Митко Горчивкин
Воля (30)

13

Цялата зима Зарко прекара в усилени писмени занимания. Веднага след утринната гимнастика той сядаше до масата и започваше своите упражнения. В сандъчето се бе натрупала вече цяла грамада тетрадки от по двадесет страници. Всяка една от тях си имаше номер, дата на започването и дата на свършването. В минути на почивка той бе свикнал да се рови в тях, да сравнява работата си в първите с тая в последните и тогава го обземаше радост. Успехът беше очевиден. Но колко мъки, колко страдания му бе коствал той! Ето първата тетрадка с чертичките и бастунчетата — измачкана, изцапана също като тетрадката на първолаче. Това беше от честото отваряне и затваряне, от неспокойните нервни движения на ръцете, от бързането и страха да не го завари, да не го види някой, че се занимава с непосилен за него труд. Две тетрадки бяха изпълнени с прави и наклонени чертички, четири — с байрачета, бастунчета и ченгелчета, а седем — само с колелца. Ах, тия проклети колелца, как го измъчиха те! Страниците с началните упражнения бяха мръсни, зацапани от запотения лакът, с криви, невъзможно лоши подобия на кръгчета. Целите те бяха в бледожълтеникави изпъкнали петна, в които гланцът на хартията липсваше. Това бяха петна от Зарковите сълзи, от потта, която на струйки се стичаше от челото и страните му. А на една страница имаше и ръждивокафяви следи от кръв. Те бяха останали там в един особено труден и мъчителен ден, когато Зарко бе стигнал до отчаяние. Цели три часа се бе мъчил да напише едно-единствено колелце, но не успя. Тогава в пристъп на необуздан гняв грабна с две ръце всичко, каквото имаше на масата, с желание да го разкъса, да го раздроби на най-малки късчета, но острието на един молив се заби в ръката му. Колко пъти той бе изпадал в такава ярост! Колко пъти мъката и отчаянието го бяха довеждали до полуда. Тогава той блъскаше главата си в стената, сдъвкваше със зъби някой недобре подострен молив или се хвърляше в леглото, риташе с крака и завираше уста във възглавницата, за да не чуват хората нечовешките му викове!

Но това вече беше минало и за тези тежки дни никой нищичко не знаеше. Неми свидетели на всичко бяха само четири стени на стаята и купчината тетрадки. Сега Зарко се мъчеше да придобие по-голяма бързина при писането, по-красив почерк и по-голяма издръжливост. От стискането на молива с две ръце, той бързо се уморяваше, заболяваха го крайните мускули. Трябваше да ги привикне, да ги закали. Преписваше уроци от стари читанки и христоматии, разкази и стихотворения от случайно попаднали му вестници и списания. Старият будилник, вече поправен, сега вършеше отлична работа. С него Зарко измерваше силата на волята си. В началото преписваше само по пет минути непрекъснато, после увеличи на осем, на десет, на дванадесет и с всеки изминат ден увеличаваше с по две минути, докато стигна до четиридесет. Но това постижение беше твърде непостоянно. Имаше дни, когато го изпълняваше без особен труд, а имаше дни, когато още на тридесетата минута капваше от умора и често-често поглеждаше към голямата стрелка на часовника, която никак не бързаше и сякаш стоеше като закована на едно и също място. От силното напрежение кръвта нахлуваше в главата му, ръцете долу посиняваха и се подуваха, плещите отмаляваха, очите се премрежваха от сълзи, но той пишеше и пишеше — до последната минута. А после захвърляше молива, отпущаше се на стола и дълго седеше неподвижен, притворил очи, вслушвайки се в лудешките удари на сърцето си.

На майка си никога за нищо не се оплакваше. Пред нея отбягваше да се занимава продължително, защото това я разстройваше, караше я да страда повече и от самия него. Своите начални упражнения за всяка работа старателно криеше и от Гриша, и от нея. Показваше им чак когато добиеше сигурен успех, когато начинът на действията му станеше такъв, че да не буди у никого съжаление.

… В характера на Магда бе настъпила дълбока промяна. Съдбата на сина й се бе отразила върху нея по особен начин. Страданията, които бе преживяла, мисълта за бъдещето, която никога не я напускаше, трудностите и несгодите в живота, с който трябваше сама да се справя — всичко това непрестанно действуваше за тази промяна. Тя бе станала нервна, чувствителна и предпазлива до болезненост. Измъчваха я неоснователни предчувствия за някакво ново, непредвидено нещастие, което можеше да връхлети върху нейния син. „А малко ли неща могат да се случат с един безпомощен, безрък човек? Ето, въглен от печката ще падне на пода и ще предизвика пожар. Как ще го угаси! С ножа може да си пререже някакъв кръвоносен съд, когато иска да си отреже хляб. Как ще спре кръвта?“ Затова, когато тръгваше за училище, винаги избухваше скарване:

— Внимавай, моля те — казваше тя, — не отваряй печката, не си играй с нож. Когато се върна, аз ще ти направя, каквото поискаш.

— А биберонче в устата защо не ми сложиш?

— Не се шегувай, сериозно ти говоря! По стълбите внимателно слизай!…

— Ще престанеш ли най-после?

— Добре, свършвам. Но все пак запомни какво ти казвам! Не пий студена вода! Не отваряй прозореца, да не настинеш! И стига, моля ти се, с тоя ябълков дънер — ще си нараниш ръцете!

— Ох! — хапеше той устни. — Престани, моля ти се, ще полудея!

— Че какво има сега, за лошо ли ти казвам?

