Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

16

На освободеното легло сестра Филипова настани нов болен. Това беше едно дребно, плешиво, сбръчкано от годините, извънредно капризно старче, което страдаше от обикновени циреи по седалищните части и което непрестанно са оплакваше, че не му обръщат достатъчно внимание:

— Ох, много боли! Ох, ще умра! Ох, сестро, къде пак се запиля? Викайте я бе, хора, кажете й, че дядо й Вачо умира! Оох, лош народ, брей! Та нали затова й плащат, нали за това държавни пари яде, тука, при болните, да седи, а тя, — бог я знае къде се разхожда!

Каквото и вкусно ядене да му донасяха, дядо Вачо все намираше нещо да не му хареса: ту че е безсолно, ту студено или много горещо, ту пък изведнъж си въобразяваше, че му е, загорчало в устата и че това е видите ли, отрова, която някой нарочно е сипал в яденето му, за да го отрови и да се отърват от него, старият и уж ненужен вече човек. Още от първия ден на постъпването му болните започнаха да го наричат вместо дядо Вачо дядо Рачо. Измисли му този прякор Джура. И наистина, старчето напълно оправда новото си име. Всичко у него беше рачешко: и дългите му щръкнали мустаци, и костеливите му възловати ръце, и плешивата му лъскава глава, и самият му характер на сприхав, твърдоглав и опак човек.

В началото Зарко много се дразнеше от неговите постоянни оплаквания и мърморене, но после свикна. Беше му дори забавно и весело да го слуша.

Дядо Вачо лежеше по корем, защото циреите не му позволяваха да се обърне по гръб. Главата му се опираше на съвсем ниска възглавница и поради това той нямаше възможност да гледа нищо друго в стаята освен нощното си шкафче, малка част от голата стена и висящото на шнур бутонче на електрическия звънец. Може би това го предразполагаше да мисли само за едни и същи неща, само за болестта си, и той беше уверен, че непременно ще умре. А само при мисълта за това той изпадаше в панически ужас и единственото си спасение виждаше в електрическия бутон. Той пресягаше с костеливата си, прошарена с изпъкнали сини жилки ръка, хващаше го и натискаше бялото копче дотогава, докато в болницата се вдигнеше истинска тревога. Тичаха санитарките, тичаха сестрите, тичаха лекарите, а нерядко дотичваше и бай Димо, изплашен, че някъде може да е избухнал пожар. А когато всички се съберяха около леглото му и с трепет очакваха да видят нещо страшно и съдбоносно, дядо Вачо започваше една от своите безконечни обвинителни речи:

— Това е безобразие, другари! Хората тук умират, а вие нула внимание не обръщате; разхождате се насам-нататък без работа…

— А кой умира, къде умира? — запитваше някой.

— Виж ти въпрос! — ядосваше се дядо Вачо.

— Че знам ли аз кой умира? Това е ваша работа, да знаете. Да речем например, че самият аз умирам. Ето, душата ми ще изскочи от болки…

— Нищо ти няма, не се безпокой, дядо.

— „Нищо ти няма!“ Лесно е да се каже: „Нищо ти няма!“ Но я излекувайте ме де! Махнете ми циреите от това проклето място. Не мога да седна, не мога да легна като хората, не мога да мръдна от тях. Ето, и коремът ме заболя от лежане. Не искам вече да лежа. Пуснете ме да си вървя.

— Я гледай ти — не изтрайваше някоя от сестрите, — като че ли ние насила сме го докарали тук. Ами че върви си, щом като искаш.

— Видиш ли докторе, пъдят ме! — залавяше се сега пък за това опакият старец. — Тая мома иска да си ида оттука, че да умра. Тя сигурно е приятелка с моята снаха Гица или с моята баба. Те всички искат аз да умра, че да се отърват от мене. Разбрах аз каква е работата. Затова вчера ми донесоха горчива манджа, пък днес в супата ми плуваше ей такава муха…

За никого не бе трудно да разбере, че дядо Вачо лъжеше. Всъщност не муха, а дори и майски бръмбар той не би забелязал в супата си, защото не можеше да гледа без очила. А очилата си бе изгубил някъде по пътя за болницата.

