Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

15

По-голямата част от ваканцията си Зарко прекара на морския плаж в Созопол. Когато през септември се върна в училище, той беше черен като негър, с изрусели от слънцето коса и вежди. Не по-малко черни бяха и другите момчета и момичета, които здраво бяха поработили през лятото из блоковете на трудовокооперативните земеделски стопанства.

И сега, когато Зарко отново срещна Влада Друмникова в коридора на училището, изтръпна. Тя тъй много му напомняше Лена. Очите й, също както очите на Лена, при срещата им в Парка я правеха някак си по-умна, по-възрастна. Пшеничено жълто кичурче коса се спускаше над челото й, както у Лена. Нямаше го вече това, което караше момчетата да гледат на нея едва ли не като на момче. Когато тя весело, но с някаква нова, сдържана и същевременно дръзка усмивка му каза: „Здравей, Зарко! Ще дружим ли и тази година?“ — той разбра.

Влада бе вече истинска девойка. Ах, тия моми чета, колко много си приличат!

Променен бе, както у всички, външният вид и на Надя Танушева. Почерняла, загоряла от морското слънце, освежена и понапълняла, тя бе станала по-възрастна, по-солидна. Но още с първата усмивка, при първата дума всички виждаха в нея не възпитателката, не младежкия организатор, а добрия другар, верния приятел. Най-черен и най-интересен от всички обаче беше Пройчо. От предишния спретнат, красив и внушителен председател на ДСНМ не бе останало нищо. През лятото Пройчо поскитал и поработил на различни места, докато най-после се задържал повечко в една каменна кариера. От чука и лопатата ръцете му бяха загрубели като гьон. Косата му, неподстригвана с месеци, беше избуяла като на папуас и се спущаше на дълги къдри над челото, над ушите, над измачканата и закирливяла яка на избелялата му ученическа куртка.

— Няма ли да го махнеш това овче руно? — каза Трифон, като мръщеше дългия си нос.

— Ще го махна утре, ти само намери и стегни машинката!

А вечерта в първа мъжка спалня се състоя „гала представление“ с участието на най-изтъкнатите мъжки артистични сили при училището. Входът за момичета и „новаци първокурсници“ беше забранен. На един грубо скован от стари дъски трон седеше с дълга тояга в ръка негово черно величество царят на негрите Пройчо първи и последни. Той беше само по гащета, наметнат тържествено с бял спален чаршаф вместо плащеница. На носа и ушите му висяха картонени пръстени и обеци, а от шията се спущаше на гърдите му тежка огърлица от всевъзможни кокали, мъниста, мидени черупки и охлюви. От двете му страни чинно стояха няколко полуголи роби с чалми от пешкири и му вееха с книжни ветрила.

Черното величество имаше да изпълнява голям церемониал. Той се изправи с намерение да държи дълга реч и размаха чепатия си жезъл, за да въдвори тишина. Но точно в този момент се случи нещо непредвидено. Някой бе оставил вратата отключена и в стаята се промъкна един ококорен малчуган от новите. Той се спря като втрещен от необикновеното и страшно зрелище, а после изведнъж изпищя и търти навън, огласяйки цялото училище с панически рев. Черното величество набързо смъкна всичките си царски атрибути, напъха ги под креватите и се хвърли в леглото си. Същото направиха и другите. А гостите от другата спалня тихичко се измъкнаха през коридора. И когато в стаята дотича Танушева, тя не можа да открие нищо друго освен спокойно лежащи в леглата си и дори заспали хора…

— Кой изплаши бряговчето?

— Никой, другарко Танушева! — обади се съвсем сериозно Павката. — Те, нали ги знаете, новаци и малчугани, от всичко се плашат привиждат им се вечер разни страшни работи. И аз миналата година бях като бряговчето…

— Знам ви аз вас! — врътна глава Танушева. — Но друг път това да не се случва! — и излезе.

— Ама че глупак, ей! — надигна се от леглото си Тошко. — Квичи като прасе и на целия свят разправя!

— Я стига бе, дрънкало! — скастри го Трифон. — Чунким не си и ти като него.

Тошко мълчаливо се отпусна на възглавницата си.

Скоро в спалнята настъпи тишина, нарушавана само от хъркане и тънко подсвиркване с нос.