Митко Горчивкин
Воля (18)

1

Къщата, в която живееха Заркови, беше малка двуетажна паянтова постройка с голям, стръмен и островръх покрив. По всичко личеше, че е била строена с оскъдни средства и материали. Прозорците й бяха еднокрили, вратите — прости, шперплатови, а под големия източен прозорец на горния етаж явно се чувствуваше липсата на балкон, но там стърчаха две изгнили и почернели от годините греди. Приземният етаж се състоеше от две малки стаи, вестибюлче и кухня, в които живееше многолюдното семейство на бай Мано Войводов — тихи, трудолюбиви хора. От малкото полутъмно вестибюлче нагоре извиваше стръмна дървена стълба за таванския етаж, където пирамидообразният покрив бе позволил да се построи само една стая с антренце, килер и малък тесен коридор, на източната стена на който се намираше прозорецът с неосъществения балкон. Тук живееха Заркови.

За разлика от къщичката дворът представляваше нещо по-солидно и внушително. Широк, правоъгълен, ограден от всички страни с жив плет от декоративни храсти, той беше като малък парк. Преди години трудолюбивата баба Руска и дъщеря й Зинка бяха вложили тук много любов и градинарско изкуство. Западната част беше овощна градинка с подбрани сортове ябълки, сини сливи, круши и вишни. Предната бе отредена за цветя. От дървената пътна вратичка до входа на къщата водеше посипана с едър пясък пътека. Отдясно на пътечката имаше направена с изкопани от полето чимове красиви фигури за цветя. До чешмата, която служеше за поливане на цялата градина, извишаваше стройна снага бяла брезичка, а край самия вход на къщата, сякаш застанал на стража, стоеше млад кипарис.

Още от малък Зарко бе привикнал да пази дръвчетата и цветята, а когато поотрасна, започна и да се грижи за тях. Поливаше, копаеше, почистваше от плевели, посаждаше нови цветя и дръвчета. А когато постъпи в първи клас на прогимназията, се научи и да облагородява на пъпка. Брезичката до чешмата той бе посадил още като дете, когато за пръв път тръгна на училище.

Връщайки се от болницата, Зарко не влезе с майка си в къщи. Той застана до пътната врата и с жаден поглед обгърна цялата градина. Сърцето му лудо биеше. Сега той не се стараеше нито да скрие, нито да преглътне сълзите си. Неговата градина, неговият кипарис, неговите цветя! Колко дълго бе очаквал този миг!

Зарко отвори с крак пътната вратичка и бавно тръгна по пътечката. Пясъкът заскърца под краката му. Всичко тук му беше така мило, така родно! Колко много радости той бе преживял в тази градина! Тук се раждаха най-хубавите му мечти, тук под разцъфналата ябълка с Гриша учеха уроците си или играеха на шах. Тук в работа около цветята и дръвчетата намираше успокоение, когато някой го наскърбеше. Оттук набираше и първите цветя за майка си. Радост и само радост му носеше този мил роден кът. И за тази радост той бе мечтал през тежките часове в болницата. Към нея той бе бързал до задъхване през целия път. Но жестока мъка го обхвана изведнъж. Нямаше я радостта. Като че ли и тук, както в душата му, всичко беше разбито, ограбено, опустошено. През неговото отсъствие никой не се бе грижил за двора.

В задната част от оградата недобросъвестни хора бяха направили прелез и направо през градината имаше отъпкана пътека, която водеше към пътната вратичка. Кората на много от младите дръвчета беше огризана от кози или други животни. Клоните на голямата вишна до прозореца бяха провиснали и изпочупени. По тях вероятно са се катерили да се люлеят деца. Кранът на чешмата липсваше, а подаващата се от циментовата колонка тръба беше затъкната с дървена запушалка.

Той седна на един търкулнат до цветната градинка ябълков дънер и тъжно поклати глава. Всичко наоколо беше потънало в избуяли плевели, в довлечени от ветровете сухи листа, слама, хартии и всякаква смет. Кой щеше да почисти всичко това? Кой щеше да заздрави раните на дръвчетата, да подреди цветните лехи, да прекопае?…

Отнякъде наблизо долиташе приятен дъх на момина сълза. Той я потърси с очи. Току до краката си, между високо избуяла трева и дългоперест жиловляк, видя да се подава крехко стъбълце. Белите нежни звънчета тъжно бяха клюмнали надолу, сякаш молеха за помощ. Той се наведе, протегна неволно ръка към жиловляка, но така си и остана наведен — нямаше как и с какво да го отскубне.

