Митко Горчивкин
Воля (35)

18

Да, най-напред за матурата, а после за другото!…

Но времето беше сега такова, че Зарко за нищо не можеше да мисли. Нито за изпити, нито за матура, нито дори за ядене или за сън.

Кварталът осъмваше с песни и замръкваше пак с песни. Младежите живееха с нещо ново, непознато досега. До късна вечер те изпълваха улиците, площадите, градинките и спореха, обсъждаха, убеждаваха се един друг.

— Не! Само Хаинбоаз и никъде другаде! — казваше решително някой.

— Ехе, къде по-интересно и весело ще бъде на линията Перник — Волуяк? — отговаряше запалено друг.

— Защо пък Перник — Волуяк? Там все едно, че си тук…

— Стига бе! Какво разбираш ти? И това е строеж за народа, за родината.

— Какъв си глупак! — сърди се не на шега някаква девойка. — Та ние да не строим прохода само за твое здраве?

Споровете не стихваха. Младежите шумяха вълнуваха се, дори понякога се нагрубяваха, но всеки един от тях гореше от едно и също желание — да даде труда си за родината.

— Ела с нас на Хаинбоаз! — пресрещнаха една вечер Лена група младежи.

— Не! Ние отиваме в Димитровград! — извика като от земята Гриша. — Славно ще бъде в Димитровград!

— В Димитровград! — тържествуваше Лена. — В града на младостта, на радостта, на песента!…

— Напред, другари, към Димитровград! — викаш и размахваше ръце Гриша от една скамейка.

— Димитровград? — появи се отнякъде Жоро Кърлежа. — Ще видите вие един Димитровград, като ви поникнат мазоли по ръчичките, като ви застърже стомахът от гола чорба! Ей тъй, на четири крака, ще избягате насам!…

— Ех, че достоен син на баща си! — извика някакво тънко гласче на девойка. — А вие още стоите и слушате! Баби!

— Позор! Да му платим, другари! — обади се друг.

— Дръжте го, момчета?

Жоро Кърлежа гузно се обърна насам-натам и хукна да бяга, но не успя да направи и десетина крачки и младежите го заобиколиха от всички страни. Отвсякъде се посипаха по него ритници. После момчетата нарочно отвориха кръга и му дадоха възможност да избяга. Сподирен от викове, дюдюкания и присмехи, Жоро тичаше, без да се обръща, и се вмъкна в първата попаднала му пред очите врата.

А младежките групи ставаха още по-шумни, още по-весели. Споровете се разгаряха, възторгът и мечтите за бъдещето нямаха граници. Пред очите на младежите израстваха язовири и шосета, проходи и железопътни линии, заводи и градове.

— Елате с нас! Елате при нас! — се носеше отвсякъде.

Зарко обикновено стоеше притулен зад някое дърво в края на градината. Душата му се стремеше към този шум, към тези гласно изказани мечти, но той не смееше да направи нито крачка към тях. Стоеше там самотен и забравен. Него никой не го канеше, никой не го викаше. Кому бе нужен той със своите осакатени ръце?

В края на месеца младежите заминаха с втората бригадирска смяна. Ицо, Пешо и Мутето заминаха за прохода на младежта Хаинбоаз, Колето и Васката — за Перник — Волуяк, а Мангето, Гриша и Лена и още няколко момчета — за Димитровград. Останаха само такива като Жоро Кърлежа и Маргарита, които не обичаха народната власт, и като Зарко.

Но и след това кварталът не стихна, не замря. Хората заживяха с новините от бригадите, с мечтите на децата си. Ту бабичка някаква ще закрета от двор на двор: „От внука е. Знаменосец го направили!“ Ту дете някое ще закрещи из улиците със светнали очички: „Ура! Кака станала ударничка.“ Ту случайно срещнали се жени ще заспорят, та дори и ще се поскарат: „Нашите «чайки» никой не може да ги надмине!“ А другата: „Ами! «Младогвардейците» къде-къде са по-напред!…“

А бащите сутрин на път за фабриките разговаряха:

— Е, прочете ли вчера за нашите! Разбиват планината, брей, нищо ги не спира!

— Да, хора ще се върнат.

— Така и трябва. На тях се надяваме. Нас, нали знаеш, животът ни посмачка. Не можем вече много да дадем.

— Ех, да съм сега на техните години!

И нерядко нечия загрубяла ръка уж случайно докосваше окото, за да избърше неволно бликнала сълза.

