Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

16

Имаше още много неща, които Зарко трябваше да преодолява. Сега той с отчаяно настървение обръщаше земята с права лопата — дръжката прикрепваше с двете ръце и дясната мишница, а натискаше с левия крак. Научи се да сече дърва с брадва, дръжката на която беше по-дълга, като я стискаше пак под мишницата. Научи се да рисува с молив и с четка.

Едва поотдъхнал от работата с лопатата из градината, започваше да пренася с кофата вода от чешмата, да полива по-отдалечените дръвчета, да помага на майка си в изтупването на одеялата или чергите. Не оставаше нито минута без някаква работа. Плещите му отмаляваха, ръцете му посиняваха, цялото си тяло чувствуваше като разглобено. И все пак за него това бяха приятни, облекчителни страдания — те заглушаваха болката в разранената му душа.

Но най-много време Зарко продължаваше да отделя за своите писмени занимания. В началото на пролетта той вече бе постигнал завидна техника при писането и реши да напише на Данилич писмо.

„Скъпи чичо Николай!“ — започна той с молив и се замисли. Не, не! Не бива с молив! От майка си бе чувал някога, че писмо, написано с молив, означава нехайство и неуважение към този, до когото то е адресирано. Не! Не бива с молив! Зарко намери перодръжка, намери мастило и се опита да пише, но… острият връх на перото се забиваше в листа и вместо букви там оставаха големи мастилени капки и пръски. Трябваше да отложи намерението си, трябваше да се научи да пише с мастило. А наближаваше девети май, четвъртата годишнина от победата на Червената армия над хитлеризма, и той искаше да поздрави своя приятел с големия празник.

След две седмици упорит труд и упражнения Зарко отново се залови за писмото.

„Скъпи чичо Николай!“ — започна той, но пак спря и замислено загриза края на перодръжката. Това „чичо Николай“ сега никак не му харесваше. Звучеше му някак несериозно, съвсем по детски, трябваше да се намери някакво друго обръщение. Той си спомни, че в болницата руските войници, пък и другите руснаци, които бе срещал досега, винаги се обръщаха един към друг на име и презиме: Михаил Карпович, Иван Иванич, Александър Петрович… И това според тях изразяваше интимност, близко приятелство.

Зачеркна първото обръщение и написа: „Скъпи Николай Данилич!“ Нататък мислите му рукнаха като проливен дъжд и той се чудеше с какво най-напред да започне. Много страдания бе преживял през тия години, много мъка се бе натрупала в сърцето му, но все пак беше доволен от живота, от майка си, от хората, от себе си. Той не е вече жив труп, жалък и безпомощен инвалид, както в началото мислеше, че ще остане завинаги, а почти здрав човек, който може да работи, да се труди като всички хора по света. И за всичко това до голяма степен бе причина Николай Данилич.

Три дни Зарко непрестанно работи. Неведнъж и не дваж зачеркваше, късаше листове и отново започваше. Най-после писмото бе готово:

Скъпи Николай Данилич!

 

Ида с настоящото си писмо да те поздравя с празника на победата девети май и да те попитам как си със здравето.

Ако питаш за нас, ние с мама сме добре и никога няма да те забравим. Излезе много вярно това, което казвате в болницата, че човек не бива никога да се отчайва. „Да умреш всякога можеш — и днес, и утре, и след двайсет години, — но да се родиш пак ей, братко, не можеш!“ Тая твои думи аз бях казал на мама и тя ги бе записала с големи букви в една тетрадка. Прочитах ги всеки път, когато ми беше много мъчно и когато ми се искаше да умра.

Не забравям също и за геройството на Серьожа Крилцов. Винаги, когато върша нещо много трудно, той е като че ли пред очите ми и ми дава кураж.

Скъпи Николай Данилич, аз вече мога да правя сам много неща: храня се, обличам се, закопчавам си копчетата, копая в градината, помагам на мама във всичко. Но най-много се радвам, че се научих да пиша и рисувам. Молива и писалката държа с двете си ръце, защото нямам пръсти. (Аз всичко върша с двете си ръце.) Отначало ми беше страшно трудно, но после започнах да свиквам и сега вече ми е по-лесно.

Искам още много неща да ти пиша, но не зная дали писмото ми ще те намери.

Джура си замина малко подир тебе и не можахме да се видим пак. От едно момче, на име Райчо, научих, че дошел чичо му Драгиша и го прибрал при себе си. Той не ми се е обадил, а жалко, че и аз нямам адреса му, за да му пиша.

А ти как си, чичо Николай? Къде работиш и как живееш сега? Пиши ми подробно за себе си.

Накрая приеми сърдечни поздрави от мен, от мама и от моя приятел Гриша, който също много те обича.

Очаквам отговора ти с нетърпение.

 

Твой приятел: Зарко Белев.

Той даде писмото на майка си да провери дали няма някакви правописни или други грешки. Имаше само две, но те лесно се поправиха и не стана нужда от ново преписване. После надписа, плика, запечата писмото и изтича до близкия пощенски клон, за да го предаде препоръчано.

До празника имаше още осем дни и може би то щеше да стигне навреме.