Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

7

Цялото лято Зарко прекара в четене, физкултура, слънчеви бани и упражнения на ръцете. Той понапълня, укрепна и изглеждаше сега по-едър, по-възмъжал. От всекидневното тичане и скачане сутрин мускулите на краката му така бяха заякнали и втвърдени, че когато Гриша на шега го удряше с юмрук по бедрото, с учудване и възхищение казваше:

— Ама че и мускули! Ръката ми отскача като от автомобилна гума! Кога ще дойдеш да ни бъдеш рефер!

Но Зарко само поклащаше глава. Желанието му да бъде рефер беше лесноосъществимо. Сега го занимаваше друга мисъл.

Раните на ръцете окончателно заздравяха и на техните места сега имаше само по едно тъмночервено къдраво ръбче. Зарко можеше вече да върши много работи съвсем сам: вземаше или пренасяше от едно място на друго и по-едри, и по-тежки предмети, като ги стискаше между двете си ръце като с маша; можеше да яде сам без ничия помощ ябълка, круша, парче или филия хляб със сирене или кашкавал.

Но имаше още две много важни неща, които той трябваше да овладее, за да се чувствува самостоятелен и почти независим от другите. При ядене не можеше да си служи с лъжица или вилица — тънките им дръжки се врязваха в кожата и причиняваха болки. С обличането той отдавна се бе справил — не беше никак трудно да пъхне двете си ръце в страничните джебове на панталона и да го намъкне на себе си или да наметне и облече палтото си, но не можеше да се закопчава. Тази така проста и незначителна за всеки здрав човек работа за него беше сега най-трудното нещо на света.

А училищната ваканция бе изминала. Бе свършил и отпускът на майка му. Тя вече ходеше на работа. Зарко оставаше в къщи съвсем сам и беше принуден понякога да лежи в леглото до завръщането й или да се разхожда из къщи по пижама, необлечен.

— Нима не ще мога да се закопчавам! — говореше той сам на себе си. — Нима цял живот ще трябва да има около мене човек, който да ме облича и съблича като малко дете? Не, не!… Толкова трудно и невъзможно ли е да се намери начин?

И цялата му мисъл сега беше съсредоточена в това, как да се научи да се закопчава.

Един ден, когато майка му беше в училище, той взе от закачалката балтона и като го сложи на скута си, дълго разглежда и опипва с ръце неговите големи бакелитови копчета. Така му изглеждаше съвсем лесно да ги пропъхне в дупките и да ги закопчае. Опита се. И наистина, не беше много трудно. Ето, хваща копчето с двете си ръце, натиска го в илика, докато то се провре до половината. После придържа и натиска с едната ръка, а с другата го изчовърква над плата и готово!

— А сега — на себе си! — каза той и облече балтона.

Запретна ръкавите, за да не му пречат. Започна. Трябваше да се притворят двете крила на дрехата така, че копчетата да дойдат под илиците. Добре. Това не беше трудно. А сега как да се подхване това проклето копче и да се напъха в илика, когато нямаше нито палец, нито показалец?

Той дълго стоя и мисли. Опита се да подхване горната част на балтона и просто да го закачи на копчето. Нищо не се получи. Ако това не беше копче, а кука, може би щеше да успее да го закачи. Дали да поиска от майка си да му зашие телени копчета? Не, не! Това не е никакво разрешение на въпроса! Опита се обратно — с копчето да закачи илика. Така пък беше не само невъзможно, а дори и глупаво да се мисли за някакъв успех.

След два часа безполезни опити, цял изпотен от мъка и напрежение. Зарко се хвърли по очи на леглото и се разплака. Трябваше да се откаже от своето неосъществимо желание.

Но мисълта да се облича и закопчава сам никак не излизаше от главата му. Тя го преследваше навсякъде: и когато майка му го хранеше и обличаше, и когато той се разхождаше, и когато седеше наведен над някоя книга. Лягаше си вечер с тази мисъл и ставаше сутрин пак с нея: „Как!?“

Гриша сега идваше по-рядко. Той вече беше гимназист и изминаваше пеш голямо разстояние от къщи до гимназията, а трябваше да отделя и повече време за уроците си. Освен това неговите отношения с Маргарита бяха стигнали дотам, че твърде често се случваше той да е тук, в стаята, а главата му — съвсем другаде. В такива случаи нищо разумно или весело не можеше да се чуе от него: той гледаше замислен все в една точка на стената или вратата, мълчеше, въздишаше тежко и се заканваше на някого с юмрук. А ако заговореше нещо, то непременно беше все около Маргарита, все около хитростта и неверността на момичетата.

Зарко и без друго нямаше намерение да го посвещава в своите опити, защото Гриша сигурно би го сметнал за луд, но се измъчваше и страдаше от това, че нямаше с кого да разговаря.

Не можеше вече и да чете с увлечение, както преди. Ще седне, ще разгърне книгата, но още след първите прочетени редове мисълта му отскача другаде. Пред очите му върху страницата на книгата изпъква голямо черно копче с остър наоколо ръб и четири дупки в средата. Той мисли, разсъждава по какъв начин може да го подхване, как да го прокара във въображаем илик, а после веднага, става и започва да проверява на практика. Но резултатът беше все един и същ — неуспех!

