Митко Горчивкин
Воля (32)

15

Че Лена не бе равнодушна към Гриша, това Зарко доста отдавна подозираше. Прекалено много се възхищаваше и радваше тя на неговите успехи във футболната игра, прекалено много страдаше, когато той получаваше двойка или някакво наказание. Но това Зарко отдаваше на нейния характер, склонен беше да се самозаблуждава, че тя го прави само от чисто другарско чувство, от желание да угоди и на него, защото той и Гриша бяха приятели.

След скарването на Гриша с Маргарита Лена много се измени. Тя съвсем престана да идва, не изпращаше вече никакви книги по братчето си Илко или сестра си Бонка. Само от Гриша научаваше, че двамата заедно отиват на училище и винаги заедно се връщат, уж за да дразнят с това Маргарита.

Много неща сега изведнъж станаха ясни. Зарко си спомни срещата с Лена в Парка на свободата. Тогава тя сама предложи да дружат, както някога, а дълго след това не идваше и не се интересуваше от него. После започна да идва, но само когато знаеше, че и Гриша ще бъде там. Един-единствен път бяха оставали по-продължително насаме и то кой знае как се бе случило. Тогава Лена беше много нежна, много внимателна, недвусмислено заявяваше, че се гордеела с неговото приятелство, че извънредно много ценяла неговите способности, неговата воля и упоритост. Зарко беше много щастлив и едва ли не й разкри чувствата си. Спря го само една случайност — върна се майка му. И добре, че стана така, защото непременно би се изложил. Лена сигурно щеше да го погледне със съжаление и щеше да се разкайва за своята щедрост в похвали и изблик на великодушие.

А сега всичко изведнъж рухна. Нямаше вече никакво съмнение, че Лена обичаше Гриша. Със своята наивност тя и не умееше да крие това. Мернеше ли се някъде из улицата с тетрадка в ръка, Зарко знаеше, че отива при Гриша, за да пишат заедно домашното, тръгнеше ли Гриша за училище или за нещо друго към града — веднага подир него се появяваше отнякъде и Лена.

Зарко изгуби спокойния си сън. По цели нощи се мяташе в леглото и въздишаше. Напразно майка му се опитваше да узнае какво става с него и дали не е нещо болен. Но това беше мъка, която на никого не можеше да се повери, с никого не можеше да се сподели.

Веднъж му хрумна да поговори с Гриша, да му открие всичко, но тутакси се отказа. Та в какво беше тук виновен Гриша, с какво можеше да му помогне? Наистина. Гриша беше незаменим другар и честен човек — той би отблъснал приятелството на Лена, би я наругал дори. Но каква полза от това? Все едно — нейните чувства не могат да се променят. Най-много с това да предизвика омразата и презрението й. Тя може би нищичко нямаше да каже, но щеше да го смята за нечестен и подъл. Не, не! Как можеше и да се помисли такова нещо? Как той с тия отрязани, обезобразени ръце можеше да се надява, че някога някой ще го обича така, както се обича здрав човек?

Но точка! Тази тежка мъка, тези рухнали мечти той трябва да погребе дълбоко в душата си, за да изтлеят те там, да се изпепелят — от никого невиждани, от никого неподозирани!