Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

14

Вторият конгрес на Съюза на народната младеж прибави пред инициалите СНМ буквата Д, която означаваше „Димитровски“. Това беше дума с огромно съдържание и могъща сила. Когато учениците и ученичките се върнаха от ваканцията, между тях нямаше нито един с нередовни членски документи. Дружеството изведнъж порасна на петдесет и трима души. А по-малките, които тепърва трябваше да бъдат приети, развиваха усилена агитационна дейност за себе си и търсеха поръчители.

— Чакай да се разберем бе! — казваше Павката на Пройчо. — Отде-накъде Стефко ще е димитровец, пък аз да не съм! Не е право това, не е честно!

— Подай заявление! — отговаряше Пройчо. Ще го разгледаме, ще си помислим…

— Ама поръчители нямам бе, другарю председател, никой не ще да става!

— Е, там вече не знам! Сигурно другарите те смятат за фашист — пошегува се Пройчо.

— Кой? Аз фашист? — не разбра Павката шегата и си отиде смъртно обиден и огорчен.

Свидетели на цялата тая сцена бяха Трифон, Тошо, Йонко и две-три момичета. Трифон им намигна дяволито, пришепна им нещо и тичешком настигна Павката:

— Слушай, Павка, аз ще те направя димитровец! Ти тая работа от мене я искай!

— Ще ми станеш поръчител? — зарадва се той.

— Като нищо!

— Ама ще трябва още един.

— И това остави на мене!… Само че за него… за втория поръчител де, ще трябва да извадиш от куфарчето малко от… ония луканки.

Павката помълча, погледна го подозрително, но като видя, че Трифон е напълно сериозен, врътна глава:

— Може! Стига работа да се върши!

— Чакай! — не се задоволи с това Трифон. — А на мене искам да обещаеш един чифт гълъби от ония, дето се премятат.

Павката съобрази, че гълъбите му са далече оттука и че от такова обещание нищо няма да изгуби, и се съгласи.

След малко Трифон черпеше наляво и надясно със свинска луканка и дяволито намигвайки, подканваше:

— На, хапнете си за Павково здраве!

А вечерта на събранието Павката не бе приет за член на ДСНМ по простата причина, че заявлението му беше подписано само от един поръчител — Трифон.

— Рушвет дава луканка и гълъби! — изложи го пред всички Тошко Данчев. — Значи, работата му не е чиста.

Цяла нощ Павката плака и при всяко изсвирване на влак ставаше да бяга, но го връщаха. Тоя позор той не можеше да претърпи. Най-после Трифон го върза с едно въженце за леглото и той заспя. На сутринта момчетата от цялата спалня се струпаха да го утешават, че всичко е било шега:

— Ще те приемем бе, глупчо! Хич може ли тебе да не приемем! Само че никак не е честно това, сам да си дъвчеш луканките, а другарите ти да гледат и да се облизват. Запомни това!

— Няма вече! — обеща Павката и на всичко се сложи край.

Инак Павката беше много добро, честно и трудолюбиво момче. На другото организационно събрание той единодушно бе приет за член на ДСНМ.

Новото име на младежкия съюз обаче най-много задължаваше ръководството на дружеството. Все по-често и по-често се носеха в училището, в занималнята, в завода двете важни и авторитетни думи: „Бюрото реши“!

— Бюрото реши да се стегне дисциплината в клас и в завода! — казваше Пройчо и дисциплината наистина ставаше по-здрава, по-стегната. След звънеца за учебни занятия или практика никой ме се шляеше, никой не се боричкаше или занимаваше с ненужни неща. В клас или по работните места учениците внимаваха и твърде рядко се случваше някой да предизвика недоволството или негодуванието на другите. На такива ръководството търпеливо и другарски разясняваше за какво са дошли тук. А ако това не можеше да помогне, налагаше организационни наказания, заплашваше с изключване от ДСНМ.

— Бюрото реши: за срока — нито една двойка!

— Е, виж тая работа вече с решения не става! — обадиха се двама-трима. Но същите тия после първи се явиха в курса на изоставащите, който се ръководеше от Зарко и Танушева.

Младежите и девойките полагаха искрени усилия да изпълнят решението. По-силните помагаха на по-слабите. При особено трудни въпроси бюрото измолваше учителя да повтори лекцията си или поне да обясни по-подробно някои неща.

Сега Зарко не оставаше нито минутка свободен. Това „бюрото реши“ задължаваше най-много него, защото главен подбудител за всички решения беше самият той. А винаги се случваше така, че друг, по-подходящ от него отговорник за изпълнението все не можеше да се намери. В тричленното бюро всеки си имаше свои принципи и навици, с които не така лесно можеше да се раздели: председателят Пройчо обичаше да командува и да се налага. Влада Друмникова обичаше много да говори за „общото благо“ и майсторски да се изплъзва от работа, а единствен Зарко обичаше думите веднага да се превръщат в дела и затова доброволно поемаше тяхното осъществяване. Все пак дружествените работи вървяха много добре и това ме остана незабелязано от околийския комитет на ДСНМ. На три пъти идва оттам специален пратеник и поднася на бюрото награди за отлична организационна и просветна дейност. На гърдите на Зарко блестеше почетна значка на ЦК на ДСНМ.