Изведнъж откъм улицата се зачуха стъпки. Зарко вдигна глава. Иззад ненапълно раззеленилия се още жив плет се мярна пъстра рокля и миг след това пътната вратичка изскърца.

— Зарко! — прокънтя тънък женски глас.

Зарко веднага го позна. Това беше гласът на Лена. Той не се обади, а мълчаливо се притули зад един храст, сякаш беше някакъв крадец, заловен на местопрестъпление в чужда градина. Но момичето го бе забелязало и вече тичаше към него. Той едва успя да напъха в джебовете на винтягата си своите обезобразени и бинтовани ръце.

— Здравей, Зарко! Добре дошъл! — развълнувана подаде тя и двете си ръце.

— Здравей! — глухо и мрачно каза той, като не направи никакъв жест да отговори на нейната радост.

Лена се смути, изчерви се, но веднага разбра грешката си и като наведе уж да оправи чорапа си, с привидно спокойствие каза:

— През боровата гора минахте, нали?

— Да.

— Видях ви отдалече, но не можех да повярвам. Едва когато се отбихте по пътечката през градините, разбрах, че сте вие. Е, върна се вече, а? — Тя го загледа с ласкав, откровен поглед. — Знаеш ли, ти никак не си се променил. Само дето мъничко си поотслабнал.

Той вдигна очи, погледна нейното мургаво, загоряло от пролетното слънце лице, живите й зеленикави, с дълги мигли очи и искаше му се да й каже нещо приятно ласкаво, но от гърдите му се изтръгна само въздишка.

— Сърдиш ли се? — изтълкува тя неправилно това. — Но ние идвахме! Няколко пъти идвахме в болницата. Там един грамаден, страшен дядо на вратата все не ни пущаше да влезем. А последния път така го ядосахме, че щеше да ни набие.

— Той не е лош човек — защити Зарко дядо Димо.

— А защо не пуща?

— Така му е заповядано.

— Кога ще дойдеш на училище? — промени тя разговора, но тутакси разбра, че пак сбърка: — Не бързай, гледай да оздравееш, да се засилиш…

Настъпи неловко мълчание. Лена неволно навиваше на показалеца си коланчето на пъстрата си басмена рокля и не знаеше какъв друг разговор да подхване, а Зарко бе устремил тъжен поглед в хилавото стръкче момина сълза и стоеше замислен.

— Ох, да си вървя, че Илко ще плаче! Довиждане! — каза най-после тя и тръгна към вратичката.

— Довиждане! — отвърна той съкрушено. После изведнъж се досети за нещо и извика след нея: — Лена!

— Да, Зарко! — спря се момичето.

— Лена, не казвай на другите, че съм се върнал!

— Добре! — Тя прехапа устни и като се извърна бързо, за да не види той насълзените й очи, тичешком излезе на улицата.

От съседния двор се показа баба Гуна Сингерката. — Тя тръгна към оградата, но Зарко се престори, че не я забелязва, и с бързи стъпки се отправи към къщи.

Вестта за Зарковото завръщане обходи бързо целия квартал. Не след много дворът се изпълни с деца, които идваха на тълпи от близкото училище.

Но Зарко се заключи в къщи и не пусна при себе си дори и Гриша.

Захапал ревера на сакото си, той нервно крачеше от ъгъл до ъгъл на малката стаичка. Отвън долитаха възбудени детски гласове. Непреодолимо желание да запуши ушите си го накара да повдигне ръце, но това не само че не премахна мъчителния шум, а още повече засили болката от съзнанието за безпомощност.

Зарко не беше вече малък. В своето страдание той бе надраснал другарите си. И той знаеше сега: вън те шумят, едни любопитстват, други искрено му съчувстват, но веднага след като излязат от пътната врата, те ще забравят и съчувствието, и болката си за другаря.

— Не му е добре нещо; елате след — два-три дни! — помоли ги майката.