Митко Горчивкин
Воля (41)

3

Поради всенародния траур изпитът на Зарко бе отложен.

След осем дни тримата учители, определени от директора за изпитна комисия, го посрещнаха с преднамерена любезност и снизходителна усмивка. Те бяха сигурни, че от всичко това нищо няма да излезе, но все пак бяха любопитни да видят на какво се надява това момче и какви фокуси ще им сервира.

Зарко седна на третия чин от средната редица в голямата празна класна стая. На такова място бе сядал някога в последните дни на своя ученически живот. Зачака. Сърцето му лудо туптеше и той чувствуваше, че сякаш някои облива лицето и гърдите му ту с гореща, ту с леденостудена вода.

Тримата учители се съветваха нещо. Най-после математикът отиде при Зарко, сложи на чина няколко бели листа хартия и един добре подострен молив.

— А сега, момче — каза той, — искам да ми решиш ей тези три, отбелязани с кръстчета, задачи: седемнадесета, тридесет и втора и четиридесет и шеста. — Той постави на чина сборника със задачи и допълни: — Имаш на разположение цели два часа.

Зарко си отдъхна и се усмихна. Сърцето му тутакси се успокои, заудря нормално. Пред него стоеше разгърнат същият сборник със задачи по алгебра, по който се бе готвил за прогимназиалната матура и в който за него нямаше нито една трудна задача.

Тримата се отдръпнаха настрана, но не скриваха любопитството си по-скоро да видят как момчето ще подхване молива, как ще пише без ръце. Обаче само след няколко минути разбраха, че у Зарко няма никакви намерения за фокусничество. Той само съблече сакото си, за да не му пречат ръкавите, извади от джебчето червената си самописка, която му бе подарила преди няколко дни майка му, махна капачето й със зъби, хвана я ловко и удобно между двете си ръце и спокойно започна да преписва условията на задачите.

Тримата учители се спогледаха с учудване и възхищение. Жълтото перо се плъзгаше леко и непринудено по хартията, а по лицето на момчето нямаше никаква следа от физическо напрежение.

След малко дойде и Хрулев. Той се спря пред първия чин, постоя, погледа с учудено нацупени устни, кимна многозначително на комисията и излезе.

Зарко преписа от сборника и реши задачите с мастило за по-малко от четиридесет и пет минути. Не му бе нужна никаква черновка, никакво преписване наново. Той спокойно и самоуверено прибра перодръжката си, сгъна изписаните листове надве, стана и ги остави на масата в ъгъла на учебната стая. Мълчаливо се отправи към вратата.

— Почакай! — спря го учителят по български Влахов, рус, висок и с обветрено, загоряло от слънцето лице момък. — Не е нужно да излизаш навън. Ние ей сега ще проверим какво си направил.

Тримата с интерес се заеха да преглеждат изпитната работа. В нея нямаше нито едно зачеркване, нито едно петънце. С червен молив в ръка математикът Павлов — възрастен мъж с прошарени коси, надвиснали над очите вежди и с обръснати мустаци — внимателно се взираше да открие поне една грешка или някакъв пропуск. Моливът му обаче не успя да докосне нито веднъж красиво изписаните страници. Най-после той с размах и с видимо удоволствие написа на празното поле на края: „Отличен (6)“ и завъртя своя заплетен, трудноразбираем подпис. Подписаха с готовност и другите двама.

— Откровено казано, Белев, ние никак не очаквахме от вас такъв блестящ резултат! — каза литераторът, като нарочно наблегна на думите „блестящ“ и „вас“. — А сега, ако не се чувствувате много изморен, да започнем писмения по български език. — Той говореше на „ви“ и тонът му беше ласкав, приятелски.

Зарко нищо не отговори, а само кимна в знак на съгласие и седна на предишното си място. Сега той се надяваше, че поне този рус, изпечен младеж ще го разбере и ще се застъпи за него пред директора и пред своите колеги.

— Пишете… заглавие — каза Влахов. — „Защо искам да стана керамик?“ А под него в скобички: „Свободно съчинение“. Сигурно ви е ясно какво искам от вас и не е нужно да ви обяснявам. Пишете бавно, спокойно, без да се тревожите, че времето няма да ви стигне.

Зарко постоя няколко минути, помисли откъде и как да започне. И започна с това, как бе изгубил ръцете си, как бе страдал, как бе се измъчвал не толкова от страшните и непоносими болки, колкото от мисълта, че цял живот ще бъде недъгав, безпомощен човек, тежко, ненужно бреме за майка си и за обществото. Той пишеше как много обичал да рисува, как искал отново да стане пълноценен човек, да работи, да участвува заедно с всички в строителството, в изграждането на новия живот у нас.

Това всъщност не беше съчинение, не беше плод на въображение или фантазия, а една колкото тъжна, толкова и светла, възторжена автобиография, отломка от действителния живот и едновременно с това — повик за живот.

Определените два часа неусетно изминаха, а Зарко все още продължаваше да пише.