Бюрото реши и по-нататъшната съдба на Зарко. Всъщност главна роля тук изигра не бюрото, а само Пройчо. Той знаеше мечтата на своя приятел да работи в моделния цех и предприе решителна атака:

— Моля ви, преместете го, другарю Горанов, бюрото реши!

Първия път Янаки Горанов най-безцеремонно изгони младежкия председател и му даде да разбере, че не бива да се меси там, където не му е работата. Но после се заредиха като „делегати“ Влада, Трифон, Павката, Надя Танушева и той капитулира:

А бе, рано е още, но хайде — от мене да мине!

 

… Моделният цех беше основата на целия завод. Нямаше ли добри модели и калъпи — нямаше и добро производство. Главен майстор и началник тук беше бай Михо Чудото. Някой за него бе казал: „От глина прави чудеса, а от вино чудесии!“ И оттогава му бе останало това име бай Михо Чудото. Сега вече той не пиеше, но не се сърдеше, когато вместо бай Михо му казваха бай Чудо.

Кандидати за моделния цех имаше само трима Зарко, Йонко Върбанов и Петко Ненков.

— Ха така! Паднахте ли ми сега в ръчичките? — посрещна ги сутринта сериозен и намръщен Чудото. — Кой от вас тримата нарисува оная карикатура с въшките моя сватанак Панчугов?

— Не съм аз! — дръпна се Петко изплашен. — Аз само букви рисувам.

— Е, тъй де, тъй! Друг нарисува карикатурата, а ти написа буквите!

Петко сконфузено мълчеше, а бай Михо не да изтрае и гръмогласно се засмя. Засмяха се и момчетата.

— Ех, вие, герои! Уж майстори ще ставате, а за две пари кураж нямате! — каза Чудото и като посочи на Йонко и Петко към съседните механични колела, подвикна: — Хей, Павле, Коста, вземете ги тия двамата генерали за чираци, а другият ще остане при мене!

Бай Михо беше весел, остроумен добряк и към никого не питаеше злоба или лоши чувства. Работниците го обичаха, уважаваха го и не се сърдеха на неговите понякога доста хапливи шеги. Но когато някой сбъркаше някакъв модел или пък допущаше и най-малък дефект в калъп, Чудото крещеше, караше се, заплашваше с глоба и уволнение, а после сам поправяше грешката и отново ставаше весел и приветлив като дете.

Към Зарко той бе решил да приложи специален подход — да бъде внимателен и снизходителен. В първите дни пред него не си позволявате никакви шеги. Това, че Зарко работеше по-бавно от другите, че техническите процеси му се удаваха много по-трудно — не го дразнеше. Той не се сърдеше дори и тогава, когато неговият ученик на три или четири пъти повреди готови вече модели. Не се ядоса, не се развика и когато един ден го видя смутен и изплашен да събира от земята парчетата на един нов модел, над който сам бе работил цели пет дни и който всички в завода очакваха с нетърпение. За него бе по-важно това, че у Зарко той бе открил душа на художник. „Техническата работа — един по-бързо, друг по-бавно — всеки ще овладее. Но истински майстор, истински творец не всеки може да стане!“ — мислеше старият керамик.

С всеки нов ден Зарко придобиваше все по-голяма и по-голяма сръчност. И заедно с това бай Михо все по-често забравяше „специалния си подход“, докато най-после стигна дотам, че към него стана по-строг и по-взискателен, отколкото към другите.

— Не виждаш ли сега, че тая работа тъй не върви? — скарваше му се той. — Не ще тук бързане, а малко повечко ум и разсъдък! Внимавай, докато не съм кипнал!…

От това Зарко не само че не се наскърбяваше, а се чувствуваше щастлив: „Ето и мене кастри като другите, не ме смята за недъгав и некадърен!“

Да се направи нов производствен модел — това беше дълъг, сложен и труден процес. Тук обикновеното занаятчийство и заучените автоматически движения нищо не помагаха. За моделчика бяха необходими преди всичко художествен усет, голямо търпение и сръчност. Още от първата седмица бай Михо разбра, че тия качества у Зарко не липсват и че макар и без ръце, момчето си е посвоему сръчно за онова, което то не можеше да направи по обикновения начин, измисляше друг, съвсем свой начин, който на здрав човек и през ум не би минал, но все пак крайният резултат беше един — успех.

