Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

4

Беше четвъртък. Магда както обикновено отиде рано в училище, а Зарко, който имаше учебни занятия следобед, остана сам и дълго лежа в леглото, защото в стаята беше студено. Като прочете уроците си, той скочи, облече се набързо и се зае да подреди стаята. На масата майка му бе оставила бележка: „Закуската ти е в нощното шкафче, постарай се от нея да не остане нито троха! Иди у леля си Мариола и занеси купоните. Целува те: мама“.

Зарко отвори шкафчето и се ядоса: за да се нахрани той, майка му бе отишла на работа гладна. Парчето хляб и малко сирене, които бяха останали от вечерта, стояха непокътнати.

— Няма да ям! Така да знаеш! — каза сърдито той, сякаш майка му беше пред него. — Аз не съм вече хлапе, да ме глезиш.

Той случайно видя нацупеното си лице в огледалото на стената, стана му и смешно, и срамно.

— Я виж ти какъв съм бил, когато съм сърдит! Намръщено прасе! — облещи се той в огледалото и започна да оправя леглото.

После премете стаята, слезе в зимника, донесе въглища, приготви подпалки, за да не се мъчи майка му, когато се върне, облече шинела и тръгна да излиза, но до вратата се сети за нещо и се върна. Измъкна чекмеджето и взе завитата във вестник рисунка. Реши, ако му остане време, да намине и към баща си в министерството. Може би ще му се удаде да поговори с него от сърце. Баща му идва в къщи почти винаги пиян, но на работа в министерството навярно не ще посмее да се яви нетрезвен — там има началства, няма да му позволят.

Той реши, че по пътеката през боровата гора на Парка е по-близо, и като вдигна яката на шинела си, тръгна с широки и бързи крачки.

Над боровата гора се кълбеше мъгла. Тя се промъкваше между стъблата и клоните на дърветата и оставяше по тях бели сребристи следи. Обронили тъжно корони, боровете стояха печално замислени и с безразличие гледаха надолу, където се чернееха оголени шипкови храсти и тръне.

Зарко вървеше по застланата с борови игли пътека и си подсвиркваше весела училищна песничка. Изведнъж той се спря изненадан. Встрани от пътечката между сухите листа около един шипков храст се подаваше крайчецът на някакъв, изпъстрен едва ли не с всички цветове на небесната дъга, цилиндричен предмет. Наведе се, огледа го. Беше красива детска играчка е големина на водна чаша. Може би целулоидна бебешка дрънкалка или тенекиен пумпал свирец. Дали не бе паднал от джеба на човека, който вървеше напред? Зарко изтича, свирна пронизително с уста, извика колкото сили имаше, но човекът беше вече далеч. Той се върна, взе внимателно интересния предмет, полюбува му се, а после го пъхна в джоба си и тръгна с ускорени крачки.

У лелини си Зарко не се бави никак. Напразно старата жена го кани да поседне, да изпие чаша липов чай и да й разкаже нещо за родителите си.

— Бързам, лельо, друг път ще дойда. Имам работа сега — и той изхвръкна навън.

Пред бялата каменна сграда на министерството имаше много хора, които чакаха да настъпи приемният час. Портиерът познаваше Зарко и го пусна да влезе без пропуск. Момчето тичешком изкачи постланите с широка пътека стълби, вземайки стъпалата по две и по три наведнъж, и скоро се озова пред стаята на баща си. Почука и влезе.

Тук Зарко бе идвал няколко пъти още в началото, когато баща му постъпи на работа. Обстановката в стаята беше съвсем проста: обикновено, доста употребявано бюро, два прости дървен и стола и по средата — висока, дълга маса, а зад нея шкаф с различни по големина и форма шишета, стъкленици, епруветки и апарати. Приличаше на химическа лаборатория.

При баща му имаше някакъв военен с ъгловата плешива глава, който бе станал вече да си върви, но все още бъбреше нещо недоволно й сърдито. Зарко постоя в нерешителност до вратата, преценявайки дали трябва да остане, или да излезе, но в този момент плешивият тръгна и той, за да му направи място, пъргаво се отмести зад високата маса до шкафа.

— Какво има, за какво си дошъл? — запита бащата, без да го погледне. — Кога най-после ще ме оставите на мира?

Сега Зарко искрено съжаляваше, загдето бе дошъл. Какви хубави думи бе намислил из пътя да му каже! И за успеха си в училище, и за портрета, който бе прерисувал, и за много още неща. Той смутено бръкна в левия джеб на шинела, извади свитъка с рисунките, но изведнъж си спомни за играчката, която намери, и я измъкна от другия джеб.

— Виж, тате, какво намерих…

— Глупости! — смръщи вежди Нино Белев и показа страничните си зъби. — Заповядано ви беше с майка ти тази седмица никъде да не излизате, с никого да не се срещате.

При последното идване на баща му в къщи наистина бе ставало дума за това, но той мислеше, че е обикновена прищявка на пийнал човек.

Момчето пребледня, долната му устна виновно затрепера.

Бащата стана и направи крачка към него. Ето сега ще започне да ругае, а може дори да го напляска.

Зарко се подпря на масата, краката му сякаш се подкосиха. С треперещи ръце поиска да остави предмета, който глухо изтрака няколко пъти по повърхността на масата. Миг след това светна жълта ослепителна мълния, тресна оглушителен гръм. Всичко в стаята сякаш се завъртя, потъна в непрогледна тъмнина. Зарко изгуби съзнание и се свлече на пода.

Когато той дойде на себе си, пред очите му сякаш имаше непроницаема кадифена завеса, по която припламваха и угасваха ярки звезди. Слухът му се бе възвърнал и той чуваше около себе си тропот на ботуши, нечии възклицания на ужас, охкане, смесен шум от говор на много хора и над всичко това отчетливо и ясно ехтеше повелителен басов глас:

— Марля!… Дайте бинт!… Линейката да бъде готова!… Стегнете здраво, за да спре кръвта!…

Изведнъж той почувствува страшни, непоносими болки в двете си ръце, сякаш някой бе налял в шепите му разтопено желязо. Изпищя и отново изгуби съзнание.

После като насън почувствува, че земята под него се тресе. Чуваше някакви неясни гласове, затръшване на врата, настойчиво и провлечено свистене на автомобилна сирена и бавно започна да потъва в някаква бездънна пропаст, където сякаш го люлееше лодка върху вълните на разбушувано море. Пред него настъпи непрогледен мрак и тишина…

А в стаята с високата маса по средата стояха разпилени по пода рисунките на Зарко, с които той — искаше да зарадва баща си. Свитъкът се бе развил, листовете се бяха пръснали. На един от тях една майка държеше за ръка красиво четиригодишно момченце и гледаше с разширени от ужас очи.