Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)

14

За щастие опасенията на доктор Бабалов не се сбъднаха. Кой знае дали от това, че при първото проглеждане Зарко не бе отворил лявото си око напълно, или пък защото от многото опити срещу слънцето очният нерв бе попривикнал на светлината, но атрофия не се получи. Когато след два дни окончателно махнаха превръзката, момчето прогледна и с другото око. Взривът не бе нанесъл големи поражения на лицето. Обгорени бяха само веждите и горната част на челото. Ранички бяха останали по клепачите, но и те вече завехнали, покрити с кафяви корички — заздравяваха. Цялото му лице беше обсипано с дребни сини точици от рода на онези татуировки, които някои младежи и моряци правят по ръцете или гърдите си е подпален барут. Все пак външният му вид не бе пострадал. Позагрозяваха го само обгорелите места на двете му вежди, но там вече кожата се възстановяваше и върху нея се подаваха редки космички.

— Чудесно, великолепно! — каза радостен доктор Бабалов. — С изключение на точиците, никакви други белези по лицето няма да останат. Красавец, красавец ще бъдеш! — ободрително потупваше той по рамото момчето.

Но нищо не беше в състояние да утеши Зарко. През целия ден той непрестанно плачеше, викаше, проклинаше съдбата си. Не можеха вече с нищо да го заблудят. Той бе видял — ръцете му ги нямаше. През цялата нощ не можа да заспи. Майка му се уплаши, че той наистина може да полудее. На разсъмване тя помоли дежурния лекар да му даде нещо успокоително. Доктор Попов му постави морфинова инжекция. Зарко се успокои, заспа, но даже и в съня си от лицето му не изчезваше отпечатъкът на ужаса.

На другия ден той отказа да приеме каквато и да било храна. Напразно майка му го молеше да хапне поне няколко лъжички мляко, за да не се изтощава организмът му, напразно лекарите и сестрите го заплашваха, че ако продължава да плаче, ще се повредят очите му. На него всичко му беше безразлично.

За три дни той отслабна толкова много, че не бе в състояние и да става от леглото, бузите му хлътнаха, очите потънаха дълбоко в орбитите, носът изтъня и се заостри, устните избледняха като на мъртвец. Не му останаха вече сили и да плаче. По цели дни и нощи лежеше с поглед устремен в двете безпомощно прострени на гърдите му бинтовани ръце и само въздишаше дълбоко, провлечено.

Сега тревогите и безпокойствата на майката бяха още по-големи. С тая своя упоритост той можеше сериозно да заболее от друга някаква болест. До късно след полунощ тя стоеше над него, молеше го, увещаваше го и най-после, грохнала от умора и безсъние, се свиваше да подремне няколко минути на своята мизерна постеля на пода. И все пак тя скачаше веднага при всеки негов стон, при всяко проплакване с надеждата, че ей сега той ще поиска да яде. А самата тя също не ядеше и за тия няколко дни бе заприличала на сянка.

— Ти си жестоко момче и аз не те обичам! — каза един ден Николай Данилич и само от леко потрепващите му устни личеше, че не казва истината.

Зарко бавно обърна глава и спря на него тъжен поглед, с който сякаш питаше: „И това ли трябваше сега?“

— Да, да! — натърти Данилич. Ти постъпваш жестоко и глупаво. Ти убиваш своята майка!

Ако Данилич му бе ударил плесница, Зарко едва ли би се изненадал и наскърбил толкова много, както го шибнаха последните думи. Той гледаше руснака с широко отворени, уплашени очи: „Значи, ти така мислиш за мене?“

— Тя вече едва се държи на краката си от слабост — продължи неумолимо Данилич. — И всичко това само заради тебе — от скръб, от грижи, от безсъние, от тревоги. Цели два месеца тя не е спала нито една нощ както трябва, не е сложила сладък залък в устата си. И ако ти продължаваш все така, никак не се знае кой от двама ви пръв ще умре — дали ти, или тя.

Зарко извърна глава надясно, където предполагаше, че ще види майка си, но нея я нямаше там — тя навярно бе излязла навън да си поплаче. Той си спомни колко пълна, здрава жена беше неговата майка преди нещастието и как той се изненада онзи ден, когато след толкова време я видя за пръв път. В душата му нахлу тревога, която сякаш измете предишната му мъка и страдания. Та той наистина никога досега не бе помислял за своята майка.

— Е да, понякога се налага на човек да умре — не спираше Данилич. — Но и когато умираш трябва да знаеш, че умираш в името на нещо голямо, велико, благородно. Ето сега е война. На фронта всеки ден умират хиляди войници. Но те умират, за да живеят другите — техните деца, техните родители, братя, сестри и близки. — Той седна по-близко до момчето, помълча известно време и продължи: — Никога, докато съм жив, няма да забравя това, което ми се случи да видя миналата година при Харков. Имаше в нашата рота едно съвсем младо момче. Сергей Иванович Крилцов, шестнадесетгодишен, доброволец. Как ли не го молихме да се върне при своите зад Урал, как ли не се мъчихме да го уплашим, да го прогоним от първата линия на фронта! Не и не! Не и не! Остана Серьожа при нас.

