Митко Горчивкин
Воля (44)

6

Учебните занятия започваха след два дни. Зарко реши да използува това време за една важна работа.

— Знаете ли какво — каза той, след като се върнаха от обеда в заводския стол, тук ние ще живеем не ден, не седмици, а цели две години. Няма да е лошо, ако помислим какво да направим, че да ни е удобно и приятно. — Той огледа празните стени на стаята.

— Вярно! Вярно! — обадиха се няколко души.

— Да украсим стаята!

— Да пазим чистота!

— Е-хей! Чакайте бе! Какво се разкрякахте всички изведнъж като жаби в блато? — извика сърдито Пройчо. Та ако всички вземат да крещят така, къде ще му излезе краят? Я да изберем един председател, който да ръководи съвещанието!

— Тебе избираме! — обади се някой.

— Пройчо! Пройчо! — завикаха и други.

— Добре, съгласен съм, ама ще има да си патите! — закани се къдрокосият и като направи сериозна муцунка, повелително махна с показалец: — Всичко живо да седне, кой където намери! Едно, две, три! Готово ли е? Готово! Давам думата на другаря Зарко!

Зарко не очакваше, че работата ще вземе такъв обрат, и се посмути, помълча, за да подреди мислите си в главата.

— Аз мисля, другари — започна той, — че тук при нас чистотата, тишината, добрият ред въобще ще бъде най-важното нещо. Трябва някак си този въпрос да го уредим още сега. Инак всеки ще започне да прави каквото си иска и когато си иска.

— Вярно е! — обади се Стефко. — Едни вече лягат по леглата с обувки, други пеят, когато им скимне…

— Чакай бе, кой ти даде думата, че започна? — сети се Пройчо, че е председател.

Стефко млъкна сконфузен.

— Карай, Зарко, нататък!

— Трябва да си изберем един отговорник по реда и чистотата в спалнята.

— Дадено! — наруши сам дисциплината председателят. — Казвайте кого да изберем? И хубавичко си отваряйте зъркелите, защото сетне да няма „тъй беше или инак беше“! Щом изберем отговорника, всеки е длъжен да му се подчинява.

— Аз викам да изберем Зарко, че е по-голям и повече знае! — каза Стефко.

— И я мисля същото! — изписука с тънък глас някой откъм вратата.

— Добре, и аз съм за Зарко — съгласи се Пройчо. — Има ли някой да иска друг отговорник?

— Няма, няма! — завикаха всички.

— Чакай! Какво пак гракнахте? Тя тая работа не става с грачене. Който иска Зарко да ни стане отговорник по реда и чистотата в стаята, да вдигне ръка!

Всички, с изключение на Зарко, вдигнаха ръце.

— Готово! — провъзгласи Пройчо избора.

— Ама чакайте бе, другари!… — искаше нещо да възрази Зарко през смях, но Пройчо го прекъсна:

— Свършено! Няма „чакай“, няма „не чакай“ избран си! Карай нататък!

„Бре, че огън момче! — помисли си Зарко. — Тъкмо за председател на младежко дружество!“ — А после продължи: — Добре, съгласен съм. Благодаря ви за доверието. Сега да видим за украсата. Аз мисля да направим нашата спалня най-хубавата от всички спални.

— Даже и от женската? — обади се пак Стефко.

— И от женската! — Той нямаше и представа каква е и как е украсена спалнята на девойките, но беше сигурен, че това, което бе намислил да направи, не можеше да го направи никой друг. — Ама ще трябват малко пари за бои, за четки…

— Пари ли? Дадено! Ще съберем кой колкото може да даде и — готово! Ама там е работата, че няма кой да рисува. Тука всички сме все такива едни, кой чобанин, кой говедар в село…

— Ти затова не се грижи, има кой да рисува. Аз ще рисувам.

— А!? — усъмни се за миг Пройчо, но тутакси се поправи: — Вярно бе, нали и другарят директор каза, че Зарко може да рисува? Хайде, бъркайте се в джебовете! Сега всеки има по някой лев, не е като да няма. Стефко, вземи една тетрадка и пиши кой колко дава.

За няколко минути се събраха толкова пари, колкото бяха нужни да се украсят не една, а всичките три спални в пансиона.

— Нека останат малко пари и в запас, ще потрябват по-нататък и нещо друго да купим — мъдро разреши въпроса Пройчо. — А сега кой ще отиде да купи материалите? Трябва комисия. Единият вече ще бъде Зарко, а другите?

— Аз!

— Аз!

— Аз! — закрещяха от всички страни.

— Ама че сте!… — председателят запуши ушите си, а после тупна с юмрук по масата: — Тихо бе! Единият вече ще бъде Зарко. Другият — Стефко! Третият… третият — нека бъде Петко!

Петко Пенков беше свито, мълчаливо момче от Старозагорско, с нежно матово, сякаш прозрачно, обло лице и с големи влажни очи, от крайните ъгълчета на които сякаш ей сега ще закапят сълзи. Него още не го познаваха добре и всички мислеха, че то тъжи за майка си, за в къщи и че рано или късно ще избяга от училището.

