Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

17

И този решителен ден дойде.

През тия две години напрегнат труд и учение Зарко нямаше нито една бележка по-долу от петица и затова бе напълно освободен от матура. Трябваше да държи изпит само по керамична технология, от която никой не се освобождаваше, и по практика. Но за него и само тия изпити бяха достатъчни, за да изгуби напълно спокойствието и съня си. От успеха му по практика зависеше в кой от трите разреда ще бъде класиран от комисията: дали в пети разред — отличен работник, дали в трети — добре усвоил работата, или във втори, в която попадаха всички начинаещи или посредствени работници.

През времето, когато другарите му държаха устните и писмените изпити, всяка вечер до късно след полунощ той беше в общата занималия. Заедно с Надя Танушева разказваха уроци, решаваха задачи, рисуваха, чертаеха — подготвяха учениците и ученичките за всеки отделен изпит. И крайният резултат беше много добър. Общата оценка на IIа курс беше пълна петица, а на IIб курс не достигна само две десети да го догони.

Започваше сега най-опасният изпит — практика! Тук вече никой на никого не можеше да помогне. Успехът зависеше само от това, какво и как си работил през изминалите две учебни години и какво ще ти се падне да изработиш.

Формовчиците, леярите и пекарите бяха сравнително спокойни, защото знаеха, че ще им се падне работа, която постоянно са работили и в която са добили опит, ловкост, рутина.

Моделчиците обаче бяха в голяма тревога. На тях можеше да се падне да правят модели на най-прост изолатор „КТ — 95“, но и — най-сложен, като например плитка къдрава чиния, английски тип, или нещо там дявол знае какво друго.

Сега в моделния цех специализираха Зарко, Йонко, Петко и Влада Друмникова, която само три месеца преди изпита се бе прехвърлила тук от леярния цех, защото не можела да понася задевките на някакъв млад работник.

— Е, Друмче, май че ще станем невинни жертви за „общото благо“? — пошегува се с нея Зарко на път за завода.

— Ох, кой ли ме дявол караше да се прехвърлям при вас! — чукна се девойката по главата и едва ли не заплака от яд.

— Та кой ме дявол караше

на седянка да ходя!

Де, гиди, мале, младини,

младини, мале, лудини!

— запя Йонко с приятния си звънлив тенор. Цялата група ученици и ученички подхванаха отпев:

— Де гиди, мале, младени,

младини, мале, лудини!

— Пейте сега, пейте си! — закани се Влада. — Ще ви видя довечера как ще ревете!

— Кураж, Друмче! — обади се Павката, който винаги се бе смущавал и изчервявал и от най-обикновен разговор с чернооката и хубава девойка, но сега кой знае откъде бе придобил смелост. — Аз, ако се падна някъде наблизо, непременно ще ти помогна!

— Благодаря ти, Павка! — каза с признателност Влада.

Павката изведнъж се изчерви и почувствува, че земята под краката му се клати.

Още от двора учениците се разделиха на групички и всяка се отправи към своя цех.

— Павка, стискай палци! — подвикна с отчаяние Влада от вратата.

Павката веднага стисна палци, но тутакси се разколеба:

— Сега стискам, ама после няма да може, защото инак… ще ме скъсат!… — И все пак за Влада Друмникова той геройски би стоял и три дни със стиснати палци, но не беше твърде сигурен дали с това ще й помогне нещо.

Изпитната комисия беше голяма. В нея влизаха директорът на училището Константин Ралев, директорът на завода Тихомир Витанов, двамата класни ръководители, майсторите и началниците на основните цехове в завода. Предвождани от Ралев, те минаха по цеховете да проверят дали всичко е в ред за изпита и дали нещо не липсва.

— Ой, страшно! — трепереше Влада. Но не по-спокойни бяха и другите трима абитуриенти от моделния цех.

Комисията се върна и спря при четиримата. Директорът Ралев извади от джеба си няколко билетчета от плътна бяла хартия, разбърка ги и ги постави на тезгяха:

— Теглете!

Макар и най-страхлива, първа опита щастието си Влада Друмникова. (Това треперене от неизвестността най-после й бе дотегнало.) Тя издърпа билетчето и тутакси изкрещя радостно:

— „Ер-ем-ка-две!“

— „Делта двадесет!“ — извика след нея Йонко.

— „Дюрферунг!“ — сепнато обяви Петко.