Беше светла лунна нощ. Престрелки наблизо не се чуваха, но всички бойци бяха нащрек и в пълна боева готовност. Трима души трябваше да заминат с важно поръчение до щаба на полка, който се намираше на не повече от два километра, в едно малко селце. В групата беше и Крилцов.

И ето, вървят нашите момчета през една рядка, камениста горичка напълно спокойни, че няма никаква опасност. Но по едно време изведнъж: „Халт!“ — „Стой!“ значи. А немец никъде не се вижда — крият се, дяволите проклети, зад дърветата и скалите. Залягат нашите веднага и откриват огън напосоки. Но гръмва граната, трясва още една и — край! Загиват двамата, а Серьожа — в предсмъртна агония: двете му ръце откъснати над лактите. Постояли немците наоколо, почакали и като разбрали, че няма вече кой да стреля по тях, тръгнали да видят резултата от своята работа. А Серьожа лежи върху трупа на своя другар и кръвта от ръцете му изтича. Умира. За малко съзнанието му се възвръща и той гледа: идат. Един, двама, пет, осем немци. Какво е помислил той, милият, в този момент — дали за своята майка, дали за родината, дали за своите другари или за всички изведнъж, аз не зная, но все таки нещо му е дало сили да поживее още само минута-две. Серьожа дочакал немците да дойдат, да се струпат над него и тогава той със зъби възпламенил една от гранатите в колана на своя мъртъв другар.

— Когато пристигнахме в горичката — продължи той, — ние видяхме страшна картина. Нашите момчета бяха загинали, но и немците си бяха здраво изпатили. От осем души бе оцелял само един, и то само защото случайно забелязал какво прави Серьожа и успял да легне на време. Беше тежко ранен. Разпитахме го после. Той сам ни разказа как се е случило всичко. Немците идвали с намерение да унищожат една от нашите огневи точки.

Джура, който през всичкото време на разказа седеше на леглото и със затаен дъх следеше всяка дума, въздъхна:

— Ех, това е то истинско геройство!

Зарко лежеше като окаменял и все още не смееше да помръдне.

— А ти какво? — изгледа го строго Данилич. — Искаш да умреш, за да се отървеш от временни страдания. И никак не мислиш, че с това убиваш още един живот. Е, прощавай, брат, но тука прекаляваш. Това е, ако искаш да знаеш, нечестно и подло.

Данилич замлъкна. Мълчеше и Зарко. През целия разказ той не пророни нито дума, но по очите, по израза на лицето и по-тежко дишащите му гърди беше ясно, че всичко това го бе развълнувало много.

Зная, тежко ти е — подхвана отново Данилич. — Впрочем, да умреш, ти всякога можеш — и днес, и утре, и след двадесет години… Никой не може да ти попречи. Но да се родиш пак, ей, братко, не можеш!… Глупаво е, според мен, да умреш като стогодишна баба: „Ела, господи, прибери ми душата!“ Ти не си малък и трябва сам да разбереш. Няма господ, няма друг свят — има само дълбок трап и… червеи. Ну, ти попробвай, поживей, макар и така, доколкото силите ти стигнат. А може би пък животът не е така страшен, както ти си го представяш. Има сега кой да се грижи за тебе и за всички като тебе — вашата нова държава. И ти има за кого да живееш: за майка си, за обществото, за другаря си… Ах, каква добра майка и какъв другар имаш ти, брат! В неделя случайно се запознах с Гриша.

— С Гриша? — промълви тихо Зарко, увлечен всецяло от думите на Данилич и забравил всичко на света.

— Разкажи, Джура, какво каза онзи ден Гриша в градинката? — обърна се Данилич към хърватчето.

„Аз с радост бих му дал едната си ръка!“ — звънко издекламира Джура.

— Виждаш ли какъв човек, виждаш ли какъв славен другар? Даже само за него заслужава да живееш. Такъв никога няма да те остави в беда!…

Вратата се отвори и в стаята влезе Магда. Очите й бяха зачервени и подпухнали от плач. След нея се показа санитарката леля Трендафилка, добродушна, едра и червендалеста жена, която с едната си ръка дърпаше сервитьорката количка с обеда, а другата весело размахваше напред:

— Варда-а! Лапаницата пристига! Разпущай народе, коланите, тоя път велико ядене ще падне!

Джура със светнали очи гледаше изкусно наредените на количката порцеланови чинии, от които се вдигаше апетитна пара, и бързо-бързо преглъщаше слюнките си. А Данилич се премести на своето легло и се зае да разчисти нощното си шкафче, което му служеше за масичка.

Майката бавно се приближи до обикновеното си място и се отпусна уморено на стола. За нея идваше пак един от ония мъчителни моменти, когато трябваше напразно да моли и увещава сяна си да яде.

Зарко дълго гледа нейните бели коси, потъмнялото й измъчено лице и най-после каза:

— Мамо, искам да ям!

Тя се стресна, сякаш не вярваше на ушите си.

— Искам да ям! — повтори Зарко.

— Вот и молодец! — извърна се зарадван Данилич. — Така, виж, заслужаваш пак да те обичам!