През първите три дни дядо Вачо четири пъти вдигна такива тревоги. Най-после хората се ядосаха и престанаха да му обръщат внимание. Щом като звънецът в коридора започваше упорито и непрекъснато да звъни, санитарките казваха:

— Онова старче пак пощръкля! — И те все пак идваха да видят какво му е нужно, но никак не се задържаха при него, защото трябваше да слушат безконечните му глупости.

Зарко мълчаливо наблюдаваше и слушаше. Много неща у дядо Вачо не му харесваха. Ето тази сприхавост и капризничене например, постоянното недоволство от храната, от сестрите, от лекарите. Та това е наистина ужасно неприятно и досадно за околните. Но дали и сам Зарко не е изпадал в такова смешно положение?

Но у дядо Вачо имаше и нещо, което заслужаваше подражание. Това беше неговата безкрайна жажда за живот.

— Ех, да е такъв господ, още поне десетина годинки живот да ми подари! — въздишаше старецът. — Блазе ви на вас младите! И фабрики големи ще видите, и на аероплан ще се возите, и нов живот, хубав, ще живеете… А аз, ето на, проклетите циреи ще ме уморят и без време ще ме вкарат в гроба… Ох, боли-и! Сестро, донеси ми компрес!

И смешно, и тъжно му беше на Зарко от тези думи на стареца, но в тях имаше голяма истина. Заслужаваше да се помисли върху нея.

— Видиш ли, Джура — обърна се той една сутрин към хърватчето, — тъкмо седемдесет и осем годишен е тоя дядо Рачо и все още не му се мре, а аз… каква глупост ми беше влязла в главата!…

Раните на Зарко бързо започнаха да заздравяват. С всеки изминат ден болките в ръцете все повече намаляваха. Той понапълня, укрепна и в превързочната ходеше вече сам.

След толкова дълго време майка му за първи път излезе и отиде в къщи, за да види какво става там, да почисти, да подреди, защото скоро вече щяха да изпишат Зарко от болницата. Неотдавна доктор Попов й бе казал, че момчето ще може да идва само за преглед като приходящ, а през другото време тя сама да го превързва.

Магда се върна късно следобед, изморена от къщната работа, но весела и окуражена. Тя бе намерила време да отиде и в училище, където децата и колегите й я посрещнаха с много топлота и съчувствие. Директорът на училището Константин Стоманяров, възрастен, улегнал човек, с бели като сняг коси и добродушно усмихнато, широко лице, бе уредил всички формалности за нейния дългосрочен отпуск. Той се бе погрижил и за редовното требване на заплатата й и сега тя нямаше основание да се тревожи, че може да остане без пари. Отнесли се бяха с внимание към нея и комунистите от кварталната партийна организация, и безпартийните хора, и жените от женското дружество. Всички й предлагаха услугите си, всички бяха готови да й помогнат кой с каквото може.

Само едно хвърляше мрачна сянка върху доброто настроение на Магда през този ден: щом станеше дума за мъжа й, и директорът Стоманяров, и секретарят Векилов, и Кайтазова, та дори и баба Гуна Сингерката бързаха да променят разговора, сякаш криеха нещо или им беше неудобно да говорят за него. Това Магда тълкуваше посвоему. „Съчувствуват ми хората, не искат да ми припомнят за него“ — мислеше тя с благодарност.

 

Джура се чувствуваше вече напълно здрав. Неговите счупени кости бяха окончателно зараснали и той ходеше свободно без патерици, подпирайки се само на едно дряново бастунче, което му бе подарил портиерът бай Димо.

Зарко и Джура сега рядко се задържаха в стаята. Наметнати с болничните си халати, те с часове седяха на скамейките в градинката или се разхождаха из двора и разговаряха за най-различни неща. Но напоследък пред тях все по-настойчиво изпъкваше един важен и труден въпрос. Ето, след изписването Зарко ще си отиде у дома. Ами Джура? Той няма тук нито роднини, нито някакви близки. Къде ще отиде, как ще живее?

