Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

5

Когато беше здрав, Зарко никога не пропущаше по-важен мач. Заедно с Гриша, който умееше майсторски да се сприятелява с пазачите около игрището „Юнак“ и да измисля хиляди хитрости за промъкване вътре, те бяха гледали мачове между силни градски отбори, мачове за национално първенство и международни мачове. Правилата на футбола познаваше отлично. И затова сега подхвърлената от Гриша мисъл, че може да стане рефер, залегна дълбоко в душата му. Да играе футбол не му минаваше и през ум, защото там неминуемо има и блъскане един о друг, и случайно удряне, и падане, и търкаляне по земята, при което не можеш да не се опреш на ръцете си, да не ги натъртиш. Виж, да си рефер, това е съвсем друга работа. За него не се изискват никакви ръце. Нужни са само свирка в устата, здрави крака за тичане из игрището и умна глава, за да отсъжда правилно.

Главата безспорно беше налице. Свирка можеше да си намери във всеки магазин за детски играчки. Но Зарко със съжаление разбра, че краката му не отговаряха на никакви спортни изисквания. Те бяха отънели, отслабнали и едва ли можеха да го държат прав повече от един час, а камо ли и да тича с тях. Трябваше, значи да се погрижи за общото укрепване на тялото си.

А условия за това вече не липсваха. Секретарят на кварталната партийна организация Векилов го бе снабдил с увеличена дажба хляб и хранителни продукти. Десетина дни след излизането си от болницата той бе извикан да се яви пред лекарска военноинвалидна комисия, която му определи месечна пенсия. Сега заедно с учителската заплата на майка му парите бяха достатъчни и двамата можеха да си позволят по-обилна храна.

Той усилено започна да се занимава с физкултура. Ставаше сутрин много рано, докато по улиците още не се виждаха никакви хора, и тичаше, прескачаше препятствия, правеше физкултурни упражнения точно по указанията в една книга, която майка му бе купила от един магазин за спортни принадлежности. Използваше редовно и сутринните предавания по радио — физкултура — радиоапаратчето вече бе поправено.

Но това беше само сутрин. А през деня започваха тежките и безкрайно дълги часове на самотност и скука, когато отново се връщаха черните мисли, когато отново обземаха душата му мъката и отчаянието. Тогава той ставаше раздразнителен и груб, наскърбяваше майка си, а после дълбоко се разкайваше и дълго със сълзи на очи я молеше да му прости. Към Гриша се отнасяше внимателно и сдържано — беше му признателен за неговата привързаност и готовност за всякакви услуги. Но той се измъчваше от мисълта, че Гриша прави това само защото го съжалява, защото има добра душа. А такава помощ, такова приятелство му се струваше недостойно, нечестно и обидно.

Той с нетърпение очакваше да заздравеят напълно раните му, да махне бинтовете от ръцете си и да започне да си служи с тях поне за някои най-леки и прости неща.

И този ден най-после дойде. Една сутрин, след като няколко дни поред не му бяха правили нови превръзки, майка му разви бинтовете от двете му ръце. Раните вече заздравяваха. На лявата ръка все още сълзеше незатворена раничка и тя трябваше да се превърже. Но дясната беше в отлично състояние. Добре обтегнатата и правилно зашита от хирурга мускулна епидермална тъкан плътно се съединяваше точно по средата на поизпъкналите кости на совалката. По ръба се бе образувала твърда кафява коричка, от двете страни на която едва забележимо се белееха бодовете от иглата. Кожата отгоре и отстрани беше розова, нежна и прозрачна като целофан.

— Готово! — подскочи зарадван Зарко. — Ще видиш сега какво мога без бинт!

Той отиде до масата, на която имаше купчина книги, и грабна с две ръце най-горната. Но тутакси изохка и я захвърли. Кожата на разбинтованата му ръка беше още твърде тънка и чувствителна за такива остри неща, каквито бяха ръбовете на книгата.

За щастие нараняване не се получи. Болката само пламна и веднага угасна.

— Нищо, нищо! — каза той, като погледна ръката си. — Ще загрубее, ще заякне и ще стане твърда като длан.

Той отново взе книгата, но този път бавно, внимателно. Постави я на масата, отгърна твърдата корица, наплюнчи страничния край на ръката си и подхвана първия лист. Страницата послушно се огъна и миг след това се обърна върху отворената корица.

— Ураа! — извика той. — Победа! — Страниците една подир друга се запрелистваха, сякаш ги обръщаше човек, който има пръсти.

Сега вече Зарко не се стесняваше да чете пред майка си, не се дразнеше от бавене при прелистването на книгите. Той започна да чете жадно и ненаситно всичко, каквото му попадне. Гриша не смогваше да мъкне от училищната библиотека, от читалището, от приятели купища книги и списания.

— Гълташ бе! Като ламя ги гълташ! — не на шега се ядоса веднъж Гриша. — Смеят ми се вече момчетата. Кой където ме срещне с книги под мишницата, все ще ме закачи: „Здравей, другарю професор! Не е ли това доста множко за твоята проста глава?“ Пък то поне една да съм прочел, ами даже не съм ги и разлистил…

— А кой ти пречи да четеш? Ето седни и чети!

— Нямам време бе, Зарич! Нашите пак са обявили мач!

Тук Зарко с мъка сподави въздишката си, а после с усилие се усмихна:

— Е, добре, ти играй, пък аз ще чета! Донеси, донеси ми, моля ти се, още книги!