Към края на четвъртия месец бай Михо извади от чекмеджето на своя тезгях един голям цветен албум с рисунки на всевъзможни порцеланови изделия и като извика при себе си тримата ученици, забоде пълничкия си, облепнал с гипс показалец на една съвсем простичка кълбовидна кана:

— Ей туй нещо искам да ми направите! За два дни, значи — самия модел и калъпа от гипс! Аз отивам по работа в града. Започвайте!

Йонко и Петко уплашено се спогледаха: „Загазихме сега!“ Те взеха листа с каната и тръгнаха да се посъветват със своите майстори, но Чудото им кресна:

— Чакай, чакай! Тя тая тъй не става! Ако сте си отваряли зъркелите, и сами ще я направите! Павле, Коста — извика той на работниците, — оставете ги сами на чарковете! Вървете да помагате на Лицо в калъпите!

Двамата майстори с видимо неудоволствие напуснаха работните си места: „Виж ти, какво намислил Чудото! Един вид изпит ще произвежда!“ Това засягаше не само учениците, а и самите тях, защото от резултата щеше да проличи кой как е предавал своя опит.

— А ти бе! Защо още стоиш? — обърна се строго Чудото към Зарко. — Да не чакаш каната от небето да ти падне?

— Мисля!

— Добре, мисли си тогава, ама хубавичко запомни — не ми ли направиш кана, от другиден не те искам при мене!

Зарко учудено загледа майстора си. „Какво му стана пък на тоя, дали не си е пийнал!“ А после взе от сандъка гипс и се залови да прави модела.

Чудото тръгна да си отива, но до вратата го срещна бай Васил.

— Какво си се развикал бе, Михо, не слушат ли децата?

— Готовановци! — извика Чудото, за да го чуят всички, а после тихо додаде: — А бе, добри са децата, ама нали знаеш — „кучето скача според тоягата“! Искам да ги сплаша.

— Не правиш хубаво, Михо! — намръщи се бай Васил. — Така се деца не учат… — И той го издърпа навън, навярно за да му се кара насаме.

Зарко неволно чу разговора им и се усмихна: Я виж го ти, хитрец — „според тоягата“!

Когато на другия ден бай Михо се върна, със задоволство видя, че Йонко и Петко вече привършваха своите модели.

— Така, така! — потупа ги той по гърба. — А сега калъпчето и — готово!

Двамата ученици гордо и самодоволно се спогледаха.

Но когато майсторът се приближи към своя ученик, той с ужас забеляза, че на механичното колело се върти не това, което очакваше да види, а нещо продълговато: издуто в долния край, а в горния — разперено като звънец.

— Какво правиш ти бе? Какви са тия играчки от тебе? — ядоса се сега не на шега Чудото. — Ушите ти ще скъсам, тъй да знаеш! За срам ли пред хората искаш да ме правиш?

Зарко спокойно и невъзмутимо дооглади долния издут край на модела и натисна с лоста каиша на свободна шайба. Колелото бавно започна да губи инерция и когато спря, бай Михо замръзна от изненада и възхищение. Пред него стоеше изящен модел на кана с форма на разцъфнало лале, листенцата на което бяха майсторски очертани върху целия корпус.

— Ей тук горе крайчетата трябва да се извият, за да може от тях да се пие вода — каза Зарко. — Само че не знам как да ги направя.

— Ще ги изправим, ти не бери грижа! — излезе бай Михо от изненадата си. — Ами я ми кажи ти, откъде си гледал, че го направи? Туй нещо и албума го няма.

— Имаме такава една у дома. Само че и тая трябва да стане като нея, червена като същинско лале, с извита дръжка и с тънки жилички по листата…

— Ще ги направим, непременно ще ги направим! — бъбреше радостен майсторът. — То туй, знаеш ли, ще да е някакъв стар модел, я ти вземи, че ми го донеси да го видя!

— Няма да си ходя скоро, но ще пиша на мама да я изпрати.

— Сакън, недей! Тая работа по поща не бива! Ще я бутнат там в някоя мукавена кутия и ще я спепелосат из влака.

Зарко и бай Михо довършиха модела и гипсовия калъп заедно. После изляха няколко екземпляра, изсушиха ги до бисквит. Някои от тях изпекоха с червена глазура, а други с жълта и на бай Миховия тезгях сякаш разцъфтя цяла леха лалета. Взеха си по едно всички майстори и началници, а другите се заеха сами да си отлеят и изпекат, докато още не бе започнало масово производство.

Когато разпуснаха учениците в лятна ваканция, един ден бай Михо Чудото получи по пощата колет в дървено сандъче. Като го разтвори, той намери увита в слама красива червена кана във форма на разцъфнало лале. Тя съвсем малко се различаваше от тази, която бяха направили заедно със Зарко.

— Рекох си аз, някаква антика ще е това, и тъй излезе! — говореше Чудото на бай Васил. — Ето видиш ли, на дъното пише „1876 — Одесса“. Одеса с две „с“, значи — руски майсторлък.