А в неделните и празнични дни още в тъмно из улиците забръмчаваха камиони. Шумът на моторите се смесваше с весела гълчава и викове. Утринната дрезгавина сякаш плахо отстъпваше пред тези жадуващи за труд хора. Градът отиваше на помощ на селото.

Е, как може да се мисли в такова време за физика, за математика, за учение въобще? Сякаш някой с нажежен гвоздей бодеше сърцето на Зарко и постоянно повтаряше: „Негоден си ти, ненужен си. Негоден си ти, ненужен си!“

В такова потиснато състояние на духа той седна и написа на Данилич дълго писмо. Разказа му за всичко, което ставаше в душата му. Изплака му цялата си мъка. Не се поколеба да му опише дори и своята нещастна първа любов, за която никой нищичко не знаеше досега. Съкрушително бе подействувало върху него заминаването на Лена заедно с Гриша за бригадата в Димитровград. Този път той нито обмисля какво трябва да пише, нито се стремеше да пише красиво, нито пък се стараеше да не прави правописни грешки. Пусна писмото, без да го препише.

И на път за в къщи от пощата, където бе отишъл да предаде писмото си препоръчано, Зарко си спомни възторга и неподправената радост на Данилич за успехите, които бе постигнал досега, трикратното „молодец“, с което го наричаше в писмото си. Стана му обидно и срамно до болка от това, че бе изпратил такова глупаво писмо, от всеки ред на което звучеше хленч и отчаяние.

— „Молодец!“ — спря се той. — Ама че и молодец ще види сега Данилич в мене!

Той направи още една-две крачки, а после изведнъж се обърна кръгом и с всички сили хукна към пощенския клон. Изправи се пред гишето и дишайки тежко от тичането, заговори на пресекулки:

— Другарко, писмото… писмото, което ви дадох… е с погрешен адрес. Може ли… може ли някак си…

— Не може, другарю! — отсече с негодувание чиновничката. — Трябваше предварително да си отваряте очите. Пощата замина.

— Значи, не може? — каза той съкрушен.

— Не се тревожете! — съжали го чиновничката. — Ако адресантът не се намери, писмото ви ще се върне обратно. Тя, съветската поща, е…

Но Зарко не дочака да чуе каква е съветската поща, защото бе излъгал за погрешния адрес и знаеше, че писмото му няма да се върне обратно.

Цели три дни беше като болен. А на четвъртия бай Станчо, раздавачът, сякаш нарочно се бе пъхнал чак в антрето до стълбището, извика:

— Поо-ща! Зарко Белев!

Зарко само дето не полетя с главата надолу по стълбите. Кой знае защо, си мислеше, че раздавачът ей сега ще му подаде неговото писмо. Но още отдалече видя в ръката му син, съвсем друг плик. Приближи се и го взе с неудоволствие, като че ли не сам той, а раздавачът бе виновен за разочарованието му.

Бай Станчо го погледна учудено и си тръгна малко обиден. Той беше сигурен, че Зарко пак ще се зарадва като преди, а излезе тъкмо обратно.

Писмото беше от Гриша. С големи подробности Гриша разказваше за живота в младежката бригада, за работата на младежите и девойките, за шегите и закачките през време на почивките, за лагерните огньове и забавите, които почти всяка вечер си устройвали. Отрядът на момчетата се наричал „Млада гвардия“, а на момичетата — „Чайка“.

„А знаеш ли, Зарич — пишеше той на едно място, — тук има много хубави момичета. В сравнение с тях Маргарита е една кръгла нула. Честна дума ти казвам! Аз вече се запознах с три «чайки». Всяка вечер танцуваме. При тях е и Лена, но тя напоследък е станала много особена. Често я виждам да плаче, види се, тъгува за майка си. Все се мъча да я утеша и не мога.“

— Ах, ти, глупчо глупав! — въздъхна Зарко.

Накрая Гриша заявяваше, че ако там продължава да бъде все така приятно и весело, той непременно щял да остане и за другата смяна.

Но това писмо сега не разтревожи и не огорчи така много Зарко. Той и без него можеше да си представи какъв е животът в една бригада, където има толкова много младежи и девойки. Безразлично му беше сега как те там живеят и работят. Безразлично му беше дори и това, че Лена ревнуваше и плачеше за Гриша. Интересуваше го само едно — какво ли ще каже за него Данилич! Колко ли много ще се разочарова той от неговото глупаво писмо и дали няма завинаги да замълчи?