— Знаеш ли какво, Джура? — каза веднъж Зарко. — Ела да живееш у нас. Мама много те обича. Аз ще поговоря с нея. Тя няма да откаже.

— Не! — тъжно поклати глава хърватчето. — Трудно ще й бъде. Вие и без това сте толкова бедни!…

— Глупости!

— Не е глупости!… Аз тук се научих много да ям…

— Тогава къде ще отидеш?

— Не знам!… — очите на Джура се напълниха със сълзи.

Но тревогите на двете момчета се оказаха напразни. Не много след този разговор в болницата пристигнаха с лека кола един мъж и една жена от Централния комитет на Българската помощна организация. Доведе ги при Джура сам управителят на болницата доктор Боев.

— Здравейте, другарю Симич! — каза с приветлива усмивка жената.

— Здравейте! — смутено и поуплашено отговори Джура и колебливо посегна към подадената му ръка.

— Как си, оздравяха ли вече краката? — ръкува се с него и мъжът, като назова името си — Огнянов.

— Оздравяха! — все още учудено каза момчето.

— Ние научихме, че ти си бил тук много мирен и послушен — подхвана пак жената. — Затова дойдохме да те видим и да ти предадем поздравите на двама твои приятели.

— Кои са те? — оживи се Джура. — Откъде са?

— От фронта — каза мъжът и като извади от вътрешния джеб на сакото си измачкано войнишко писмо, допълни: — Пишат до нас, до Централния комитет на помощната организация, ония двама наши войници, които са те спасили и изпратили тук. Интересуват се за здравето ти и молят да се погрижим ние за тебе.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита жената. — Ще те заведем на едно място, където има много такива момченца и момиченца без родители. Пострадали са също като тебе от фашизма и войната. Ще имаш там квартира, облекло — всичко необходимо. Ще ходиш и на училище. Искаш ли?

Джура мълчеше. Той погледна жената, погледна Зарко, който през всичкото време седеше на леглото си и внимателно слушаше, и изведнъж се разплака:

— Искам и аз у дома! Искам да отида при леля Дарина!…

— Е, е! Виж, това не очаквах от тебе! — намеси се с ласкав укор Огнянов. — Има ли сега нещо за плач. Няма. Ще постоиш известно време в пансиона, ще почакаш, а ние ще се погрижим да намерим леля ти Дарина или друг твой близък. Ще им пишем да дойдат да те вземат.

— Наистина ли? — трепна Джура.

— Разбира се! Това е най-лесното нещо, ти само ни кажи адреса на твоята леля.

— Ще ви кажа! И на чика Драгиша ще ви кажа! Той веднага ще дойде! — скочи зарадван Джура.

— Добре! Ето че се разбрахме. Хайде сега приготви се и да вървим.

Джура припна към коридора, намери там леля Трендафилка, която вече бе извадила от гардероба неговите стари парцаливи дрехи, преоблече се набързо и накуцвайки, дотича в стаята без бастун.

— Готов съм! Тръгваме! — извика той, но изведнъж се досети за нещо, постоя, помисли, затършува в нощното си шкафче, където се намираше цялото му имущество. Там имаше три стъклени топчета, няколко винта и бурмички, които бе намерил около гаража в двора, парче автомобилна гума и един дървен „непослушко“, който му бе подарила една непозната жена посетителка. Дървения непослушко той подари за спомен на Зарко, а всичко друго напъха в джобовете си и започна да се прощава с всички в стаята. Със Зарко се прегърнаха и дълго не можеха да се разделят:

— Обаждай се! Не ме забравяй!

— Няма! Но и ти недей да мълчиш. За всичко пиши.

— Ще пиша.

— Ай! — извика изведнъж Зарко. — Адреса на Данилич забравих! Нали щеше да ми го препишеш.

Но оказа се, че адресът бе останал в джоба на Джуровата пижама. Доста време трябваше да я търсят в болничните дрехи, които бяха изпратени веднага за пране.

Джура се сбогува със санитарките, със сестрите, с лекарите, които бяха свободни, поблагодари им за грижите, които бяха положили за него, и тръгна.

На другия ден бе изписан от болницата и Зарко.