Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

4

Към пет часа на поляната зад дворната ограда дойдоха много деца. Те бяха с чантите си, с книгите си, значи, учебните занятия бяха свършили. След малко трябваше да дойде Гриша. Но той все не идваше и не идваше. Зарко застана на прозореца и се вгледа в пъстрата тълпа на поляната. Няколко момчета се бяха събрали на купчина и оживено спореха за нещо. После едно от тях подхвърли нагоре монета, всички се струпаха да видят „тура“ или „ези“ се бе паднало и тутакси с крясъци се разделиха на две групи. В двата края на поляната отмериха по десет крачки, натрупаха на отбелязаните места училищните чанти и дрехите. Започваше футболен мач. Наоколо идваха и сядаха малчугани.

Ето, значи, кой бе направил прелеза на дворната ограда! Ето кой бе изпочупил клоните на вишната!

Играчите се съблякоха по гащета, заеха местата си и очакваха само сигнала на рефера, за да започнат играта. Тук всички бяха познати на Зарко. Ето го Ицо Ранков, ето Пешо, Мутето, Мангето, Васката, Колето, Жоро Кърлежа и…

Сякаш изведнъж някой бе плеснал в лицето на Зарко плесница. До южната врата на игрището той видя Гриша. Той се отдръпна от прозореца, хвърли се на леглото и зарови лице във възглавницата.

— Приятел! И това ми било приятел!

Майката бе слязла за нещо долу из двора и беше спокойна, че синът й чете, че може вече сам да се занимава.

Мачът все още не почваше. От поляната се вдигаше страшна врява и крясъци. Зарко не изтрая и стана да види защо беше това. Той се помъчи да види къде е Гриша и какъв ще играе, но не можа да го открие никъде. Изведнъж навън по стълбата се чу тропот. След малко вратата се отвори и в стаята влезе запъхтян Гриша:

— Здравей, Зарич!

Зарко не отговори.

— Сърдиш ли ми се? — дойде при него Гриша. — Позакъснях, ама обещанието си не съм забравил.

— Не ти се сърдя! Защо да ти се сърдя? — каза Зарко и мъката му изведнъж се стопи.

— Нашите обявили мач на IIIб. Никой не ме е питал, никой не ми е казал вчера. А днеска: „Ще играеш център-нападател!“ Вот тебе здрасти! „Не мога, казвам им, работа си имам!“ „Не, казват нашите, ще играеш, инак ще ни бият, та за смях и резил ще станем!“ Нека станат, щом като не са ми казали предварително.

— Как така „нека станат“? — засегна се Зарко. — Ти не държиш ли за честта на IIIа?

— Държа! — отговори несмело Гриша и седна на кревата.

— Е, тогава?

— Слушай, Зарич, няма да играя, защото знам, че ще ти е мъчно, като гледаш оттука.

— Гриша! — извика задъхан от радостно вълнение Зарко и го прегърна със своите къси забинтовани ръце.

Отвън се чуха тъпи удари на футболна топка. Мачът бе започнал и без Гриша.

Двамата приятели се изправила до прозореца. Още от първата минута проличаваше, че IIIа клас ще загуби мача. IIIб имаше добра отбрана и отличен център-нападател, а отбраната на IIIа също не беше лоша, но за център-нападател бяха сложили Жоро Кърлежа, който досега бе играл само дясно крило и по стар навик се движеше все из дясната половина на игрището. Противникът веднага схвана това и започна да атакува устремно отляво. При едно опасно положение Ицо, вратарят на отбора, направи смъртоносен плонжон и спаси сигурен гол. Само на вратаря обаче не можеше да се разчита.

— Ще ни бият, Гриша, отивай! — каза уплашен Зарко.

— Никъде няма да вървя! — отговори тихо Гриша.

— Отивай веднага бе, дивчо! — извика разпалено Зарко.

— Добре, ще отида, но обещай ми, че няма да ти е мъчно…

— Какво ти мъчно бе! Бягай скоро там, че ще ни начукат сума ти голове.

