Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

15

Една сутрин, когато Зарко се връщаше от превързочната сам — майка му го бе оставила за малко и бе излязла за някои дребни покупки, — пред входа на болничната сграда видя многоместна военна кола. Около нея се суетяха съветски войници. Едни разговаряха високо и оживено с наизлезлите болни, други си стискаха ръце с тях, трети се прегръщаха, отправяха си благопожелания, разменяха си адреси.

Зарко се спря на няколко крачки от колата, гледаше с любопитство и се чудеше какви са тия войници и защо са дошли тук. Но изведнъж между тях той зърна един необикновено рус, с патерици войник.

— Бате Миша! Михаил Карпович! Извика Зарко и се завтече към него: — Ти къде? Защо си облечен така?

Отивам си, Захарий!

— Как, отиваш си? Изписват ли те вече?

— Не! Преместват ни в съветския госпитал.

— Преместват ви? Тебе и кого друг?

— Всички!

Зарко се огледа наоколо и едва сега видя, че това бяха съветските войници от стая номер дванадесет.

— А чичо Николай? И той ли идва с вас?

— Да! И Николай Данилич!

— А къде е той?

— Тук някъде…

Зарко постоя миг-два като зашеметен, а после, без да каже повече нито дума, изтича, колкото му стигаха силите, нагоре по стълбите. Несвикнал още с бързи и резки движения, той скоро се измори и в коридора забави крачки пред вратата на стаята се спря, за да си отдъхне, после се отдръпна, за да натисне с лакът дръжката, но тутакси се отпусна: не му достигаха сили. Отвътре се чуваше как Данилич се сбогуваше с болните:

— Прощавайте, другари! Желая ви бързо оздравяване!

— На добър час, Данилич! Бъди здрав!

— Ще ни бъде мъчно без тебе, Николай! Свикнахме като братя!

— И на мен ще ми бъде мъчно!… Добри другари сте вие!… А тук, на това легло, аз много, много изживях!… Привързах се към Захарий! Обикнах го! Като че ли моят Федка лежеше до мен!… — тук гласът на Данилич трепна и затихна, не можеше да се чуе повече.

Гореща вълна плисна лицето на Зарко. Той чувствуваше, че още малко и ще се разридае с глас. И вместо да влезе в стаята, с бавни крачки тръгна назад. При изхода, където имаше скамейка, той седна, прислони чело до хладната стена и остана така неподвижен. За него сега не съществуваше нищо. Не виждаше как болни минават, заглеждат го с любопитство и отминават, не чувстваше как някои го питат какво му е и не се ли нуждае от помощ.

Отвън нетърпеливо и настойчиво шофьорът сигнализираше с клаксона, че е време за тръгване, и тези звуци жестоко както с нокти дращеха душата на момчето:

„Чичо Николай си отива!“

От стая номер четиринадесет излезе голяма група от болни, които изпращаха Данилич, но той не видя и тях. Не го забелязваха още и те зад големия стъклен шкаф в коридора.

— Съжалявам, много съжалявам, че не можах да видя Захарий! А другарите изгубиха търпение, не чакат! — чуваше се гласът на Данилич.

Зарко се откъсна от стената, поривисто се хвърли към своя приятел, прегърна го с късите си забинтовани ръце и прилепи мокрото си лице към гърдите му. Опита се да каже нещо, но от устните му се изтръгна само стон.

Изненадан и развълнуван, Данилич го притисна със своята единствена ръка до себе си, искаше да му каже нещо мило, ободрително, но сякаш солена буца бе засъхнала на гърлото му и той чувствуваше, че не ще може да произнесе нито дума. А толкова много искаше да му говори в тези последни минути, толкова хубави и напътствени думи искаше да му каже!

Хората наоколо стояха мълчаливо, с наведени глави. Тежко беше да се гледа как снажният съветски офицер с искряща на гърдите му златна звезда често-често преглъща и се мъчи да задържи сълзите си, притискайки до себе си слабичкото тяло на момчето в болничен халат.

Отвън отново нахлу гласът на клаксона, а заедно с него дотича и Джура:

— Чичо Николай, хайде! Моторът е запален. Само тебе чакат!

Данилич тежко въздъхна:

— Довиждане, Захарий!… — Той долепи устни до косата на момчето, остана така дълго, а после отново въздъхна: — Прощавай, сине! — и като се откъсна с мъка от него, с бързи крачки се отправи към изхода.

— Чичо Николай! — сподавено извика Зарко, направи крачка-две и се спря с протегнати напред ръце.

Изтича навън Джура, а след него побързаха и другите.

— На добър час!

— Бъдете здрави!

— Не ни забравяйте! — чуваха се гласове отвън.

Шумът на мотора се усили, а после бързо-бързо започна да заглъхва в далечината.

Зарко си отиде в стаята, легна на леглото, покри се през глава с одеялото и даде воля на сълзите си.

Върна се след малко и Джура. Той разказваше как тържествено изпратили руснаците, как болните ги отрупали с цветя и как той тичал чак до външната врата след колата, а Данилич крещял:

— Поздрави Захарий! Кажи му да бъде твърд! Преди да замина за Съветския съюз, аз непременно ще го посетя, зная му адреса.

Но Зарко мълчеше, сякаш нищо не чуваше.