Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

Първа част

1

Беше един от ония мразовити февруарски дни на 1945 година, през които дърветата и телефонните жици осъмваха обкичени с тежки гирлянди от скреж. Работническият квартал „Южен редут“ — един от най-отдалечените квартали на София — като че все още не се бе събудил. Из улиците не се мяркаха никакви хора. Не се чуваха бодрите гласове на работниците, отиващи към фабриките, не отекваха по замръзналата земя техните тежки, уверени стъпки. Бедняшките къщички, издраскани и изровени от ноктите на времето, сякаш се притискаха една към друга, за да се запазят от студа, и гледаха тъпо, безжизнено със закнижените си или запушени с възглавници прозорци към белия купен на Витоша. Само тънките струйки дим, които се издигаха над някои от тях, говореха за живот. Кварталът живееше. Живееше той своя мъчителен живот на студ, оскъдица и недояждане.

През заключената с катинар бакалница на Евстрати се бе натрупала тълпа. Късно вечерта някой бе пуснал слух, че днес ще се раздава по сто и петдесет грама сирене, двеста грама захар и по един калъп сапун за пране, и сега хората с нетърпение очакваха да се появи отнякъде Евстрати. Загърнати в износени, закърпени палта и кожуси, те подскачаха от крак на крак, тропаха по замръзналата като бетон земя и нервно разговаряха, закривайки лицата си с яките и шаловете.

Подухна северняк — остър, бръснещ, пронизващ до костите. Тълпата потръпна, сви се. След малко дойде нов пристъп, по-силен, по-студен, и дърветата сякаш звъннаха: от клоните им се посипа скреж. Започваше буря. Жените попридърпваха шалчетата около главите си, майките духаха в премръзналите ръчички на децата си и ги притискаха плътно до себе си, а старите проклинаха и времето, и войната, и Евстрати, примигваха с насълзените си от студа очи и търсеха наоколо завет. Но такова прикрито място никъде нямаше. Хората се събраха накуп и дадоха гръб на засилващия се вятър.

Зарко Белев неочаквано се намери в средата на тази група. Блъскаха го и го притискаха от всички страни. Беше така тясно, не, не можеше дори ръката си да извади, за да оправи ученическата си фуражка, която едва се държеше над дясното му ухо. Той чувствуваше някаква противна миризма на човешка плът, на овчи кожуси, на чесън, но тук нямаше вятър, не беше така студено, както на открито. При това до вратата на бакалницата имаше не повече от две-три крачки. Момчето беше сигурно, че този път няма да се върне в къщи с празни ръце — стига само Евстрати да отвори…

Внезапно в края на опашката се вдига скандал. Закрещяха едновременно няколко жени. Пискливите им гласове се сливаха в някаква неразбираема гълчава, сред която ясно се открояваше грубият бас на баба Гуна Сингерката:

— Не те ли е срам, мари, не те ли е грях да избутваш детето от реда му?

— Не ме е срам! Оти да ме е срам? — надвикваше всички плътен алт. — И я душа нося, и на менека ми се сиренце яде…

— Да те гарваните изядат тебе, чумо проклета! — кълнеше баба Гуна.

— Я да не кълнеш, дъртачке!

— Ти ли ще ми забраниш мари, кучко?

— Вещица!

— Германска подметка!…

Чу се писък, последван от ругатни — сигурно двете жени се бяха счепкали за косите.

Зарко се приповдигна на пръсти, за да види какво става там, но възрастните наоколо бяха по-любопитни от него и той не можа да види нищо. Скоро скандалът затихна, навярно някой бе разтървал жените.

Изведнъж сред воя на вятъра се извиси плач на момиче — тънък и провлечен. Зарко веднага го позна. Беше Лена Панкова, от техния клас, дъщерята на Венка чистачката. Умна и старателна, Лена беше първа по успех в IIIа клас.[1] Баща й неотдавна бе загинал в Отечествената война срещу хитлерофашистите и бе оставил в къщи три сирачета — Илко, Бонка и Лена. Най-голяма беше Лена, а най-малък — Илко. Докато майката чистеше и миеше прозорци някъде в другия край на града, четири годишният Илко покорно лежеше по цял ден в къщи под окърпения юрган, защото нямаше нито обувки, нито палтенце. Сестрите му се редуваха да ходят на училище през ден, защото двете имаха само едно палто и чифт окъсани галоши, подарък от някаква милостива жена.

