Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

5

Пред пътната врата спря военен джип. Магда не се изненада, защото мъжът й, когато се напиеше, често си идваше с кола. Но този път слезе и се отправи към къщата не мъжът й, а съвсем непознат човек във военна униформа. Той някак мудно и колебливо пристъпяше по пясъчната настилка на двора, а лицето му беше посърнало и угрижено.

Тя отвори прозореца и го загледа учудено.

— Другарката Магда Белева? — запита военният.

— Аз съм. Какво обичате?

— Извинете… Ида при вас с неприятно известие… — Той замълча, защото търсеше най-мекия израз, най-невинната дума, с която най-леко би засегнал чувствителното майчино сърце. Но външният му вид го издаваше.

— Какво се е случило? — извика тя уплашено и бързо изтича надолу по стълбите.

— Нищо особено, другарко. Не се тревожете — сега вече по-смело каза офицерът. — Моля ви елате да отидем с колата до болницата.

— Болницата? — извика майката — Какво се е случило? Кажете по-скоро, другарю, моля ви.

— Казах, нищо особено, другарко Белева. Вашият син малко пострада…

— Детето ми!… Детето ми! — задъхана извика тя, а после пронизително изпищя и остана като вцепенена.

Когато след малко се посъвзе, тя гледаше мълчаливо пред себе си и с безучастие се остави да я отведат в колата.

Колата тръгна. Студената въздушна струя, която шибаше Магда в лицето, сякаш я върна към действителността. Без сълзи, с внезапно пресипнал, глас тя се обърна към седящия до нея офицер:

— Бъдете така добър… кажете ми всичко…

— Нищо лошо, другарко! Само малка контузия… — обърна се той настрана, за да не го издадат очите му.

Колата летеше с пределна скорост по безлюдното шосе и пред погледа крайпътните дървета се сливаха в една обща плътна лента, а километражните камъни се мяркаха и изчезваха само в миг, но на майката се струваше, че колата се движи бавно. Лицето й беше напрегнато, очите вперени в далечината, не мигваха, а устните й — бледи, разтегнати и треперещи — се бяха изведнъж напукали и по тях като рубини светеха капчици кръв.

Навлязоха в града и шофьорът, като намали ход, започна да криволичи от една улица в друга, надавайки със сирената непрестанен тревожен сигнал. Но хората, движещи се в бавен поток, гледаха с безразличие пред себе си и не се безпокояха от сигналите. Някои сякаш нарочно дочакваха колата да стигне на две-три крачки от тях и в последния миг като пружини отскачаха на тротоара, разтърсваха заканително юмруци.

На четири или пет места трябваше да спират, за да дадат път на трамваи и тежко натоварени коли. Безконечно дълъг и ужасно мъчителен беше за майката пътят до болницата.

Най-после пристигнаха. Магда едва дочака колата да спре, скочи и се втурна нагоре по стълбите.

В коридора до вратата, на която пишеше „Операционна зала“, стоеше мъжът й и разговаряше с една медицинска сестра. Нино Белев се бе отървал съвсем леко: само на челото имаше малка драскотина, а дясната му буза беше синя и подута. При експлозията едната ръка на сина му, сякаш за възмездие, го бе плеснала силно по лицето и го бе повалила на пода.

— Какво се е случило със Зарко?

Сестрата тръгна, без да каже нито дума, а Белев с досада се обърна настрана.

Тя го хвана за раменете и го разтърси: — Какво се е случило с детето, защо мълчиш?

— Намерил детска играчка! — намръщи се той, сякаш недоволен от самата нея за нещо.

Магда прехапа устни и се подпря на близкия прозорец. Сега вече всичко й стана ясно. Зарко бе намерил една от ония избухливи играчки, които американските гангстери хвърляха със самолети над страната. Тя с ужас си спомни как преди една година три деца от едно близко училище бяха пострадали от също такива играчки. Едното бе намерило красива автоматична писалка, която бе избухнала и бе откъснала пръстите на едната му ръка. Другото бе намерило играчка, която бе осакатила краката му. А третото въобще не бе останало живо. Но това беше доста отдавна, хитлеристите още бяха тук и американски самолети всеки ден летяха над страната. А сега фронтът беше далече… Майката не искаше да повярва, че и с детето й се бе случило същото страшно нещастие.

В този момент двукрилата врата на операционната зала се отвори и от нея се показа бяло, високо, подвижно легло, върху което лежеше човек с изцяло забинтована глава, покрит с одеяло. Очите му също бяха превързани. От дясната страна на слепоочието върху бинта бе избило жълто петно от риванол.

Майката гледаше с премаляло сърце и сега целият израз на лицето й, цялото нейно същество говореше: „Господи, дано не е той!“ Но тя видя да се подава над бинта кичурче коса. Неговата коса! О, не от кичурче, а дори само по едно-единствено косъмче майката би познала своята рожба! Тя се хвърли като обезумяла, прегърна леглото и безутешно зарида.

— Мама! — едва чуто промълви момчето, навярно още в бълнуване, и направи опит да повдигне глава.

— Жив? — изправи се изведнъж тя. — Детето ми живо? — И върху лицето й се появи онази щастлива усмивка през плач, която прави хората да изглеждат безумни.

От операционната излезе един от лекарите в бял халат. Тя го посрещна и искаше да падне пред него на колене, да целува ръцете му от благодарност.

— Не, другарко! Моля ви! Бъдете по-твърда!… — И като погледна към леглото, а после към майката, той тъжно поклати глава и с бързи стъпки се отдалечи по дългия коридор.

Медицинската сестра подкара болния, а майката се улови за леглото и нежно, внимателно, с трепет пазеше да не тръсне то някъде по неравно място, да не се удари о стена или врата.

Нино Велев погледа тъпо след тях, докато се закриха зад ъгъла на коридора, а после, като видя, че от операционната излезе друг лекар, побърза да го посрещне.

— Как мислите, докторе, има ли някаква надежда?

— Може би ще остане живо момчето, но без ръце и без зрение…

— Тогава има ли смисъл да живее, да се мъчи цял живот? Според мене, по-добре… — Той замлъкна, но ясно беше какво искаше да каже.

— Ние тук сме лекари, а не убийци! — каза сърдито хирургът и като хвърли към него пълен с презрение поглед, отмина.

Нино Белев постоя, огледа се гузно наоколо и тръгна да си върви.