Копчета започнаха да се мяркат пред очите му не само по страниците на книгите, а и по масата, по леглото, по възглавниците — навсякъде. Започна и да ги сънува. Една нощ особено много се измъчи. Наскоро бе прочел една книга за експедицията на Папанин на Северния полюс. И ето, сънува той, че се намира на Северния полюс сам-самичък и облечен в тънки летни дрехи, а около него — сняг и високи ледени планини, които блестят като стъкло. Изведнъж слънцето се скрива зад облак, небето потъмнява, започва да вали сняг на едри парцали. Зарко се вглежда в една снежинка и с учудване открива, че това не е сняг, а голямо бяло копче с остър като бръснач ръб. Копчета има и навред по земята. Той върви по тях, а те хрустят под краката му и острите им ръбове се забиват като игли в стъпалата му. Внезапно започва буря. Вятърът грабва от земята облаци копчета и го бие с тях по лицето, по гърдите, по цялото тяло. Неочаквано един леден блок от близката скала се откъртва, образува се голяма врата и от нея с викове излизат някакви странни хора, облечени с кожуси от бели мечешки кожи и закопчани от горе до долу с черни бакелитови копчета. Един бързо дотичва до Зарко, наметва на плещите му също такъв бял кожух и крещи на ухото му, за да надвие воя на вятъра: „Закопчай се веднага, защото ще замръзнеш, ще се превърнеш в парче лед!“ И Зарко започва да се закопчава, но това не му се удава. Бурята развява краищата на кожуха като крила и той никак не може да ги прикрепи един до друг, не може да хване поне едно от копчетата и да го пропъхне през тесния илик. Внезапно по лицето го плисна студен дъжд и той се събуди.

Майка му натисна бутончето на нощната лампичка и уплашено се привдигна на леглото си:

— Зарко, защо не спиш? Защо охкаш и пъшкаш толкова? Да не ти е нещо лошо?

— Не! Бях на Северния полюс. Там беше много студено и валеше дъжд…

Тя го погледна, погледна към прозореца и се разсмя:

— Че как няма да пътуваш толкова надалече, когато, я виж — юрганът ти се е смъкнал долу и краката ти са съвсем голи, а прозорецът се е отворил от вятъра и върху главата ти пръска дъжд?

Навън виеше вятър и валеше първият есенен дъжд.

Майката стана, затвори добре прозореца, оправи юргана и зави грижливо Зарко, а след това си легна и угаси лампата. Тя се обърна няколко пъти насам-натам, после утихна и равномерното й дишане показваше, че вече спи.

А Зарко до края на нощта не можа да затвори очи. Непрестанно мислеше какво да направи, как да постъпи, за да закопчае поне едно-единствено копче на палтото си.

Сутрин, след като излезеше майка му, той веднага се залавяше за тази трудна работа. Очите го заболяваха от взиране, виеше му се свят от мислене, краищата на ръцете му се набиваха и нараняваха до кръв от острите ръбове на копчето, в очите му се появяваха сълзи от болка и от мъка, но той не преставаше, не се отказваше. Цели два месеца бяха изминали от първите опити, а резултат нямаше никакъв.

Най-после през един септемврийски ден, когато майка му се върна от училище, намери го необикновено весел и щастлив. Той пееше и танцуваше из стаята.

— Какво става с тебе, каква е тази радост?

— Познай! Не забелязваш ли нещо по мен?

— Не!

— А това копче?

Тя дълго гледа закопчаното копче на палтото му, но нищо интересно, нищо необикновено не можа да намери в него.

— А тази сутрин ти ли ме закопча?

— Нима?… — от учудване майката седна на стола и го загледа с широко отворени, смаяни очи.

— Разбира се! Ей сега ще видиш! — само с две движения на ръцете той успя да откопчае голямото черно копче и се зае отново да го закопчава. Гледай сега добре! Ето така — той мъничко се понаведе, подхвана с двете си ръце двете крила на палтото и ги нагласи така, че копчетата да дойдат малко по-надолу от дупките. Постави върха на дясната ръка под първото копче, а лявата — отгоре, върху дупката. — А сега внимавай! — Той натисна с дясната копчето отдолу и то послушно се промъкна повече от половината над илика, където лявата ръка го притисна, за да не избяга. После дясната продължи натиска нагоре, а лявата отпретна долната част на илика надолу и — готово! Копчето беше закопчано. Същото се повтори и с другите две. Това сега му се струваше толкова лесно, толкова естествено, че сам Зарко се чудеше как бе изгубил повече от два месеца, за да го измисли и осъществи.

Неудържима радост обхвана сега и майката. Тя прегърна сина си, целуна го и по страните й се търкулнаха сълзи на щастие.

— С големите копчета е лесно… — каза след малко тя.

— И с малките ще се справя! — прекъсна я той. — Важното беше да се намери начинът!

Но когато Зарко се опита да закопчае копчетата на горната си риза, малките седефени кръгчета упорито отказваха да се подчинят на неговата воля. Те жестоко се впиваха в тъпите, заоблени краища на ръцете му и те тутакси почервеняваха от кръв.

— Трябва още да заякне кожата — каза той. — Ще се обърна за помощ към моя добър приятел — доктор дънер.