Тримата получиха разрешение от директора да излязат и скоро техните черни, спретнати фигури изчезнаха зад бялата завеса на усилващия се сняг.

От всички двадесет и две момчета в първата спалня, или както я наричаха — малката спалня, само Пройчо беше от Пелинково. Някои си мислеха, че това е единствената причина, загдето той се държеше така свободно, весело, сякаш независим от никого.

— Хазяин! — бе казал веднъж Стефко. — Лесно му е на него! Докривее ли му нещо тука, ще си офейка в къщи и толкоз.

Но никой още не знаеше, че Пройчо няма родители и няма къде да отиде. Баща му, работник в същия този завод, бе изчезнал безследно след една стачка през хиляда деветстотин тридесет и седма година, когато Пройчо е бил едва на четири години. А две години по-късно от мъка, от скръб и мизерия се разболяла тежко и починала и майка му. Той останал да живее при леля си Николина, добра, милозлива и будна жена, но много нещастна. Мъжът й, селски кръчмар, пияница и развратник, всеки ден вдигал скандали в къщи с причина и без причина. А когато дошло и сирачето, той съвсем озверял — ругаел, биел жена си, искал да прогони детето. С голяма мъка лелята отгледала Пройчо. От залъка си отделяла, за да го изпраща на училище, да му купува дрехи, обуща, учебници. Все пак умно било момчето и завършило успешно трети прогимназиален клас. Настанила го леля му чирак при един местен дърводелец. Но меракът на Пройчо бил съвсем друг. Обичал той да се занимава с машини, мотори, с електрически прибори — въобще, влечало го към механика и електротехниката. Едни ден напуснал дърводелеца, качил се без билет в един празен товарен вагон на влака и заминал за София. Тук доста помизерувал и погладувал. Отначало спял по скамейките в парка или някоя градина, а когато времето застудяло — по трамвайните чакални, по новостроящите се здания, в чакалнята на гарата. Работел, каквото му попадне. Пренасял куфари, пренасял въглища, докато най-после се настанил в един автомобилен гараж — да мие колите.

Цяла година Пройчо прекарал в големия град и самата борба за съществуване го бе научила на много неща. Оттам беше неговото свободно държане, неговият привидно весел и независим вид.

Един ден Пройчо съвсем случайно научил от някакъв шофьор, че в родното му село се открива училище за трудови резерви към завода, в които бе работил някога баща му, и побързал да се върне. Той бил първият ученик, който се записал в училището, и веднага се заел да помага на директора, на домакина, на прислужника, за да се постави всичко в ред до пристигането на очакваните ученици. Пройчо беше добър, услужлив, винаги весел, но малко самонадеян и когато имаше пред себе си по-малки или по-прости момчета, обичаше да се държи с тях като по-възрастен, като човек, който е „видял и патил“.

Със Зарко обаче работата стоеше малко по-иначе. Сутринта, когато той го видя за първи път, обзе го мъка и съжаление. Но после, като побеседваха, като го поопозна, разбра, че Зарко съвсем не е така нещастен и безпомощен, както изглеждаше на пръв поглед. Зарко бе преживял много повече от него и знаеше много повече, а освен това беше и по-голям. С него Пройчо не можеше да се държи покровителствено или пренебрежително, както с другите.

След около един час тримата се върнаха. Петко носеше огромно руло дебела хартия за покривка на масата, рисувателни листове и една обикновена глинена вазичка за цветя. Стефко се бе натоварил с две саксии мушкато, които с голяма мъка бе успял да купи от една селянка, на чиито прозорци още на отиване бе видял много цветя. Зарко като че ли нищо не носеше, но когато сне шинела си, оказа се, че джебовете му са пълни с бои, четки, разноцветни моливи, две шишенца туш, едно лепило, няколко вида пера за рисуване и още цял куп други неща. Разбира се, от събраните пари не бе останал нито лев за предвиждания запас. В книжарницата бяха намерили портрети на Ленин и Сталин, но портретът на Димитров бе изчерпан и Зарко бе решил да го нарисува на обикновен рисувателен лист с въглен. Той веднага се залови за работа.

Няколко души се заеха да направят стенни подставки за саксиите. Разтичаха се момчетата и намериха дъски, трион, чукче, гвоздеи. Скоро стаята заприлича на дърводелница.

Петко наряза червената хартия, залепи отделните парчета в дълга ивица и с плоска четка започна да пише лозунг: „Да превърнем живота в мечта, а мечтата в действителност!“ Това свито, мълчаливо момче се оказа истински художник. Изпод ловката му ръка буквите излизаха красиви, правилни, като излети.

Какви ли още дарования, какви ли изненади се криеха в тези простички, недодялани селски момчета?!

Но камбанката удари за вечеря и работата трябваше за днес да се преустанови. Всички се хвърлиха да въведат в стаята порядък. Само за няколко минути треските и изрезките бяха прибрани, подът пометен, всичко поставено на мястото му.

Когато момчетата от първа спалня се строяваха на двора, за да отидат на вечеря, очите им горяха с особен блясък — с онзи блясък, които предателски издава човека, че е решил да направи нещо интересно и хубаво.