Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

4

Отново се върнаха тежките и безрадостни дни. Отново дойдоха мъчителните нощи на безсъние и кошмари. Зарко се чувствуваше убит, смазан, захвърлен като никому ненужна вещ.

А нямаше го и Гриша. Нямаше почти никой от добрите младежи в квартала. Всички бяха заминали на строителните обекти на младежките бригади. На кого да разкаже, с кого да сподели мъката си?

Зарко се отдръпна от хората, затвори се в себе си и не искаше никого да види, с никого да разговаря. Струваше му се, че целият свят е населен само с подлеци и мерзавци и че едва ли някъде ще се намери истински добър човек. Напразно майка му го утешаваше, напразно се мъчеше да му внуши, че все пак той ще победи, все пак ще успее да се настани и да свърши някакво училище. Тя бе подала заявление с документите му до заводското керамично училище в Пелинково и отново бе ходила при Арабаджиев и Министерството на народната просвета. Но Зарко вече в нищо и в никого не вярваше. Овладяло го бе отчаяние и безразличие към всичко. Ходеше като сомнамбул, хранеше се насила.

Така изминаха месеците юли и август.

 

Един септемврийски ден, когато учениците се готвеха за тържественото започване на новата учебна година и когато Зарко беше съвсем сломен от мъка, в двора се разнесе познатият глас на пощенския раздавач бай Станчо:

— Поща-а! Захари Нинов Белев!

Зарко беше сигурен, че писмото е от Данилич, но сега той не очакваше от него нищо ново, нищо такова, което би стопило парливата мъка в гърдите му. И затова заслиза по стълбите бавно.

— По-живо, момче, по-живо! И други ме чакат! — обади се раздавачът, а после додаде: — Ти днеска май че ще черпиш!

Зарко пое писмото мълчаливо и с равнодушие, но като зърна пощенското клеймо, изведнъж се сепна. То идваше от Пелинково. За по-скоро той помоли раздавача да го разпечата, а след малко четеше, препрочиташе написаните с пишеща машина редове и не можеше да повярва на очите си. Пишеха му от заводското училище при керамичния завод „Венера“, че молбата му да бъде приет за ученик в заводското училище за трудови резерви е удовлетворена. Канеха го да се яви на 14 октомври в училището на редовни учебни занятия.

Смаян и объркан, Зарко загледа раздавача недоверчиво: „Не е ли това някаква грешка? Не е ли някаква жестока шега.“ Но не, писмото не приличаше на фалшиво. Ето надписа на бланката — „Заводско училище за трудови резерви по керамика «Венера», с. Пелинково“. Ето изходящият номер и датата, подписът на директора и печата — съвсем истински.

— Не си ли сбъркал нещо адреса, чичо Станчо? — каза най-после Зарко и изпитателно се вгледа в слабичкото набръчкано лице на раздавача. Зарко не знаеше, че майка му бе изпратила заявление в училището. Тя бе мълчала досега, за да му спести новата мъка, в случай че откажат и там.

— Ти мене за какъв ме смяташ! — ядоса се бай Станчо не на шега. — Ето тук ясно като две и две четири е написано: Захари Нинов Белев…

— Не се сърди, моля ти се! Питам само…

— Питаш само, а не знаеш как се пита! — тръгна си бай Станчо. За него беше смъртна обида да му кажат, че е доставил писмо на погрешен адрес.

— Чакай, не те пускам! — препречи му пътя Зарко. — Ти днеска наистина заслужаваш да те почерпя. Мамо! — извика той, колкото сили имаше! — Нали имаме вишновка? Дай тука цялото шише! Приет съм за ученик в заводското училище.

След големи молби бай Станчо се съгласи да изпие две чашки вишновка, но при условие че друг път няма да се изказват такива обидни съмнения за неговата работа.

— Зарко сякаш се възроди. Той с нетърпение зачака деня, когато трябваше да отиде на училище.