Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

16

Зарко с нетърпение очакваше деня, когато щяха да започнат практическите занимания в завода. Предстоеше му ново, тежко изпитание. Как ли щяха да го посрещнат там работниците, майсторите? Дали няма някой да го нагруби, да го изпъди? Дали пък нямаше някой нарочно да го постави на такава трудна работа, че сам да се отчае от себе си и да напусне училището?

Най-после и този съдбоносен ден дойде. Класният ръководител на IVа клас Янаки Горанов извика Зарко насаме.

— Слушай, Белев — започна той, като извади цигара и търсеше из джебовете си кибрит, — няма защо да крия, ти си добро, прилежно, волево момче. Обичат те, уважават те другарите ти. Обичат те и ценят правилно твоя труд и учителите. От все сърце ти желаем успех. — Най-после той намери кибрит, запали цигарата си и като смукна развълнувано два-три пъти поред, продължи: — С теорията, според мнението на всички, ти се справяш отлично. Практиката обаче за тебе ще бъде нещо, което…

— Което може да ме обезкуражи, искате да кажете?

— Да, точно така! Но ти не бива да се отчайваш. Днес в завода няма да работим, а само ще разглеждаме всичко подробно. Истинска практика ще започнем вдругиден. И винаги ще бъде така: единия ден — теория, другия — практика. Разглеждай днес много внимателно и сам прецени къде, в кой от цеховете ти най-добре би могъл да се справяш с работата. А другото остави на мен!…

Зарко разбра. Това, което тревожеше него, не по-малко безпокоеше и класния му ръководител.

Ще гледам! Благодаря ви, другарю Горанов! — каза той, развълнуван от неговата грижа и готовност да му помогне.

… В завода Зарко идваше за втори път. Веднъж вече ги бяха водили още в самото начало на учебните занимания. Но тогава той разглеждаше всичко само от просто любопитство и бе останал с едно общо нерадостно впечатление: стар завод, големи, мрачни и неприветливи помещения, разхвърляни навсякъде бракувани материали, безредие, нечистотии, хаос, в който гърмят огромни чудновати машини, сноват насам-натам работници и работнички, но кой какво работи — иди, че го разбери. В училището тогава той се върна смутен и дори изплашен. Сега обаче Зарко имаше що-годе познания за отделните цехове, за работата, която се извършваше в тях, и любопитството му беше по-друго, почти професионално. Привидният някога хаос сега за него беше съвсем естествен и дори необходим. Не можеше да не гърмят грамадните, въртящи се стоманени барабани, в които се приготовляваше основната производствена маса и в която имаше „мелещи тела“ — кварцови топки. Не можеше да не издават шум глиномесът с мембранните помпи и другите по-малки машини и съоръжения. А и не можеха в този адски трясък да не викат, да не ръкомахат работниците, защото инак не можеха да се разберат кой какво иска да каже.

Горанов, заобиколен от своите ученици, се спираше при всяка машина и обясняваше нейното устройство и как тя работи. Устните му мърдаха като на артист във филм, звуковият апарат на който е престанал да работи. Но все пак Зарко разбираше всичко, защото предварително бе чел в учебниците и бе слушал в клас.

— Този барабан обясняваше учителят — има шест тона вместимост. В него се поставят съответните пропорции каолин, калиев или калциев фелдшпат, кварц, плевенска глина и вода. Всичко това в барабана се смесва, стрива се от мелещите тела, превръща се в рядка фина каша, която после с помощта на филтър пресата се обезводнява до необходимия процент…

Зарко престана да слуша, скучни и безинтересни му бяха обясненията на ръководителя. Не за машините бе дошъл сега той тук, а за хората, които работеха при тях. Искаше да види как те изглеждат, как се отнасят един към друг.

Мъчеше се да прочете характерите по лицата им, да проникне дълбоко в душите им и да разбере кои са добри и кои лоши.

— Хей, Паяк! — кресна до него и повика някого с ръка един млад, висок и слаб работник в синя ватенка.

