Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

7

В новооткритото заводско училище имаше двадесет момичета и шестдесет момчета. Разделиха ги в две паралелки — IVа и IVб клас — и още от първия учебен ден започнаха сериозни занятия.

С първия учебен ден дойдоха и първите трудности, първите неприятности.

Директорът Константин Ралев беше стар комунист, умен, енергичен и делови човек. През цялото лято той не бе почивал нито ден. Обзавеждането и откриването на ново училище в следвоенната обстановка не беше лесна работа. Чиновете се оказаха недостатъчно и учениците трябваше да седят по трима, по четирима на чин. Много учебни пособия и помагала нямаше откъде да се доставят. За икономия на средства директорът на завода Михаил Панчугов — един страхлив и ограничен човек — категорично бе отказал да се построи баня — пералня и да се назначи перачка. Чаршафите от леглата и бельото на момчетата перяха девойките. А за изкъпване или поне за измиване с топла вода трябваше да се чака… лятото. Възпитателка бе назначена, но вече бяха изминали повече от двадесет дни, а тя, кой знае защо, все още не идваше.

Зарко добре виждаше всичко това и никак не му бе трудно да разбере докъде то ще доведе, ако не се вземат своевременно мерки. Трябваше да се помогне на директора, трябваше да се помогне на учителите, на учениците. Впрочем учениците трябваше сами да помогнат на всички, а с това сами на себе си. Но как? Ако това беше стар колектив, ако тук имаше младежко дружество като това в квартал „Южен редут“, всичко би било по-лесно. Но дружество нямаше.

През свободното от учебните занятия време Зарко рисуваше или чертаеше нагледни скици и схеми върху преподадения материал, обясняваше на другарите си по-трудните уроци или заедно с Пройчо и Стефко майсторяха от дъска пергел, транспортир, линия или друго някое пособие. Момчетата и момичетата престанаха да виждат в него немощен безрък другар. Свикнаха, обикнаха го като по-голям свой брат, при когото можеш и мъката си да изплачеш, и разумен съвет да получиш, и много нови интересни неща да научиш. Между тях той беше най-възрастен, най-културен и с най-голям житейски опит.

Една вечер, когато всички бяха си легнали и на стената играеше огнено зайче от вратичката на печката, съседното на Зарковото легло се размърда и оттам се обади шепнешком Павел Денков, или както го наричаха всички — Павката.

— Зарко, спиш ли?

— Не. Защо.

— Искам да ти кажа нещо.

— Казвай.

Знаеш ли какво, ще взема и ще избягам оттука…

От изненада и учудване Зарко подскочи в леглото и се повдигна на лакти. Наистина, от другите спални вече бяха избягали три момчета и едно момиче, но те още от първия ден си личаха, че няма да устоят. А Павката се очертаваше като едно от най-добрите и примерни момчета, скромно, добродушно, сърдечно, а сега изведнъж — „ще избягам“.

— Защо? Не ти ли харесва тук?

— Не знам… — въздъхна Павката. — Аз не исках да дойда тук, ама татьо ме доведе. Пък знаеш ли, в село имам гълъби. Седем чифта. Двата са „тъкладжии“. Знаеш ли какво е „тъкладжии“? Хвърчат, хвърчат, па изведнъж започват да се премятат презглава. Много интересно!

— Та те и без тебе там ще си хвърчат.

— Не се знае. Кафезите ми са под стряхата. До нея расте една круша. Пък съседите имат един голям котарак, Мърчо се вика.

— А ти защо не ги премести? Или защо не взе да окастриш клоните на крушата?

— Нямаше къде. А виж, това за клоните хич не ми дойде на ума. — Павката замълча. В тишината се чуваше само как той усилено се чеше с нокти ту по гърдите, ту по шията или главата, а после каза: — Знаеш ли какво, май че съм завъдил въшки. Вчера си хванах една.

— И аз си хванах! — обади се полугласно от ъгъла Тошо Данчев. — Не знам само какво беше — таквоз едно с много крака и точица на гърба…

— Кой бърбори там бе? Защо още не спите? — избоботи басовия глас на Пройчо от другия край.

— Павката иска да бяга! — наивно и чистосърдечно провъзгласи Тошо.

Леглата тутакси остро заскърцаха, момчетата наставаха, вдигна се шум. Никой още не беше заспал.