— Достатъчно, Белев! — приближи се до чина Влахов и започна да прибира изписаните листове.

— Но аз не съм свършил! — смутен и поизплашен каза Зарко.

— Нищо! Не е нужно повече! — усмихна се учителят, сложи ръка на рамото му и искаше да му каже нещо ласкаво, одобрително, но само кимна с глава. — За днес сте свободен, можете да си отидете.

Учителите бяха не само изненадани, но и изумени от изпитната работа на безръкото момче.

— Как красиво пише — възхищаваше се откровено Павлов. — Истински калиграф! Та така и не всеки със здрави ръце може да пише!

— С правописа не е много добре! — каза Влахов. — Но погледнете само какъв стил има, каква здрава логика, каква култура! Това момче е прочело всички нови книги, които са излезли у нас досега, ето от самите цитати личи… — заразгръща той листовете.

— Те такива много четат! — съгласи се и третият член на комисията, художникът Диков. От започването на изпита досега той за пръв път се обаждаше. Диков беше от онзи тип хора, които нямат собствено мнение дори и при очевидни истини и които винаги поддържат това, което казват другите.

— Със спокойна съвест можем да поставим оценка „отличен“ — каза Влахов. — Има ли някой нещо против?

Не, никой нямаше нищо против.

И само след няколко минути директорът Хрулев вече докладваше по телефона в министерството:

— Да, да, другарю Арабаджиев, и по двата предмета с пълно отличен. Но все пак… ето какво… ще се съгласите навярно, моля ви…

— Рано е още да се съгласявам, другарю директор! — сряза го Арабаджиев. — Докладвайте утре и за другите изпити! — и затвори телефона.

Сега вече Хрулев беше не само огорчен, а и озлобен.

Но на другия ден все пак трябваше да докладва, че и изпитите по геология и минералогия Зарко бе издържал с отличие.

Оставаше сега най-трудното — изпитът по рисуване и декорация.

В сряда сутринта Зарко пристигна в училището с половин час закъснение. Поради неочаквано спиране на електрическия ток трамваите бяха спрели и той трябваше да върви пеш. Неговото неявяване в определения час директорът бе изтълкувал като доброволно отказване от изпита и дори се канеше вече да докладва на Арабаджиев. Но тъкмо вече бе взел телефонната слушалка, видя през прозореца, че Зарко идва тичешком. Той се ядоса, остави слушалката и излезе в коридора.

— В колко часа трябваше да бъдеш тук? — посрещна го той, като посочи с пръст към часовника в коридора.

— Но трамваите… другарю директор, трамваите спряха… — заоправдава се, едва дишайки от умора, момчето.

— Върви в рисувателния салон! — кимна той към близката врата.

Зарко влезе, без да чука. Това беше голяма правоъгълна зала, край стените на която имаше стъклени шкафове като тия в коридора на училището. В тях бяха подредени най-различни керамични предмети, препарирани птици и животни. В дъното на салона около една голяма маса бяха насядали десетина девойки в сини работни манти и учителят Диков, също в синя дълга манта, им обясняваше нещо.

Като видя влязлото момче, Диков остави девойките, отправи се към него и мълчаливо му посочи с ръка да седне до една малка масичка. После той извади от едно чекмедже рисувателен блок и молив, сложи ги пред него и все така мълчаливо, сякаш свещенодействуваше, се спря пред един от шкафовете с препарирани птици. Дълго мисли и най-после извади една сврака върху плоска дървена подставка.

Зарко беше смутен и уплашен. В присъствието на всички тия непознати девойки ли трябва да рисува? А нямаше ги другите членове от комисията, инак той би помолил младия и симпатичен литератор Влахов да отстрани тия момичета или поне изпитът да се проведе в друга стая. Той се срамуваше да погледне към дъното на салона, но чувствуваше върху себе си любопитните погледи на девойките.

Диков прикрепи свраката върху висока стойка така, че откъм Зарко на пръв план изпъкваше опашката, а главата, наведена в кълвящо положение, едва се виждаше откъм тиловата част.

— Нарисувай ми тази гарга! — каза той и отново отиде при групата девойки.

Първата мисъл, която мина през главата на Зарко, беше да стане и да избяга. Та нима този суров, винаги мълчалив и намръщен учител не можеше да съобрази, че един млад човек като Зарко ще се стеснява и ще се бои от чуждите погледи? Не, не, може би всичко това беше нарочно нагласено така от Хрулев. Но нека!

Като се поколеба малко, Зарко решително отвори празния блок, взе молива, огледа добре модела пред себе си и започна да рисува. Стараеше се да не обръща внимание на тези, които го гледаха, мъчеше се да си представи, че е съвсем сам в своята стаичка и че рисува не за изпит, а просто за свое удоволствие.

