вървим! Имам една хубава идея, трябва да я осъществим.

 

… След два дни в заводския стол, където се хранеха на смени повече от шестстотин работници и работнички, се появи интересен стенвестник, посветен почти изцяло на директора Панчугов. Централната карикатура представяше директора, заобиколен от едри като овчарски кучета породисти въшки, от устата на които излизаше написано с букви по едно „бау-бау“. Панчугов сочеше с ръка към няколко бягащи в далечината заводски ученици с куфари в ръцете и насъскваше въшките: „Дръж, Белке! Хапи, Сивчо! Не ми трябват трудови резерви!“ Зарко с удивителна точност бе предал голямата ъгловата глава на директора със зачесаните върху плешивината редки коси. Даже и без никакъв надпис или обяснение всеки би познал, че това е Панчугов.

А малко преди да тръгнат учениците за вечеря, пред входа на училището спря лъскава лека кола и от нея, пъхтейки и мърморейки нещо, излезе Панчугов, облечен в светлокафяв велурен кожух. Някой му бе казал за карикатурата и затова именно сега той за пръв път удостояваше с присъствието си заводското училище. От това, разбира се, не можеше да се очаква нищо добро.

Но в скромничкия кабинет на Константин Ралев вече имаше други гости — партийният комитет при завода в пълния си състав.

Наистина — неприятна среща за Панчугов!