Иззад мембранната помпа се показа ниско на ръст момче в син, целия изцапан в глина комбинезон и тръгна към него. Гърбаво, с късо, обезформено туловище, поради което ръцете и краката му изглеждаха прекалено дълги, то наистина приличаше на паяк. Работникът го посрещна към вратата малко по-далече от шума на барабаните. Двамата съвсем приятелски заразговаряха за нещо интересно и весело, защото гърбавият дяволито се почесваше зад ухото и се смееше, а другият го потупваше по рамото.

Но тази обикновена и съвсем незначителна на вид случка обезсърчи и разстрои Зарко. „Паяк!“ Защо този млад, висок и строен момък трябваше да вика на гърбавия „паяк“? Та нали това е обидно, унизително, недругарско? И все пак гърбавият не се обиди, не даде никакъв вид на засегнат, оскърбен човек. Свикнал е с този прякор. А какво ли име ще измислят в завода на Зарко? Не, не! Той по никакъв начин не би се помирил с подобно обидно и недостойно отношение.

Във формовъчния цех Горанов разпалено с увлечение започна да обяснява как става формуването на порцелановите предмети чрез отливане, чрез полусухо пресоване и чрез фрикционните преси. Всичко беше така леко, така интересно и увлекателно, че учениците слушаха със затаен дъх. Но макар че тук нямаше никакъв шум от машини, Зарко нищо не чуваше. В ушите му звучеше една-единствена дума „паяк!“ Тя не го напусна и в пещния цех, и в камениновия, и във фаянсовия, и в огнеупорния.

В училището той се върна мрачен, унил, отчаян. Искаше му се веднага да захвърли ученическата униформа, да облече в склада своите посипани с нафталин цивилни дрехи и да тича към гарата, където пътниците вече чакаха вечерния влак за София.

Той дори отиде до вратата и хвана дръжката. Изведнъж му се стори, че вече се намира пред прага на тяхната мансардна стаичка. Ето вратата се отваря и срещу него застава майка му — мила тъжна, питаща. Какво ще й отговори? Това, че някой нарекъл някого си „паяк“? Не, не!

Зарко пусна дръжката на вратата, бавно отиде до леглото си и седна: „Колко жесток и неблагодарен съм към тебе, майко! Сякаш не стига това, което си изживяла за мен!“

В този момент в спалнята влезе Янаки Горанов. На долната му устна висеше залепнала изгаснала цигара.

Той кимна на няколко момчета в спалнята да излязат, после седна на един стол до масата, покани Зарко да седне при него и дълго търси мълчаливо из джебовете си кибрит. Като не намери никъде нито една клечка кибрит, той запали цигарата си от печката, облегна се на масата и изпущайки дим през устата си, каза:

— Ти днес никак не ми харесваш!

Зарко трепна.

— Да! — продължи Горанов. — Аз имах малко по-друго мнение за тебе. Мислех те за по-силен и по-твърд.

— Но, другарю Горанов…

— Не ме прекъсвай! Сега аз говоря. Ще говориш след малко и ти.

— Извинете!

— Не са нужни извинения. Дошъл съм при тебе не като учител, а като твой по-възрастен другар и приятел. Твоето настроение днес се развали още когато бяхме в барабанния цех. От дребни факти ти си склонен да правиш „велики“ заключения. — Думата „велики“ той произнесе с подчертана ирония. — А това е погрешно, неправилно и което е най-важно — вредно е за самия тебе. Мога ли аз например да съдя по един-единствен ученик какви са всичките ученици в нашето училище? Погрешно, неправилно ще бъде! Ами че аз мога случайно да попадна на най-добрия ученик, или пък на най-лошия.

— Да! — отговори неволно Зарко.

— А защо ти тогава правиш преценка за работниците от цял един завод само по впечатленията си от един-единствен човек?

Зарко мълчеше. Укорът на Горанов беше справедлив. Този мургав млад човек, който, преди да стане тук учител, е бил няколко години майстор в керамичен завод, знаеше не само как се палят огромните кръгли пещи, за да изпекат най-добре порцелановите изделия, а умееше да надзърне и в човешката душа, да палне в нея огъня на надеждата и самоувереността.

— Днес, като ходехме из завода, през цялото време си мислех за тебе. — Той извади нова цигара, запали я от догарящата и продължи: — Ти чудесно би се справил с работата в барабанния цех… Там главният майстор бай Ченко е много добър човек, ще ти помага.

