Митко Горчивкин
Воля (51)

13

Този предпоследен ден от старата година беше слънчев и необичайно топъл. Снегът по покривите на къщите се топеше и от водосточните тръби водата шуртеше като от чешми, а пътеката, по която вървеше Зарко, беше така разкаляна, че той трябваше да стъпва внимателно, за да не падне.

Пред клуба на СНМ в квартал „Южен редут“ имаше голяма група младежи и девойки. Те се замерваха със снежни топки, боричкаха се и огласяха цялата поляна с весела гълчава и викове. Зарко беше в лошо настроение и реши да свие зад училищната сграда, за да ги отбегне. Но едва стигнал на няколко крачки до пътната вратичка на своя дом, изневиделица пред него изскочи Гриша, изморен, запъхтян от тичане:

— Зарич! Ах, ти, муле такова! — хвърли се той и го прегърна, а после го пусна и му стовари един юмрук в гърдите: — Бягаш, а? Мислиш, че хората са слепи! Още като се зададе от ъгъла, и те познах: „Морков да стана, ако това не е Зарич“ — викам си и — през поляната, през градините, през дворищата, та тук. Е, кажи да видим с какво ще се похвалиш! Как върви училището, какви ти са другарите, учителите? Разправяй де! — Но още не получил отговор на един въпрос, той задаваше друг и не позволяваше на приятеля си да говори: — А защо замълча напоследък, защо не пишеше? Строги ли са вашите учители, пишат ли много двойки?

Вместо отговор Зарко разкопча горните копчета на шинела си, запретна ревера и посочи към вътрешния си джеб, от който се подаваше крайчецът на ученическата му книжка: — На, вземи я и виж! Гриша извади бележника, разтвори го и изведнъж се укроти:

— Ай, ай, ай! Отличен, отличен, много добър… и нито една четворка поне!…

— А ти как си с бележките за този срок?

— Остави се! — каза умърлушен Гриша. — От всичко ми се намира по малко; отличен имам само по гимнастика, а всичко друго — тройки и четворки…

— Е, пак си добре, като нямаш двойки!

— Там е работата, че и от тази стока имам две парчета. Пък и поведението ми изхвърча с две единици.

— Какво, бил ли си се пак с някого?

— Префасонирах мутрата на Кърлежа…

— Ех, Гриша, Гриша!

— Ама не се трае бе, Зарич! Лена закача, разни глупости дрънка и като го видя, ей тука под лъжичката нещо започва да ми подскача и да ме тегли към бой… Изкъртих му два предни зъба, сега щял да си прави златни… Имаше учителски съвет, още малко щяха да ме изключат.

— А от младежкото дружество не те ли изпъдиха?

— Тц! — цъкна с език Гриша. — Те, друг гарите, много добре знаят какъв негодяй е тоя Кърлеж. Слушай, аз отивам, че в клуба ме чакат! Ти се обади на майка си и веднага ела. Правим новогодишна украса. Утре вечер ще посрещаме Новата година заедно, ще има танци до зори. — Той тръгна, но направи няколко крачки и се спря: — Ти непременно ела още сега, имам много работи да ти разправям за Лена, за Маргарита, за Бойко…

— Добре, добре, ще гледам да дойда — обеща Зарко и забърза към къщи.

Майка му го посрещна радостно развълнувана, но от това, че тя не го попита веднага какви бележки и носи, той разбра, че неотдавна тук се е случило нещо.

— С обедния влак ли пристигна? — попита тя безцелно и без да дочака отговора, додаде: — А защо не ми телеграфира да те чакам на гарата?

— Не е нужно, не нося никакъв багаж. — Той бе бързал да си дойде, да разкаже какво му се бе случило и да сподели мъката си с нея, но разбра, че сега не е удобен момент, и я попита: — Изглеждаш някак особена, струва ми се, че си плакала?

— Плакала? — избърса тя без нужда очите си. — Отдавна вече съм отвикнала да плача, — и за да отклони разговора, веднага каза: — Имаш писмо от Данилич. Щях да ти го изпратя, но бих сигурна, че днес или утре ще си дойдеш.

Писмото беше много кратко. Данилич честитеше не своя млад приятел новата 1950 година, пожелаваше му нови успехи и се извиняваше за дългото си мълчание. Във вечерния университет налетял на лекции с трудни немски наименования на машинни части и това му наложило да посещава курсове по немски език. Освен това Данилич работел върху нова рационализация и не му оставало никакво свободно време. „Ако успея с настоящата си рационализация — пишеше той накрая, — никак не ще е чудно да ме командироват за внедряването й и в България.“

Зарко се поразвесели. Мрачните и тъжни чувства, с които бе пристигнал тук, сякаш в миг изчезнаха и отстъпиха място на приятни мисли и мечти. А Зарко умееше да мечтае. Като, ще дойде един ден тук Данилич и той ще му разкаже всичко, което бе преживял през тия няколко години. Двамата заедно ще обмислят какво трябва да се прави нататък. А виж, че Данилич се ядоса и рече: „Ну, брат, щом като тук не умеят да те разберат, я ела ти с мен в Сталинград и…“, разбира се, Зарко веднага ще тръгне. Та малко щастие ли е това да си в Съветския съюз, в Москва, в Сталинград, и при това с такъв славен човек като Данилич?

Зарко похапна набързо и тръгна да излезе към клуба, но майка му го спря на вратата:

— Обещай ми, че ще изпълниш, каквото те помоля!

— Зависи от молбата! — погледна я изненадан и учуден той.

