Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

11

Преди 9 септември 1944 година, когато завод „Венера“ още беше частно капиталистическо, предприятие, произвеждаше само порцеланови домакински съдове. Сега народната власт бе решила в най-късо време да електрифицира и индустриализира страната и затова се чувствуваше остър недостиг на електроматериали. Заводът произвеждаше повече от двеста вида артикули и предимно „дюрферунги“ за електроцентралите, юзините и далекопроводите, изолатори от различни форми и големини, корабни, тролейни и трамвайни обтегачи, ключове, бушони, розетки, контролни табла и всичко онова, което бе необходимо за електропромишлеността. Нужна беше работна ръка, нови кадри, майстори и ръководители. Тази именно нужда трябваше да запълнят един ден учениците от заводското училище.

Рано сутринта в определения ден, когато над стихналото заснежено село се изви дрезгавият и проточен вой на заводската сирена, заедно с работниците в завода влезе и колоната ученици. Те бяха облечени в сини, съвсем нови работни ватенки. Със списък в ръка отпред вървеше Горанов и още от първата врата учениците започнаха да намаляват. Като разпредели всички по цехове и ги изпрати да вървят по местата си, учителят каза на Зарко да го почака за малко и бързо изчезна по посока на формовъчния цех. След няколко минути той се показа на вратата и го извика с ръка.

При механичните грънчарски колела, където се изработваха няколко вида електрически изолатори, вече имаше трима от Зарковите другари. Тук бяха Пройчо, Павката и Трифон. Всеки от тях стоеше отстрани до своя майстор и с интерес наблюдаваше работата.

— Тук! — посочи с ръка Горанов. — Засега ще бъдеш при бай Васил, а после ще видим… — и той забърза към другите цехове, да види дали всички ученици правилно са се настанили.

Този, когото учителят нарече бай Васил, се обърна само за миг, погледна под простичките си телени очила момчето и пак продължи работата си при колелото, върху шайбата на което се въртеше почти готов вече изолатор. Той заглади с метално шаблонче краищата му, мина по него с мокра гъба и се зае да го сваля от шайбата.

Зарко гледаше не толкова работата, колкото майстора. „Трябва да е около петдесетгодишен. Веселяк или присмехулко“ — преценяваше той, като се взираше в широкото му скулесто лице с високо чело и бадемовидни очи, от краищата на които се пръскаха лъчеобразно множество ситни бръчици.

Тук шумът от барабанния цех не достигаше и в помещението беше тихо. Само от време на време припляскваха каишите на трансмисиите.

— На работа вече, а? — каза бай Васил, като с едната ръка изваждаше кутия цигари от предния джеб на овехтялата си, изцапана с глина ватенка, а другата избърсваше о бедрото си.

— Да, практика! — отговори Зарко.

— Не е лошо, не е лошо! То нали знаеш, едно е да го четеш на книга, а друго е да го правиш ей тука, на чарка. Но ти не се бой. Поискаш ли — ще го направиш! Няма нищо невъзможно на тоя свят!…

„Подготвил го е другарят Горанов!“ — заключи Зарко с благодарност.

Бай Васил пъхна цигарата си в дълго дървено цигаре, запали я и каза:

— А сега, Зарко, ние с тебе ще се учим да режем изолатори ей като тия, е два нареза, казват се „Делта двадесет“. Първо, то се знае, ще трябва да погледаш, а после ще се опиташ и сам.

Зарко се приближи към него, но все още не смееше да извади ръцете си от джебовете на ватенката.

Бай Васил взе един пресован недообработен изолатор, постави го на шилото на колелото и започна да обрязва с шаблонния нож.

— А сега внимавай добре! — каза той с цигара между зъбите и като взе друг, по-малък нож, сръчно го заби в полусухия недооформен изолатор. Само за няколко секунди под главата се очерта шийка. — Тук сега е по-трудно! — обърна се той към Зарко. — Нарезът е по-дълбок и ножът трябва внимателно да се натиска. Ето така! — той натисна и скоро под шийката се образува сплеснат конусообразен прешлен с остър ръб. — А сега по-долу — другият. Така! Какво остава още?

— Основата.

— Да, основата. Тя е по-лесна. Ето! А сега — лекичко отгоре с мокрия сюнгер! Това е за гланц. Казва се ретуш. Готово! — той шеговито се закани на изящно направения като кукличка с пола „рококо“ изолатор и му изкомандува: — Марш при братчетата си! — После го постави внимателно на дъската при другите и се обърна към Зарко: — Ще направя още един. Ти само гледай!

Зарко гледаше с напрегнато внимание, но мисълта му беше заета всецяло с това, как да застане при колелото и как да държи ножа, за да не се изплъзне от ръцете му. А ножът беше отчайващо малък и с твърде тънка дръжка.

— Разбра вече, нали? — каза бай Васил, като сне от шилото и втория изолатор. — Сега опитай сам! — Той постави нов изолатор и се отдръпна настрана, жадно смучейки цигарето с догарящата си цигара.

Зарко застана на колелото, опъна напред двете си ръце, за да се привдигнат по-нагоре запретнатите му предварително ръкави, взе по-големия нож и боязливо се огледа наоколо дали няма някой друг освен майстора. Нямаше.

На съседното колело работеше младият формовчик Асен Бочев, но сега той беше зает с обучаването на Пройчо. А освен това Бочев и не подозираше още, че само на три-четири крачки от него едно момче съвсем без ръце ще се опитва да реже изолатори.