— А мислите ли, че не бих се справил и с работата във формовъчния цех? — попита неочаквано Зарко.

Горанов не отговори веднага, а се престори, че на устната му е полепнал тютюн и се зае старателно да го изтрива с кърпичката си. Но по лицето и големите му тъмни очи явно личеше, че той обмисля отговора си.

— А защо пък да не се справиш? — каза най-после той. — Това само от тебе зависи. Как можеш да пишеш и рисуваш, а да не можеш да направиш един нищо и никакъв си там изолатор от глина?

— Мога! — почти проплака Зарко с блеснали очи, в които имаше и решителност, и отчаяние. — Не само изолатори, а и много други работи ще мога да правя, но… ех!… — Той тупна с ръка върху масата и скри очи в свивката на лакътя си.

— Не, не бива така! — докосна развълнуван с длан черната му разрошена коса учителят. — Това е слабост, това е малодушие!

Зарко се изправи. Макар че в очите му имаше сълзи, не искаше да го смятат за слаб и малодушен.

— Знаете ли какво, другарю Горанов? — каза той. — Видях и прецених днес, че ще мога да се справя с работата и в барабанния цех, и във формовъчния, и в моделния, и в отливния, и на пресите в щанцовия, и на много други места…

Горанов мълчеше и неспокойно смучеше дима от цигарата си без прекъсване. При споменаването на всеки цех черните му гъсти и малко чупнати отгоре вежди все повече и повече се повдигаха към челото, а очите му гледаха момчето с учудване и недоверие. Не бе ли отишъл той твърде далече със своите съвети и насърчения? Ами че това е човек без ръце. Как може да се справи той там, във формовъчния цех например, където работата е толкова сложна и многообразна?

И сякаш нарочно, за да го обърка съвсем, Зарко продължи:

— Аз ви моля да ме настаните във формовъчния отдел на механичните колела, там, където се правят електрически изолатори.

Горанов прокара два-три пъти ръка по бухналата си коса и каза:

— Щом като искаш, добре! — Той се надяваше, че Зарко в последния момент ще размисли и ще се откаже, но се излъга.

— Благодаря ви, другарю Горанов! — каза момчето. — Ще се помъча да не ви посрамя…

Учителят стана. В очите му се четеше и изненада, и съжаление, но и решимост да изпълни обещанието си. Предварителната благодарност на Зарко вече го задължаваше да направи това.

Беше още рано до сигнала за вечерна проверка, но Зарко легна, зави се презглава с одеялото и не отговаряше на нито една от закачките и шегите на другарите си. Даваше си вид на отдавна заспал. Една мъчителна мисъл като с длето дълбаеше душата му: да избяга ли завинаги оттук, или да отиде на другия ден в завода, където го очакваха нови изпитания, огорчения и разочарования? Късно след полунощ той реши: „Ще остана!“ И веднага заспа.

Но сънят му беше неспокоен, кошмарен. Сънува, че се намира ма някакъв голям панаир, където сред шума и гълчавата се извиваше гласът на същия онзи слабичък и висок работник от барабанния цех, който викаше: „Ей-ей! Паяк, паяк! Тичай, народе, да видиш чудото на природата — човека — паяк!“ Той забърза в обратна посока, но изведнъж пред него се изпречи баща му: „Чакай, защо бързаш?“ Зарко се спря, понечи да сложи натежалата си глава на бащините си гърди и да му изплаче мъката си. Внезапно го лъхна миризма на спирт, тютюн и пот. Погледна в лицето му, но не можа да го види — то се губеше зад някакъв тъмен воал. И отново до ушите му сега още по-силно достигна гласът: „Паяк, паяк! Тичай, народе!“ Зарко хукна да бяга. „При мама! По-скоро при мама!“ — мина му през ум.

— Ти вече си голям, Зарко! — застана майка му неочаквано пред него — Та аз няма вечно да съм жива. Научи се да живееш, да се защитаваш сам! Не забравяй, животът не е лек. Успяват само силните! — После тя го прегърна, както го прегръщаше някога в детските му години, и той забрави всичко.