— Обещай! Ти знаеш, че никога през живота си не съм искала да направиш нещо лошо и недостойно. Обещай!

— Добре, обещавам! Но кажи най-после, каква е тази загадка? „Обещай, та обещай!“

— Ако срещнеш баща си, моля те, не разговаряй с него! Той не заслужава… — Майката не можа да продължи, защото мъка бе стиснала гърлото й и от очите и рукнаха сълзи.

Зарко вече бе прекрачил прага, но изведнъж се върна и затвори вратата:

— Избягал от затвора?

— Не, пуснали го вече. Но какъвто си беше, такъв си е останал. Никаква съвест, никакво разкаяние! Малко преди тебе той беше тук и наговори куп глупости… — Магда се задъхваше от яд и възмущение, сълзите й сякаш изведнъж пресъхнаха: — Мръсен, кален, слаб, дрехите му на парцали висят и все пак беше пиян „Аз, казва, ви прощавам всичко, хайде отново да се съберем и да живеем по човешки!“

— Прощавал? — извика с отвращение Зарко. — Какво има той да ни прощава? И да бие, да ругае, да псува — това ли той нарича човешки живот?

— А и каква гадост измислил!… — Магда изведнъж замлъкна и потрепери от погнуса.

— Какво друго?

— Това… — смути се тя — че той има смелостта и наглостта да търси тук подслон и лек живот.

Всъщност друго, много по-страшно и отвратително предложение на пияния Нино Белев бе потресло майката:

„Добри пари ще печелим — бе казал той, — ако изпратим Зарко в някой европейски цирк.“

И сега тя все още се чудеше как се бе въздържала да не го убие, да не го удуши, а се задоволи само с това, да го изблъска с юмруци навън.

— Ти бъди спокойна! — каза Зарко. — Нямам нужда аз от такъв баща. Ако го срещна, ще го отмина като чужд, непознат човек! — И той забърза към клуба, където го чакаха Гриша, Бойко, неговите приятели и другари от дружеството на СНМ.

— Много бавно и мъчително минаваха дните на тази ваканция! Почти всяка вечер младежите и девойките от квартала си устройваха танцови забави в клуба на СНМ, но Зарко отбягваше да ходи там. Тъга и мъка му навяваше това младежко безгрижие. Гриша както преди си беше мил, внимателен и по детски откровен към него, разказваше му всички подробности в отношенията си с Лена. Но сега Зарко го слушаше разсеяно сякаш никога не е обичал зеленоокото мургаво момиче, не се бе измъчвал по цели нощи, не бе жадувал месеци наред да чуе поне думичка от нея. Други мисли сега го занимаваха и друга мъка тегнеше на душата му.

— Дали ще ме оставят като редовен ученик, или ще ме отстранят завинаги от училището? — питаше всеки ден майка си. И нито можеше да се храни, както трябва, нито пък да спи спокойно.

Не по-малко се измъчваше от същата мисъл и Магда, но се стараеше да не издава това.

— Ти там имаш добри и човечни учители — каза тя веднъж. — Директорът Ралев, класният ти ръководител Горанов, възпитателката Надя… Струва ми се, че не ще е зле да напиша едно писмо на директора…

— Не! — подскочи Зарко. — Аз не съм просяк и милостиня от никого не искам!…

— Добре де, няма! Но моля ти се, не се ядосвай?…

Зарко не изтрая до края на ваканцията и замина за Пелинково три дни по-рано. На гарата го посрещнаха Надя Танушева, Пройчо и още две подранили като него девойки. Още едва стъпил на перона, те се стрелнаха към него и закрещяха весело:

Добре дошъл! Добре дошъл и честито!

Да го приветствуват с „добре дошъл“ беше според него съвсем естествено и редно, но какво ново му честитяха, той не можеше да се досети: „Сигурно мислят, че шинелът ми е нов!“

— Приет си за редовен ученик! — каза Пройчо.

Зарко постоя един миг като онемял, не знаейки какво да каже, а после прегърна Пройчо, разцелува го и пак недоверчиво го погледна в очите:

— Не се ли шегувате?

— Не се шегуваме, Зарко — намеси се Танушева. — Наистина си приет за редовен ученик. Вчера се получи утвърждение от министерството. Решението на учителския съвет отдавна бе изпратено там.

— А, ето значи защо било това мълчание досега! А аз вече се бях отчаял и идвах само да предам униформата и да се простя завинаги с училището и с вас.

— Чакай, и друга новина има — каза Пройчо из пътя. — Директорът на завода Панчугов е уволнен заради несправяне с работата и за разни не знаем какво… Щели да го съдят.

Зарко чувствуваше, че сърцето му сякаш ще изхвръкне от радост. Той забави крачки, спря се и каза:

— Вие вървете, а аз ей сегичка ще си дойда! — И с всички сили затича към телеграфо-пощенската станция да сподели с майка си своето щастие.

До късна нощ през тия дни Зарко и Пройчо чакаха на гарата влаковете, за да посрещат своите другари. Завърнаха се всички ученици. Те носеха в торбичките и куфарите си вкусни свински луканки, курабии, варени пилета, домашни баници и коледни краваи. И няколко дни поред в заводския стол местата на трудовите резерви останаха празни, а главният готвач бай Темко сърдито размахваше от своето „гише“ алуминиевия черпак и се заканваше на десетината ученички в ъгъла:

— Ще ви науча аз! Гладни ще ви накарам да изпукате един ден! Цяла тенджера манджа ми остана пак!…