Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

8

След продължителните и проливни дъждове през септември и октомври небето се изчисти, засия като измито и времето се задържа слънчево и топло. Клоните на дърветата отдавна бяха оголели, но тревата по полето, по дворовете, крайпътните канавки се зеленееше като през пролет.

На поляната, където сега вече футболното игрище имаше истински врати от греди, следобед продължаваха да се събират децата и младежите от целия квартал. И кой знае дали защото искаха да се наиграят и за предстоящите зимни месеци, или пък защото през лятото бяха добре отпочинали и укрепнали, но сега на Зарко му се струваше, че те играят много по-буйно, по-лудо, а виковете и крясъците им са по-силни, по-жизнерадостни.

Тези предвечерни часове бяха най-тежкото и мъчително време за него. Той не завиждаше. Не! Зарко не беше завистлив. Но се измъчваше, че не може да бъде и той там — да играе, да крещи до насита. Би отишъл при тях — никой не би го изпъдил. Но не искаше да събира върху себе си любопитните погледи на малките деца и да слуша тихи възклицания на съжаление от по-възрастните. А по това време Гриша по-рядко идваше — напоследък той винаги беше зает. Не можеше и да чете, защото трябваше да бъде от дърво или камък, за да издържи над книгата, когато целият квартал ехти: „Гоол!“

Затова всеки следобед Зарко излизаше надолу към града, като се стараеше да минава по места, където нямаше хора.

Един ден той беше седнал на една усамотена скамейка в Парка на свободата и се бе отдал както всякога на своите нерадостни мисли, когато зад гърба му се разнесе звънлив женски глас:

— А, ето къде си бил! Здравей!

Докато той се обърне, пред него застана Лена с ученическата си чанта в ръце, заморена, задъхана, сякаш бе тичала.

Срещата беше толкова ненадейна, че Зарко дори не направи опит да скрие ръцете си, а само гледаше момичето с учудване и негодувание: „Ти пък откъде изникна сега тук?“

— Здравей, казах! — повтори приветливо тя.

— Здравей!

Лена не обърна внимание на неговия сух, недружелюбен поздрав, а седна на скамейката, все още дишайки уморено, и притисна чантата до гърдите си:

— Ох, убих се да те търся!

— Мене?

— Че тебе, ами кого?… Връщам се от училище — имахме спявка… Тъкмо завивам от шосето по пътечката нагоре, гледам те — ти бързаш надолу по другата пътека. Върнах се, заобиколих ония там трите къщи. Когато погледнах по пътеката, тебе вече те нямаше. Па тук търси, там търси — и ето най-после, намерих те.

— А защо съм ти потрябвал? — попита тихо и мрачно Зарко.

— Ако не ме искаш, мога и да си отида! — изправи се тя.

Той бавно вдигна глава и погледът му срещна нейните големи ясни очи, които го гледаха тъжно и с укор.

— Не казах нищо лошо! — отвърна той по-меко и като сложи ръцете си в джебовете, продължи да я гледа мълчаливо и с любопитство.

От глупавата и неприятна среща в двора след завръщането му от болницата той я виждаше сега за пръв път. Лятната ваканция Лена заедно с братчето си Илко и сестра си Бойка бе прекарала при баба си на село, някъде в полите на Източните Родопи. Там тя изглежда бе работила полска работа, защото лицето й беше загоряло, изпечено, а горният слой на кестенявата й къдрава коса бе силно изрусял от слънцето и сега над високото й поизпъкнало чело се спущаха красиви вълни от тъмни и пшеничено жълтеникави къдрици. В тия няколко месеца Лена бе станала просто неузнаваема — бе пораснала, напълняла и в самия израз на лицето й имаше нещо, което я правеше да изглежда по-умна, по-възрастна.

— Защо ми се сърдиш, защо ме мразиш толкова много, Захарий? — каза тя.

— Кой? Аз да те мразя?

— Ти! Спомни си само какъв особен и сърдит беше, когато се върна от болницата и когато дойдох у вас в градината. Спомни си как си казал после да ни изпъдят… и че мене… мене просто не си искал вече и да ме видиш…

— Лъжа! — възмути се искрено Зарко. — Кой ти е казал това?

— Цяло лято ми беше мъчно! И колкото пъти си спомнях, все ми се плачеше — не отговори тя на въпроса и продължи: — В болницата идвах и сама, и с другите няколко пъти. Но не ме пуснаха…

— Кой ти каза, че не съм искал да те видя? — повтори Зарко.

— То беше много ясно — отклони и сега отговора Лена. — Ето и онзи ден, преди две седмици… Минахте с Гриша покрай нас. Аз бях до дивия кестен, а ти не ме поздрави дори…

— Не съм те видял! Честна дума! — изправи се той. — Но ти отговори, кой ти е казал, че съм те мразел и не съм искал да те видя?

Лена замълча и стоеше в нерешителност.

— Кой? Кажи най-после, моля ти се!

— Жоро Кърлежа.

— Аха! Ето, значи, кой бил!… Разни глупости и подлости измисля, за да скарва хората!…

— Значи, не е вярно? — зарадва се Лена и големите и зеленикави очи засияха:

— Ами че не, разбира се! Той мрази Гриша, а на мене иска да си отмъщава… — Зарко отново седна.

— Ах, тоя Кърлеж! — Лена се замисли, постоя, а после седна на скамейката и съвсем чистосърдечно попита: — А защо вече не искаш да дружим? — Тя беше уверена, че Зарко само нея отбягва.

Той се върна, погледна я дали тя не се подиграва:

— Ти си гимназистка… Там в търговското училище имаш толкова много другари…

— Всички са глупави и грубияни! Тая година в нашия клас са се събрали едни!… — тя тръсна яката на синьото си ученическо палто.

Зарко нищо не отговори. Замълча и Лена. Тя си играеше с металическата бравичка на чантата си.

— Закъснях! Ако се е върнала мама, ще ми се кара! — стана изведнъж тя и тутакси добави: — Хайде да си ходим заедно!

— Аз ще постоя още. Мама е на събрание. Не ми се седи в къщи…

— Но нали вече не ми се сърдиш?

— Аз никога не съм ти се сърдил!

— Ще дойдем някой ден с Маргарита у вас. Ще си поприказваме за много работи…

Зарко мръдна рамене, беше готов да откаже, не искаше да я наскърбява отново и каза:

— Елате…

— Е, довиждане сега!

Тя с бързи крачки тръгна по извиващата нагоре пътека, а той дълго гледа как нейната дребничка, но стройна и недетска вече фигурка се мяркаше между дърветата. Овладя го изведнъж някакво странно, непознато досега чувство на радост и тъга.