Митко Горчивкин
Воля (23)

6

Учениците бяха в лятна ваканция и сега вече Гриша почти не излизаше от Заркови. Двамата играеха на „дама“, четяха заедно интересни книги, разговаряха понякога, спореха доста ожесточено по разни въпроси, но никога не се караха. Започнаха и да излизат из града, да ходят на кино там, където не можеха да ги срещнат познати. Зарко ходеше винаги с ръце, пъхнати в специално направените на винтягата му дълбоки джебове и никой не можеше да допусне, че той е без длани и без пръсти.

Един следобед към средата на месец юни те тъкмо се бяха върнали от посрещането на последните български войници от фронта, когато пред вратичката на двора спря зелен „джип“. От него слязоха един съветски офицер и едно около дванадесетгодишно чернооко, пълничко момче в красива синя униформа.

Зарко погледна от прозореца на коридора и извика изумен:

— Джура! Чичо Николай! — и едва не се преби от бързане надолу по стълбата.

Изскочиха навън и майка му, и Гриша.

Зарко се хвърли първо към Данилич и увисна на шията му. Старият воин го прегърна с единствената си ръка и притисна устни към челото му.

А после се прегърнаха и с хърватчето:

— Джура! Лакомчо! Я виж, какъв си се издокарал! Генерал!

Джура беше в син дочен костюм с колан на кръста и с войнишко кепе на главата от същия плат. На краката си имаше нови юфтени обувки с езичета отпред. Такава беше униформата на сиропиталището. А Данилич беше в красива офицерска лятна униформа с жълти пагони на раменете. На лявото джебче на рубашката му пъстрееше в разни цветове дълга орденска лента, а над нея искреше с ослепителен блясък златната петолъчка на „Герой на Съветския съюз“.

Когато всички се качиха горе в стаята, за да не събират около себе си любопитни, Зарко, все още невярващ на очите си, попита:

— А как се срещнахте? Къде се намерихте?

— Много лесно! — каза Джура. — Пуснаха ме да дойда при тебе. Минах покрай госпитала. А там, на двора — той разхожда се и пуши…

— Казвах ти аз да отидем! Обърна се Гриша към Зарко. — Ама ти: „Няма да ни пуснат! Нищо няма да излезе!“ Видиш ли, че щеше да излезе?

— Ну, как поживаете? — каза Данилич и сините му усмихнати очи обходиха стаята.

Майката тъжно поклати глава и въздъхна. А Зарко тутакси грабна от масата първата попаднала му книга, сложи я на коленете си, разгърна я ловко и си даде вид, че чете:

— Ето как поживяваме! — каза той уж също по руски.

— А! — зяпна учуден Джура, който никак не бе и предполагал, че с такива ръце може да се разгърне и прелиства книга.

— Вот и молодец! — каза също учуден и зарадван Данилич.

— Окуражен от похвалата, Зарко реши да покаже всичко, каквото можеше. Той остави книгата, взе от печката кутийката с кибрит, подхвърли я нагоре, хвана я до гърдите си и пак я остави; взе каната с вода, наля в чашата до нея, остави каната, взе чашата, пийна една глътка от нея и я остави. После вземаше, разместваше подхвърляше всичко, каквото му попаднеше пред погледа, и при всяко движение казваше: „Ето как поживяваме!“

Джура и Данилич го гледаха с любопитство и възхищение.

— Кой те научи? — попита накрая наивно Джура.

Зарко го погледна насмешливо, после-погледна Данилич и каза:

— Някои работи сам се научих, а на някой ме научи Серьожа Крилцов…

— Кой, кой? — попита повторно Джура, които отдавна бе забравил името на младия съветски доброволец — герой.

— Вот и хорошо! — каза Данилич и съзаклятнически намигна на Зарко, който след малко допълни:

— Имам си и аз един добър приятел, Сергей се казва…

Гриша, който вече знаеше от Зарко за случая със, Серьожа, не издържа и изведнъж гръмко се засмя. Засмяха се всички.

— Ну, хорошо, хорошо, Захарий! — повтаряше възторжено, Данилич. — И още много неща ще можеш.

— Колко си добър, чичо Николай! Как винаги искаш да ме утешиш! — каза с въздишка Зарко.

— Ти не си вече малък, за да те утешават, Захарий! — отвърна с укор Данилич. — Който иска и упорства, може всичко!

— Всичко. Да, може би всичко!… — Долната устна на момчето потрепна, а в гласа му се промъкна нотка на плач. Едно само вече никога няма да мога…

— Какво? — попита Джура.

— Никога вече не ще мога да рисувам!…

— Ех, и ти, Зарич!… — прекъсна го Гриша.

Майката нервно стана от стола си. Думите на Зарко я завариха неподготвена. В грижите си около неговото здраве тя бе забравила за голямата му страст към рисуването. А когато по-късно си спомняше, успокояваше се с надеждата, че Зарко и не мисли вече за рисуване. И ето сега — той не само че не бе забравил и не се бе примирил с това, но и тайно бе страдал, без да открие дори и на нея мъката си.

Майката отново седна и изпитателно се вгледа в очите на сина си. Дали той бе мълчал само от жалост към нея, или бе започнала да се появява между двама им някаква отчужденост?

Но сега Зарко я гледаше пак така спокойно и ласкаво. Тя си отдъхна.

После поведоха разговори за разни неща, спомняха си за интересни хора и случки в болницата, посмяха се доста с дядо Рачо, когото Зарко умееше майсторски да имитира.

А времето минаваше и шофьорът отвън започна да надава тревожни сигнали с клаксона.

— Минуточка, Прохор Иванич, минуточка! — обади се Данилич от прозореца и като се върна, каза: — Аз трябва да вървя. Измолих колата само за един час, и то дадоха ми я по случай заминаването ми за дома.

— Заминаваш вече? — скочи Зарко. — Кога?

— След два дни.

— И аз скоро заминавам! — обади се Джура. — Намерих чика Драгиша. Писа ми. Ще дойде да ме вземе.

— Слушай, Джура! — сети се изведнъж Гриша. — Има ли там при вас един Райчо… такъв един… е, Райчо де, Райчо се казва.

— Има. Мие чиниите и помага в кухнята.

— Кажи му, че си ми приятел. Ще ти дава повече манджа.

През това време Данилич незабелязано извади от джеба си няколко таблетки шоколад, постави ги на масата и ги покри с една от книгите. Видя го само Магда.

— Не биваше, другарю Данилич! — каза тя, малко засрамена от това, че нямаше с какво да почерпи гостите.

— Шшт! — сложи той показалец до носа си. — Добро и умно момче имате вие. Моля ви, пишете ми за него. — И той, като извади от джеба си едно малко моливче, написа върху книжната покривка на масата адреса си. (Данилич се бе научил да пише с лявата ръка.)

Отвън отново се чу сирената. Гостите побързаха да излязат.

На двора те се сбогуваха. Данилич и Зарко се целунаха. Това беше може би последното им виждане. В очите на двамата блестяха сълзи.

Когато се качиха в колата и моторът вече забръмча, старият воин извика.

— Захарий, помни винаги: пред смелостта и твърдостта рухват всякакви трудности.

Изгубил търпение, шофьорът подкара машината с луда бързина. Той бе обещал да се върне в болницата след един час, а ето бяха изминали близо два. При това трябваше да откара Джура на гарата и чак тогава да се прибере.