В тъмнината сред стаята израсна високата едра фигура на Пройчо в гимнастическа фланелка и спортни гащета:

— Къде ще бяга и защо ще бяга?

— Че малко ли има защо да се бяга? — обади се от дъното нечий глас. — Това не е училище, а мъчилище.

— Какво му е лошото бе, какво му е мъчното?

— Майка му стара, тъпчем се по четири души на чин, не можеш нищо да си запишеш, а учителите изпитват ли, изпитват и двойки пишат.

— Аха, това ли било, Трифоне? — позна Пройчо гласа на Трифон Милев, едно едро дългоносо, намръщено момче от Бургас, което имаше вид на вечно недоволен и сърдит на целия свят човек.

— А защо не си потърсил училище, където учителите не изпитват и където за всяка псувня пишат отличен?

Всички се засмяха, защото знаеха, че Трифон беше мълчалив, но заговореше ли за нещо, първата му дума винаги беше псувня.

— Аз само на шега рекох бе, Пройчо? — обади се Павката. — Че какво му е лошото тука? И дрехи дават, и манджа дават, и всичко без пари дават…

— Дават, майка му стара, всичко дават! — със злобна заядливост каза Трифон. — И манджа дават, ама и двойки дават, па и въшки дават… И аз смятам да бягам оттука.

— Много здраве и добър ти път! Бягай! Ама по-напред кажи кой е виновен за въшките, кой ти ги даде?

— Па знам ли? Аз ако знам…

— Видиш ли? Не знаеш. А пък аз зная. Сами сме си виновни, ние ги донесохме. А може и самият ти да си донесъл.

— Кой? Аз ли бе? — изпсува Трифон и скочи от леглото. — Ти знаеш ли ме кой съм аз и какъв съм? Аз с параход чак до Турция съм ходил и пак въшки не съм видял, а сега тука. Неговата едра набита фигура заплашително се движеше към средата на стаята.

Положението ставаше сериозно. Трифон и Пройчо можеха да се сбият. Момчетата едно по едно бавно се приближаваха към тях. Зарко скочи бързо от леглото и застана между двамата:

— Е, сега пък и вие! За глупости се карате!

Стефко врътна електрическия ключ на лампата и в стаята плисна силна светлина. Всички запримигаха и затъркаха очи.

— Дежурният иде, бягайте! — извика някой и лампата в миг угасна.

Момчетата се хвърлиха по местата си, някои се сблъскаха в тъмнината, друг се спъна и падна. Само след няколко секунди всички бяха в леглата си и замряха покрити, като отдавна заспали.

Но навън не се чуваха никакви стъпки и вратата не се отвори. Всички учители бяха на квартири из селото. Нощното дежурство в пансиона те смятаха за излишно тежко бреме и стояха само до биенето на звънеца за лягане. Рядко оставаше някой до по-късно. Нощното дежурство всъщност беше работа на възпитателите, а тях ги нямаше.

Зарко притвори очи и се замисли: „Какво да се прави?“

Положението наистина ставаше тежко. Той не че се боеше от трудностите, не. Много и далеч по-големи трудности бе срещал и преодолявал Зарко досега. Но това тук беше нещо съвсем друго. Ако бяха само двама-трима или дори десетина, би било лесно. Ще поговориш с един, ще убедиш друг — все ще се уреди някак. А те — осемдесет души. И всички от различни места, всички с най-различни характери и навици. Наистина, и в младежкото дружество бяха много и разни хора, но там е организация — има ръководство, актив, секретар…

Ех, да можеше сега да поговори с Бойко! Той сигурно би помогнал. Бойко е така умен, така сърдечен, пък и голям опит има в тая работа.

А какво ли би го посъветвала майка му? Цели дванадесет години тя работи с деца — и в село, и в града. И там са различни характери, и там сигурно е имало такива неща. Но тя се е справяла. „Мамо, мамо! Колко си ми нужна сега — въздъхна Зарко, но тутакси в главата му проблесна друга идея: — Ще отида при директора! Та нали и той е учител, педагог? Ще поговоря с него, ще му обясня всичко! Инак всички ученици ще се разбягат. Училището ще се опразни. А може и да го закрият!“

С тази мисъл той заспа.