Само Зарко нищо не извика, нищо не продума. Билетчето не успя да се задържи между двете му треперещи ръце и падна на пода. Бай Михо се наведе, вдигна го и прочете: „Плитка чиния — къдрава, английски тип № 18!“

През цялото си двегодишно стоене в училището и завода Зарко бе гледал, но никога не бе правил сам такава чиния.

— Горе главата! Не се отчайвай! — пошушна му бай Михо. — Нали помниш червеното лале?…

„Но тогава го правихме двамата, а нямаше и комисия!“ — искаше да каже момчето, но замълча.

— Ако смятате, че е трудно за него, нека тегли втори билет! — каза Витанов.

— Не! — извика сега Зарко. — Ще работя чиния!

Комисията се отдалечи. Абитуриентите се заловиха за работа. Бай Михо изостана малко назад, почака другите да се скрият зад съседната врата и каза:

— Не се плашете, деца! Работете спокойно, както съм ви учил. Ако обичате бай си Михо, няма да го посрамите!

Зарко се замисли. „Ще дойде денят, когато ще защищавате себе си и честта на училището!“ — спомни си той думите на директора. А после, кой знае как, пред очите му изпъкна болничната стая, в която бе лежал някога, меката приповдигната възглавница, кръвопреливният апарат, контролната стъкленичка на който отброяваше капка, след капка, майка му, надвесена над него — слаба, измъчена и бледа. Спомни си Николай Данилич — този едър, снажен съветски воин с детски усмихнати сини очи, който говори с мекия си гръден баритон: „Ну Захарий, геройство навсякъде и всякога може да се прояви — та ако щеш, даже и тук, в тази стая, на това болнично легло!“

А сега Зарко не лежеше бинтован и безпомощен в болнично легло, не чакаше на чужди ръце. Зад него бе останал дълъг и криволичещ път, осеян със страшни трудности и големи победи.

Той решително отметна падналия на челото му кичур коса и се залови за работа.

В цеха беше тихо. Чуваше се само лекото стъргане на ножовете в крехкия гипс и припляскването на каишите по трансмисиите. От комисията тук бяха останали само бай Михо, бай Васил и други двама майстори, които мълчаливо се разхождаха в дъното на огромното помещение и наблюдаваха някой да не разговаря с абитуриентите, да не им помага.

Зарко направи с гипс първата отливка и започна да дълбае с ножа чинията. Четири часа той упорито и напрегнато работи, без да се изправи, без да повдигне глава от шеметно въртящото се колело. Пот на струйки се стичаше от челото, от лицето му, капеше върху модела и се попиваше мигновено от ненаситно жадния гипс.

Най-после чинията беше готова. Той я изглади грижливо и отля върху нея гипс, за да й направи калъп. Всичко вървеше много добре. Зарко дори се поразвесели и беззвучно започна да си подсвирква с уста. Оставаше само да се заглади горната част на калъпа.

Но точно в този момент вратата се отвори. Влязоха двамата директори. Зарко ги зърна само с крайчеца на лявото си око. Ръцете му потрепериха и неволно забиха ножа по-силно в затвърделия гипс. Калъпът се откърти от модела, изхвръкна от колелото и с трясък се разби на пода.

— Какво стана? — дотича изплашен бай Михо.

Бледен, убит, Зарко стоеше като онемял.

— Нищо! — каза бай Михо. — Та то само калъпът е паднал, колко му е да се направи нов!

Чак сега момчето се съвзе. Наистина, моделът беше здрав. Иначе трябваше отново да дълбае, а определеното време за изпита бе вече към края си.

Зарко с удвоени сили и внимание се зае да отлива нов калъп. След четиридесет и пет минути той беше готов. Зарко го оглади, после направи и работния пръстен, остави всичко на тезгяха и уморено се отпусна върху сандъка, който служеше за стол. Вместо за осем часа той бе свършил работата си за шест часа и двадесет минути.

Когато комисията дойде, специалистите дълго оглеждаха работата на Зарко. Те говореха шепнешком, съветваха се нещо помежду си и накрая контрольорът по качеството Симеон Киров каза:

— Отлично! Пети разред! Има ли някой нещо против?

— Пети разред! — отговориха като ехо и другите.

Бай Михо Чудото се спусна, сграбчи своя ученик и като се повдигна на пръсти, за да достигне лицето му, просълзен го целуна по бузата.

— Браво мойто момче, не ме засрами!

Не бяха го засрамили и другите трима.