 

Гриша си отиде, а Зарко седна до масата и целия следобед прекара над книгите. Едва привечер обърна глава към часовника. Голямата стрелка си лежеше някъде между циферблата и стъклото, а малката настойчиво сочеше шест. На Зарко му се стори, че някой до него прошушна, както някога в клас: „айде, байчо, раздрънкай старото дрънкало!“ Долната му устна леко потрепна и спазма стисна гърлото му. „за тебе никой вече няма да раздрънка стария звънец!“ — като че ли отново прошушна гласът.

Зарко разтърси глава.

— Ехей, Захари, ти като че ли се каниш да заплачеш? — каза той на глас. — Може би завиждаш? А дали и Серьожа е плакал от завист, че умира, а другарите му остават да живеят?

Той замълча, попреглътна веднъж-дваж, а после стана и отиде до прозореца. Звънецът ей сега ще удари. Момчетата с блъскане, на тълпи ще изскочат от класните стаи и шумно ще дотичат на поляната. „Но те са здрави, на тях им е весело, какво ще ги гледаш, махни се!“ — упорито го преследваше гласът.

Зарко се обърна, колебливо пристъпи към масичката с книгата, но се сепна, сякаш уловил се в престъпление: „Ех, Зарко, Зарко! Каква дребна душица имаш ти! А защо трябва и те да скърбят? Или може би ще поискаш и светът да престане да съществува? Егоист си ти, момче, егоист!“

Той се върна до прозореца и насочи цялото си внимание в поляната. Боеше се, че гласът отново ще му зашепти. Помъчи се да мисли за други неща. „Момчетата ей сегичка ще долетят. Там долу ще бъде едната врата, а в горния — другата. Коя ли първом ще се падне на нашите. Вятърът духа от север. По-удобна е горната. Ицо там по-лесно ще отбива ударите. А по посока на вятъра топката ще лети като куршум…“ Зарко придвижи поглед от дясно към ляво на игрището, като че ли топката, ловко ударена от Ицо или Гриша, действително летеше право в противниковата врата. Но погледът му не достигна края. Грабна го пламналият в красив залез купен на Витоша. На пътя на слънцето бе застанал облак. Неговите краища горяха като разтопено злато и сякаш сипеха по хребета на планината огнена лава. Доплува от запад и друг облак — по-тъмен, по-мрачен. Само тук-там краищата му се обагриха със злато. Притъмня. Изчезна огънят, изчезна лавата. Червеният отблясък се превърна в тъмновиолетов и на Зарко се стори, че планината въздъхна. Но двата облака отминаха и на тяхно място дойде друг, още по-интересен, още по-странен. И отново огън, отново жарава! Зарко стоеше като омагьосан. Не смееше дори да диша.

Момчетата бяха пристигнали, но той не забеляза как Гриша му махаше с ръка, кога хвърлиха „ези или тура“, не чуваше и ударите на топката. До слуха му не достигаше нито „фаул“, нито „дузпа“, нито „гол“.

Пожарът над планината се разгаряше. Върховете на дърветата и покривите на къщите долу в далечината придобиваха някакъв вълшебен блясък с чудни багри и оттенъци. В душата на Зарко беше празник. Тържествен химн звучеше в нея. Той живееше с неповторимото. Ръката му неволно се привдигна и със стари, привични движения зашари във въздуха. Той бързаше да увековечи на платното туй, което след малко вече нямаше да го има. Но само миг — и всичко изчезна. Тръпка премина по цялото му тяло. С незаздравялата си още ръка случайно бе докоснал стъклото на прозореца и Зарко се върна към действителността. Пред него нямаше нито статив, нито четки, нито бои…

Слънцето залязваше. А на поляната момчетата крещяха, спореха за нещо.

 

Когато снеха и другия бинт, Зарко реши да започне тренировка и на ръцете си. От дългото бездействие те бяха слаби, хилави, с меки и отпуснати мускули. След утринната гимнастика той караше майка си да ги масажира с крем. А при хубаво време по цял ден им правеше слънчеви бани на едно затулено от хорските погледи място в градинката зад къщата. Кожата почерня, олющи се веднъж, дваж, няколко пъти, придоби красив кафяв оттенък и не беше вече така болезнено чувствителна. Мускулите позаякнаха, втвърдиха се.

Сега трябваше да се помисли и за краищата. Изпъкналите под кожата кости на совалката боляха и при най-леко натискане. Там трябваше да се развие мускул.

Една сутрин Зарко бе седнал на тревата в цветната градинка в двора и почиваше от утринната гимнастика. Погледът му неочаквано попадна на ябълковия дънер, който беше изместен от някого посред алейката и пречеше за свободно минаване. „Ето този дънер пречи, ще спъва тук хора, а той е некадърен да го отстрани. Защо ли му е такъв нещастен и мизерен живот!“ Зарко стана и решително отиде при дънера. Подхвана го с двете си ръце, наблегна, но тежкото дърво едва-едва помръдна. Той се изправи, постоя в нерешителност и изведнъж пак се залови с всички сили. Напуканата и грапава кора на дънера се забиваше в ръцете му, причиняваше му нетърпими болки, но той не отстъпваше. Пред очите му беше Серьожа Крилцов, който със зъби възпламенява бомбата, а кръвта от ръцете му тече. Нека и неговата кръв изтече, но да знае поне, че и той е извършил нещо полезно! И ето дънерът помръдна, разклати се напред-назад и изведнъж, изскочи от гнездото си в земята. Да се търкаля нататък беше вече по-лесно. Пътят за минаване беше свободен!

Зарко не чувствуваше болките в ръцете си, не виждаше, че на лявата му ръка има кръв. Беше доволен, че бе извършил за първи път, макар и дребна, но все пак полезна работа.

А малко по-късно същият този ябълков дънер се превърна в своеобразен физкултурен уред — Зарко го търкаляше вече съвсем свободно из целия двор и закаляваше по този начин ръцете си.