Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

6

Войната на запад бушуваше. Влаковете всеки ден докарваха ранени войници. Болницата на Червен кръст беше препълнена.

В стая номер четиринадесети имаше двадесет и двама ранени и леглата бяха толкова нагъсто, че през време на визитациите лекарите трябваше да чакат, докато санитарките извадят временно две-три легла в коридора, за да се отвори място за минаване.

Все пак през деня не беше толкова лошо, защото вратата постоянно се отваряше и затваряше, та ставаше проветряване. Стояха отворени и два от горните малки прозореца. Но нощем в стаята ставаше непоносимо топло и задушно, а напоеният с миризма на лекарства и изпарения въздух едва се дишаше. От всички страни се чуваше охкане, пъшкане, хъркане, бълнуване.

Магда получи разрешение да остане при сина си като болногледачка. Една медицинска сестра бе намерила отнякъде стар окъсан дюшек и й бе приготвила долу на пода, почти под леглото на Зарко, тясно местенце за почивка. Но майката сякаш не го и забелязваше. Четвърто денонощие поред тя не бе сложила троха хляб в устата си, не бе прислонила дори за минута главата си на възглавница.

На два пъти през тия четири денонощия Магда бе видяла тук страшната и неумолима смърт, която простираше костеливата си ръка над белите болнични легла. На два пъти тя бе чула тихия и безстрастен шепот на санитарките:

— Легло номер седем е вече свободно!

— На легло номер три да се сменят чаршафите!

Тя като че ли претръпна. Отчаянието и душевната болка у нея сякаш се замениха с някакво смесено чувство на страх и едва блещукаща надежда. Магда бе разбрала, че освен сполетялото я страшно нещастие имаше и друго, още по-страшно — смъртта, която дебнеше рожбата й от всеки ъгъл на болничната стая. Сега вече тя се беше примирила с всичко: нека детето й да бъде без ръце, нека дори да бъде и без очи, но да бъде живо, да го вижда, че диша, да чува как сърцето му тупти.

Магда с часове седеше на крайчеца на желязното легло и не откъсваше поглед от мъртвешки бледите устни на детето си. От всяко негово потрепване, от всяка негова въздишка или стон сърцето й болезнено се свиваше: „Дали това не е краят? Дали това не е последният му дъх?“

През четвъртата нощ умората и безсънието надделяха. Майката притвори очи, отпусна натежалата си глава върху желязната рамка на леглото… Все по-тихи и по-далечни ставаха охканията на болните, все по-плътно я обгръщаше сиво-синкавата мъгла на съня…

И ето, тя отново е в своята малка мансардна стаичка, където се бе родил и отраснал нейният Зарко. Навън е пролет. През отворения прозорец надничат клончета от разцъфналата вишни. В раззеленилото се и потънало в цветя дворче играят деца. Те пеят, смеят се, чуруликат като ято врабчета. Но над този весел шум изведнъж се извисява някакъв тревожен, раздиращ сърцето и глас: „Ма-амоо!“ Тя бързо изтичва навън. Пред нея е застанал Зарко. Той е в красиво бяло моряшко костюмче. Синята му матроска трепти от вятъра като пеперуда. Очите му са разплакани.

— Аз не исках!… — залива се момченцето в сълзи и подава своята розова пухкава ръчичка, на дланта на която безпомощно лежи мъничка буболечка. — Исках само да видя предното й краченце, а то се откъсна и сега сигурно много я боли.

— Не плачи, момчето ми! Ти, без да искаш… — успокоява го тя и се навежда да го целуне, но в този момент вижда на земята откъснатото краче на буболечката. То неочаквано започва да набъбва, да расте. Ето, на него се появяват пръсти, очертават се кръгли розови нокти, оформя се малка детска ръка, ръката на нейния Зарко. Магда се навежда да я вземе, но загубва равновесие, политва да падне и се събужда…

Магда постоя известно време изправена. С последни усилия се помъчи да надвие съня, но главата й отново клюмна. И ето я пак в своя дом. Седнала до малката маса, старателно поправя детски тетрадки. Тихият пролетен ветрец ту леко си играе с пъстрото басмено перденце на прозореца, ту ненадейно се втурва в стаята и гальовно разпилява косата й. Тя отмята назад глава, вперила поглед в сияещата синя далечина, отдала душата си на сладки мечти. Ето, през един такъв пролетен ден Зарко ще застане пред прозореца, млад, красив, ще обгърне с лъчезарен поглед разцъфтялото поле, пробуждащата се за нов живот земя и с бързи движения на своята ловка ръка ще увековечи върху платното пролетта на живота. А тя, радостна, замаяна от щастие, с трепет ще следи всяко движение на четката.

Изведнъж силно хлопване на вратата прогонва мечтите й. Пред нея, олюляващ се, с подпухнали от пиянство очи, застава мъжът й. А миг след това по нея се посипват удари — по гърба, по гърдите, по главата. И тя безчувствено се свлича на пода, не усеща тежките удари с подкованите ботуши, не чува безспирния поток от ругатни. В душата й е пусто и мрачно. Унизена, смазана, защо да живее? Та това е всеки ден, всяка нощ. Не! Час по-скоро трябва да свърши! Тя бавно посяга и ръката и докосва хладното желязо на револвер. Но в този миг две топли детски ръчички обгръщат шията й.

— Мамо! Майчице моя! — нежно, като музика погалва душата й.

Магда бавно, уморено отваря очи и погледът й пада върху безкръвното лице на детето.

— Мамо! Майчице моя! — едва чуто мълвят неговите устни.

Тя мигновено скочи, разтърси глава, отмахна от челото си появилия се през тези кошмарни нощи бял кичур коса и коленичи до леглото:

— Как можах!… Как можах дори и насън да помисля това? Ти ще живееш! Ще живеем двамата!…

Колко време майката стоя така, тя не знаеше. Но когато привдигна лице, Магда видя, че двама от ранените войници се бяха приближили до леглото и в безмълвно съчувствие стояха с наведени глави.

— Ну, мамаша, он будет жить? — чу до себе си тя топъл мъжки глас и тутакси усети на рамото си корава другарска ръка. — Он будет жить! — повтори твърдо и уверено гласът.

Магда се изправи. Пред нея стоеше снажен, около четиридесетгодишен мъж. Войната бе направила лицето му грубо, израза — суров, но сините му очи говореха за детинска чистота и неподправено добродушие. Тя видя в тях да се прокрадват две сълзи и изведнъж почувствува, че не е сама, че хората й съчувствуват, че тези сурови, калени в огъня на войната мъже и възвръщат убитата от мъката вяра в живота.

— Вода! — все така тихо прошепна момчето.

Майката взе от масичката чаша с вода и като привдигна с лявата си ръка главата му, с другата я поднесе към пресъхналите му устни. Зарко усети приятната хладина на живителната течност и жадно отпи няколко глътки, а после извърна леко глава и попита:

— Мамо, защо е така тъмно у нас? Моля те, запали лампата! — От толкова дни и нощи насам той за първи път идваше в пълно съзнание, но все още не можеше да разбере добре какво се бе случило с него и къде се намираше сега.

Магда притисна устните си до неговата студена буза и не отговори.