Гриша изхвръкна навън като вятър, изтупуртя по дървените стълби и миг след това Зарко го видя да тича през градината, сваляйки из пътя горните си дрехи. Като стигна до игрището, той набързо смъкна и панталоните си, остана по гащета, отиде при рефера, взе разрешение да влезе в играта и малко след това неговата червена фланелка вече се мяркаше ту в десния, ту в левия фланг на противниковата зона.

Зае мястото си и Кърлежа. Сега той не правеше грешки и неговата стара, изпитана тактика на незадържане топката и мълниеносно подаване пак влезе в действие. Отбраната също не задържаше, а веднага чистеше със силен шут към другата половина на игрището. И ето, Колето подава на Пешо, Пешо подава на Мангето, Мангето подава на Кърлежа, Кърлежа подава на Гриша. Гриша се готви да стреля във вратата, но в този миг Ваньо Чумбаза, реферът, свири засада. А беше сигурен гол.

— Ей, че гумена глава! — ядоса се Зарко, който се бе превърнал целият на слух и зрение.

Топката отново полетя из игрището. Сега инициативата беше в ръцете на IIIб. Всички минаха в настъпление, но за щастие у тях нямаше тази организираност, както у IIIа. Играеха повече индивидуално и напразно си крещяха един на друг: „Дай тука“, „Подавай бе, Шило“, „Ех, муле“.

Когато обаче топката попадна у Тошо Бълхата, пред вратата на IIIа нямаше нито един от отбраната. А Бълхата е опасен нападател. Може да се каже, че на него се крепи целият отбор на IIIб. Той измами Пешо, препъна Мутето и още малко може би щеше да забие гол, но в това време дотича Кърлежа. Стана сборичкване. Бълхата удари топката с ръка.

— Фаул! — извика Зарко, колкото сили имаше.

— Фаул! Фаул! — викаха и зрителите на игрището.

Но играта не прекъсна. Явно, реферът беше на страната на IIIб.

IIIа не губеше кураж. Пак започна устремно нападение. Топката попадна у Кърлежа. Гриша застана малко вляво от противниковата врата. Кърлежа подаде на Пешо, Пешо върна на Кърлежа.

— Гоол! — извика Зарко така силно, че майка му чак от двора го чу и уплашено дотича.

Какво има, какво ти стана?

— Нищо! Един на нула в полза на нас — каза той, без да се обръща, като с напрежение следеше играта. Той се местеше ту към единия край на прозореца, ту към другия и десният му крак току от само себе си се повдигаше да ритне топката, но риташе стената.

— Е, внимавай де! — скара се майка му. — Виж, изровил си мазилката.

— Нищо й няма!

Мачът завърши с четири на един в полза на IIIа клас. Трите гола бяха отбелязани от Гриша, а единият — от Жоро Кърлежа. В края на играта двамата герои си стиснаха ръцете, макар че сините петна от побоя по носа и лицето на Кърлежа още си стояха.

Учениците от IIIа клас грабнаха на ръце двамата и дълго ги носиха из игрището с радостни викове. А играчите и публиката от IIIб клас тихичко се измъкнаха един по един, умърлушени и печални.

След малко, все още зачервен и запотен, в стаята се втурна Гриша.

— Браво, Гриша, браво! — посрещна го възторжено Зарко. — Здравата ги пердашихме! Четири на един!

— И шест на нула можеше да бъде, ама…

— Зная, зная, видях! Реферът беше на тяхна страна. Четири безспорни фаула и две техни дузпи не свири, престори се, че уж не ги вижда. А нашата веднага забеляза.

— Та то не беше и дузпа, топката се удари в бузата на Пешо, а не в ръката му.

— Дурак! Кой го измисли пък тоя Чумбаз за рефер?

— Предложили го ония и нашите приели! — Гриша избърса с кърпичка гърдите си и каза: — А знаеш ли, Зарич? Вървя сега и си мисля: „Какъв добър рефер може да стане от тебе!“

— А мислиш, че не мога ли?

— Та нали тъкмо това ти казвам бе, глупчо! Пък и не само рефер, ами и футбол можеш да играеш…

Зарко се замисли и унило клюмна глава.

— Кой ще ме приеме мене там такъв!

— Ти си… — скочи Гриша ядосан — ти си, знаеш ли какво? Дядо Рачо!…

Двамата весело и непринудено се разсмяха.