Неведнъж Зарко бе рисувал свраки от натура. Тия нахални и грабливи птици често навестяваха вишната под неговия прозорец в къщи. Две дори бе уловил някога с примка от конски косми на царевичен кочан. И сега той още от първите няколко щрихи разбра, че е на правилен път, че рисунката му ще бъде сполучлива. Това му даде смелост и той наистина се откъсна от действителността, наистина престана да мисли за тия, които го гледаха със съжаление или иронична усмивка.

След около час рисунката бе готова. Диков все така мълчаливо се приближи, постоя, погледа с примижали очи, после откъсна листа от блока и направи знак с ръка на девойките да дойдат. Изгарящи от любопитство, те това и чакаха — с шум и врява дотичаха и заобиколиха двамата в плътен кръг.

— Ах, колко е хубава! — каза една девойка.

— Сякаш е жива и ще хвръкне! — обади се друга.

— Ако не бях видяла с очите си, нямаше никога да повярвам, че тази сврака е нарисувана от човек без ръце! — каза едно русо, с големи сини очи девойче и със съжаление погледна в своя блок, където имаше някакво странно и несъществуващо в света животно.

— Колко да му пишем? — наруши най-после мълчанието си Диков.

— Отличен! Отличен! — закрещяха девойките.

Но Диков не бързаше да постави своята оценка. Не знаеше мнението на директора. Той даде на ученичките почивка. Постави пред Зарко две порцеланови кани за вода. Едната беше декорирана с красиви стилизирани макове и полски синчец, а другата — само изсушена до бисквитно състояние и съвършено бяла. Донесе три панички с размити синя, зелена и червена боя и извади от джеба на мантата си оскубана четка за акварел:

— Декорирай! — каза лаконично той и като взе рисунката, излезе нанякъде.

Какво всъщност значеше тази единствена дума „декорирай“, Зарко имаше съвсем смътна представа, защото при такава обстановка я чуваше за първи път в живота си. Под декориране той разбираше да се направят декорации на театрална сцена или да се украси с разноцветна хартия, плат или цветя някакъв салон. А тук изведнъж — декорирай кана за вода! Не му обясня художникът Диков как трябва да се направи това. А и Зарко не пожела да го попита, защото смяташе, че ще унижи човешкото си достойнство. И отново го овладя мисълта да избяга, да си отиде от тия коравосърдечни хора, които явно искаха да осуетят оставането му в това училище.

Но трябваше ли сега, накрая, след толкова труд и надежди изведнъж да се признае за победен, да се откаже от борбата! Не, не! Не знаят те кого имат пред себе си!

Зарко взе четката с две ръце, потопи я в синята боя и като гледаше от готовата кана, внимателно започна да рисува върху бялата първото стръкче синчец. Първият резултат беше насърчителен и той с увлечение се зае с второто.

Но тъкмо в този момент се случи нещо съвсем неочаквано. Отвън се чу тропот и шум от много гласове, а след малко вратата с трясък се отвори и в салона нахлуха цяла тълпа момчета и момичета. Те се спряха отстрана и с детинско любопитство започнаха да го разглеждат и да се учудват с глас, сякаш виждаха някакво чудо.

Зарко за миг се смути, изпусна четката и се помъчи да скрие обезобразените си ръце, но после реши, че по-добре е да не им обръща внимание, и отново продължи да рисува. Само леко пребледнялото му лице и едва потреперващите устни издаваха това, което ставаше в душата му.

— Ай, ай! — изписука някой с тънък момчешки глас. — Кой го пусна тука да ни хаби боите?

Зарко се сепна, сякаш му бяха ударили плесница, той вдигна очи и видя същото онова червенокосо момче, което бе видял преди десетина дни да излиза с баща си от стаята на директора. Той остави четката, изправи се и устреми пронизващ поглед в безцветните му, дълбоко хлътнали в орбитите очи. Блед като мъртвец, задъхващ се от мъка и злоба, той с усилие се сдържаше да не грабне и запрати каната върху главата му.

— Какво, ще ме биеш ли? — изпъчи гърди червенокосият и се ухили, откривайки вместо зъби горния си изпъкнал венец.

— Не! С подлеци не се бия! — процеди през зъби Зарко.

— Кой е подлец бе?… — сви юмруци и пристъпи заплашително напред червенокосият.

— Ти! — препречи му неочаквано пътя една русокоса девойка. — Какво искаш от момчето?

— Подлец, а? Подлец? Ще те смажа! — закрещя червенокосият и грубо отстрани девойката.

— Слушай! — застана сега пред него едър, силен младеж. — Още само една дума и с мен ще се разправяш.

Червенокосият изведнъж утихна и гузно отстъпи назад, а Зарко наметна палтото си и с бързи крачки се отправи към вратата. Учениците се разстъпиха от пътя му.

В коридора го срещна Диков:

— Чакай! Къде? Свърши ли вече?

Зарко не отговори, а ускори крачки, тичешком взе стълбите надолу и с всички сили хукна към улицата, сякаш някой го гонеше. „Далече! По-скоро далече от това училище, където имаше учители с твърди, порцеланови сърца и ученици, които не се отличаваха по нищо от най-обикновените улични гамени!“