От дъното на цеха се зададе Горанов и още отдалече, разбрал смущението на момчето, окуражително му закима с глава: „Почвай, почвай, не се бой!“

Зарко започна. Формуването на главичката и шийката на изолатора му се удаде лесно. Не представляваше трудност и заглаждането с по-големия нож. Но когато взе малкия, неволно се обърна назад и видя, че при Горанов стоеше и го гледаше началникът на цеха Иван Ризов. Кога и откъде бе дошъл той, Зарко никак не видя. Сега вече към него гледаха и другите работници. Той се смути, изчерви се и се отдръпна от колелото, но Горанов пак му кимна окуражително: „Продължавай! Нали виждаш, аз съм при тебе, няма да те оставя да се провалиш!“

— Карай, карай! Много хубаво започна! — каза бай Васил, като си даваше вид, че обезобразените ръце на момчето не му правят абсолютно никакво впечатление.

Зарко стоеше като статуя. Червенината на лицето му се бе сменила с мъртвешка бледност. В душата му беше страшен хаос от мисли и чувства. Той цял се тресеше от нервно напрежение и краката му едва го държаха да не рухне на пода. А тъкмо това не трябваше да става сега. Сега повече от всеки друг път му бяха нужни спокойствие, хладнокръвие и точни, сигурни движения на ръцете.

„И все пак ще го направя!“ — реши Зарко и с твърди стъпки се върна при въртящото се колело. Той намести по-добре ножчето между двете си ръце и се зае с първия нарез, стараейки се с върховни усилия на волята да мисли, че тук е съвсем сам, че никой не го гледа.

— Така, така! Много добре! — окуражително каза бай Васил.

Зарко трепна. Думите на майстора го върнаха към действителността. Той неволно натисна по-силно. Ножът загреба повече глина, не устоя в ръцете му и изхвръкна на земята. Зарко се наведе, взе го и с ожесточение продължи да работи. Но тъкмо в това беше неговата грешка. Ръцете му силно трепереха и за втори път изпусна ножа. А третия път глината така силно дръпна ножа, че момчето се олюля, блъсна с ръка изолатора и той падна на земята.

Учителят не издържа и направи крачка напред, за да му помогне, но бай Васил го отстрани:

— Вървете си бе! Какво сте зяпнали тук? — Гласът му беше властен и пълен с негодувание. — Ще минем и без вас!

Двамата покорно се отдалечиха, без да кажат нито дума, а майсторът се приближи до Зарко, сложи бащински ръка на рамото му и ласкаво каза:

— Можеш! Аз видях, че можеш, но не си спокоен и затова не успя. Та това може да се случи с всекиго!

Зарко вдигна глава и го погледна с насълзени очи, в които имаше и отчаяние, и молба.

— Хайде, успокой се! — потупа го бай Васил. — Сега вече никой не ни гледа. Ще опитаме пак. — Той постави нов изолатор.

Уморен, отпаднал от силното преживяване, Зарко с безразличие отиде до колелото, взе ножа и започна да реже.

— Така, така! — одобрително клатеше глава старият майстор. — А сега стой! Почини си. Първият нарез е най-труден. Хайде заедно да го направим! — Той хвана двете ръце на Зарко, насочи ножа в глината по-правилно и след малко нарезът бе готов. — Направи сега ти втория!

За голяма изненада и на самия Зарко вторият нарез послушно, сякаш сам по себе си, стана като първия. Основата не представляваше трудност. Изолаторът беше не по-лош от другите. Бай Васил го ретушира, постави го на дъската отделно от своите и се обърна, цял сияещ от радост и задоволство:

— Видя ли как можеш? Хайде сега — всичко съвсем сам — и докато Зарко вземаше и поставяше нов изолатор на колелото, той продължаваше да бъбри весело, нагласявайки цигара в дългото си дървено цигаре: — Аз още от първия път, като те видях, разбрах, че от тебе ще стане майстор. Е, то се знае, иска се тук малко търпение и постоянство, ама лека-полека ще свикнеш. Ти мене гледай и от нищо не се бой; прах няма да дам да падне върху тебе! Бай ти Васил от нищо и от никого не се бои! Видя ли как и началникът си подви опашката, като му се скарах? — Той млъкна, види се, съобрази, че е попрекалил, а после додаде: — Ванката, началникът де, не е лошо момче. На времето аз съм го учил тука в тоя завод. Ама имаше си той образование, отиде, та свърши техникум и сега ми е началник. Нека! Та лошо ли е това? Не е лошо!

Зарко се увлече в работата си и почти напълно се успокои. Вторият изолатор стана още по-лесно и по-бързо. А след него — и трети, и четвърти. Когато след осмия изолатор се обърна назад, бай Васил го нямаше там. Той го видя в дъното на цеха да разговаря оживено с класния ръководител и началника Ризов. Около тях се бяха струпали почти всички работници, а до механичните колела бяха останали само Пройчо, Павката и Трифон. Погледите на всички бяха обърнати към него. Той почувствува, че се изчервява, но този път не от срам, а от гордост и удовлетворено честолюбие. На душата му беше радостно и светло, в ушите му звънеше топъл мъжки глас: „Ну, молодец! Очень хорошо!“ Сякаш Данилич беше при него.