Зарко трепна. Та тъкмо Лена ли намериха да изместят сега? Той неспокойно се размърда, помоли да му направят място да излезе, но като видя, че това е невъзможно, напрегна сили, измести стареца, който го притискаше отдясно, поогледа се насам-натам, съобразявайки откъде може да си пробие път, и като направи последни усилия, промъкна се през групичката на няколко жени.

Бурята метеше от земята ледени песъчинки, ръсеше от покривите на къщите и клоните на дърветата скреж, щипеше лицето, хапеше безмилостно по незащитените места.

Лена стоеше в края на опашката. Лицето, устните, ръцете й бяха посинели от студа, а вятърът развяваше късата й памучна пола и я шибаше по голите колене. Напразно баба Гуна стоеше зад нея и се мъчеше да й направи завет.

— Лена — приближи се той, — изместиха ли те? Кой?

Момичето само го погледна, като продължаваше да хълца.

— Кажи — повтори той. — Кой те измести?

— Бре! Я го гледай ти, кавалер! Ще ме биеш ли? — издаде се сама Нона — ниска, пълна, симпатична на вид жена, облечена в скъпо кожено палто.

— Ти ли пак? — пристъпи заплашително към нея Зарко. Едър за своите четиринадесет години, широкоплещест и с големи ръце, които сега в кожените ръкавици изглеждаха като мечешки лапи, той цял се тресеше от гняв и възмущение. — Ти и мене веднъж така…

— Ха удри де, удри! — стъписа се уплашено и заканително Нона, но тутакси изпищя и се наведе, защото неочаквано изотзад върху главата й се стовари юмрукът на баба Гуна.

— На! На ти, никаквице! — налагаше старицата. — На ти сирене, на ти захар, на ти и сапун!…

— Марш! Махай се оттука! — намесиха се и други. Иди да ти дадат сирене и сапун германците!

Смутена и изплашена, Нона напусна опашката и тръгна да си върви, като кълнеше и ругаеше с най-неприлични думи и баба Гуна, и Лена, и Зарко.

Но в това време от дворната вратичка излезе Евстрати и хората сякаш за миг забравиха случилото се. Вдигна се общ шум, започна блъсканица, всеки искаше да бъде поне една стъпка по-напред.

Лена въздъхна с отчаяние и отново се разплака:

— А аз искам мъничко… поне мъничко захар… Илко е болен… От два дни нищичко не е хапвал… Чай трябва да му направя…

Зарко постоя, помисли малко, а после решително хвана момичето за ръка:

— Не плачи, ела, ще получиш захар за Илко! Отстъпвам ти моето място.

Обнадеждена, Лена се усмихна през сълзи и тръгна, но още при втората крачка се спря и поиска да се върне.

— Не! Ами вие? Майка ти ще ти се кара!…

— Няма да се кара. Върви! У нас няма болен! — и той почти насила я задърпа нататък, където бе застанал преди няколко минути.

Хората се поразстъпиха, направиха малък проход и Лена, като хвърли пълен с благодарност и признателност поглед към своя приятел, изчезна между тълпата. А Зарко вдигна яката на шинела си, нахлупи фуражката, си над ушите, за да се залази от студа и скромно застана в края на редицата.

— Добро дете! — наведе се към баба Гуна една висока попрегърбена жена. — Познавате ли го?

— На учителката Магда е син, живеят на втората пресечка зад училището. Наистина, добро дете, но… — Тук баба Гуна махна с ръка на непознатата да се наведе по-близо до нея и започна да й разказва нещо, като често-често въздишаше, клатеше печално глава и крадешком поглеждаше към Зарко.

Зарко нищо не чуваше, но по лицето на баба Гуна, по устните и ръкомаханията й разбра, че тя говори за баща му: „Пияница“, „побойник“, „нехранимайко“…

— О, горкичките! — възкликна високо непознатата.

Ако някой бе шибнал Зарко с камшик по лицето, той едва ли би почувствувал такава болка и обида, каквато изпита от тази единствена думичка: „горкичките“. Лицето му пламна, очите му се напълниха със сълзи. Той се извърна, за да се прикрие, а после бавно тръгна към дома си.

„Горкичките“ — с яд и злоба мислеше той. — Хората съжаляват повече мене и майка ми, отколкото Лена и болното й братче.

За щастие, в къщи нямаше никой. Майка му бе отишла в училище, а баща му още от по-миналата вечер не се бе връщал. Той се тръшна не разсъблечен върху леглото, зарови лице във възглавницата и цялото му тяло се разтърси от неудържимо ридание.

Бележки

[1] Сега VII клас — бел.ред.