— За ло-шо! — изкрещяваше в лицето й Зарко, цял треперещ от раздразнение. — Ти ме смяташ за бебе, ти не вярваш в мене, ти… ти… — От мъка и озлобление той искаше да й каже нещо много обидно, но в крайния момент успяваше да се въздържи.

Когато тя най-после излизаше, той дълго още не можеше да се успокои, разхождаше се от ъгъл до ъгъл и разхвърляше всичко, каквото му попаднеше пред очите.

В своя страх да не се случи нещастие, Магда бе скрила дори и самобръсначката, която му бе купила за Нова година и с която Зарко вече бе свикнал да се бръсне. Един ден той обърна всичко в стаята наопаки, за да я намери, но не успя.

— Ще се порежеш — каза тя, когато се върна. — Ето ти пари, иди на бръснар.

— Не искам на бръснар!

— Добре, тогава седни аз да те обръсна!

— Ти?…

И отново избухна свада. Този път Зарко не можа да се въздържи и каза на майка си тежки думи, които много я наскърбиха. Тя се разплака.

Седнал до масата, Зарко я гледаше с негодувание. Но малко по малко раздразнението му мина. Той си спомни думите на Данилич: „Ти си жестоко момче! Ти така убиваш своята майка!“ Тая мисъл го ужаси. Нима такъв неблагодарник е той? Нима така трябва да постъпва един син, който истински обича майка си?… Той отиде при нея, обгърна шията й с късите си ръце и двамата горчиво се разридаха с глас — тя заради неговия тежък и нещастен живот, а той заради мъката, която й бе причинил, и заради това, че тя не искаше или не можеше да го разбере.

И все пак Зарко не отиде на бръснар. На другия ден помоли един от съседите да му услужи с бръснач. Със свойствената си упоритост и търпеливост той цели два часа се упражнява как най-удобно да държи бръснача. Първом опита с обикновена плоска тресчица, после с тъпата страна на бръснача и най-после реши да премине към действително бръснене.

Той намери четката и сапуна — тях майка му не бе скрила, — насапуниса се добре пред огледалото и започна. Работата тръгна добре. По лицето му нямаше никакви пъпки или грапавини и там, откъдето минеше бръсначът, оставаше гладка, свежа, розова следа, върху която сега ярко изпъкваха сините точици. За около десетина минути той избръсна дясната си страна и весело подсвирквайки си с уста, започна лявата.

Неочаквано навън се чуха бързи стъпки. Зарко беше сигурен, че това е Гриша, и реши да не престава, а нарочно да не му обръща внимание, за да го изненада, че може да се бръсне вече дори и с бръснач. Но вратата се отвори и в стаята влезе не Гриша, а майка му. Обърнат гърбом към нея, той не я забеляза веднага. Тя видя бръснача в ръцете му, постоя един миг онемяла от изненада и страх, а после диво изпищя. Той трепна и по бузата му тутакси плъзна струичка кръв. При вида на това майката не успя повторно да извика, а само се олюля, краката и се подкосиха и тя се строполи на пода.

Зарко захвърли бръснача, притисна с лявата ръка бузата си и се спусна към майка си. Но като видя, че тя лежи безчувствена, забрави и за кръвта, и за болките, грабна с две ръце каната от масата и плисна вода върху лицето й.

Майката отвори очи, видя изцапаното му с кръв лице и кой знае откъде намерила сили в себе си, сама скочи на крака. Олюлявайки се като пияна, тя отиде до нощното шкафче и трескаво затърси из него:

— Легни веднага! — Гласът й сега звучеше сурово, повелително.

— Поодрасках се малко, не се тревожи…

— Легни, ти казвам!

Той се подчини. Не искаше да я дразни повече. В страха си от ново нещастие тя бе готова и в най-малката дреболия да вижда голяма трагедия.

Магда проми порязаната буза, притисна я с пръст, за да спре кръвта, постави натопена в риванол марля и бързо, с опитността на истински лекар, грижливо омота цялата му глава с дълъг бинт. Останаха само очите му да светят.

— Като не слушаш, така ти се пада! — Тя се отпусна на стола и едва сега почувствува колко изморена и изнемощяла беше от преживяния ужас.

Зарко не отговори нищо, макар че не беше виновен за случилото се. Той разбра: това не е вече предишната тиха, спокойна и добродушна майка, която бързо и лесно прощава дребните му прегрешения. При все че го обичаше безгранично, сега тя бе способна и да го напляска. Страхът от неизвестността, страхът от някакво ново нещастие на сина й никога не я напущаше. Макар и да се радваше на неговите постижения, тя не вярваше, че той може да стане самостоятелен, пълноценен човек.

Този именно страх я бе накарал да притича през голямото междучасие до вкъщи и този именно страх бе станал причина за преживяната тревога сега.

— Часа си изгубих! — скочи Магда, като погледна часовника на прозореца. — Аз отивам, а ти да не си посмял да ставаш! Ще лежиш, докато се върна!

Зарко не отговори.

На вратата тя се поспря:

— Ако огладнееш, ето ти на нощното шкафче филия хляб и масло.

Зарко почака, докато стъпките й заглъхнат надолу по стълбището, а после скочи от леглото и нервно започна да се разхожда, блъскайки и събаряйки столовете из стаята. С това глупаво порязване пропадаше целият му ден. Не можеше да се занимава, както всякога, не можеше и да излезе такъв, увит като пашкул. А с Гриша за днес се бяха условили да поговорят върху няколко книги, които се разглеждаха в пети клас на гимназията. Щяха да дойдат и Лена, и Маргарита.