Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

20

Зад южния край на футболното игрище, където минаваше улица, недалече от колониалното магазинче на Евстрати, се намираше ниска продълговата сграда със зелени дървени щори на прозорците. Тук някога беше кръчмата на Дебелия шаран — едно ниско, дебело като бъчва човече, истинското име на което малцина от квартала знаеха. Тази кръчма беше свърталище на пияниците от целия „Южен редут“ и почти всяка нощ зад спуснатите щори се чуваха животински викове, ругатни и трясък от чупене на шишета, столове и маси. Тук идваха на цели стада германците от лагеруващата в дъсчените бараки зад Парка хитлеристка моторизирана дивизия. Тук пропиваха оскъдните си заплати и не малко работници и дребни чиновници. А в една от вътрешните стаички до кръчмата, където живееше Дебелия шаран с бездетната си съпруга Нона, полицаите и тайните агенти се съвещаваха с услужливия съдържател. Там решаваха кой комунист или прогресивен човек от квартала трябва да бъде арестуван и кой трябва „безследно да изчезне“. Навярно в тази стаичка бе решена съдбата и на бабината Рускина дъщеря Зинка.

Народният съд осъди Дебелия шаран на смърт, а имотите и кръчмата му бяха конфискувани в полза на държавата. Нона се отърва с „условна“ присъда, може би само за това, че бе напуснала предварително мъжа си. Но все пак тя се надяваше, че като законна наследница ще си възвърне постройката и кръчмата.

Сега тази сграда беше предоставена на кварталното младежко дружество на СНМ. Тя бе ремонтирана, стените и таваните бяха измазани с вар, столовете и масите, поправени или заменени с нови, а на мястото на някогашния кръчмарски тезгях се издигаше малка естрада. Тук ставаха събранията, тук се събираха младежите и девойките от целия квартал и си устройваха вечеринки и забави, декламираха пламенни стихове за новия живот, изнасяха къси пиески и танцуваха под звуците на акордеон.

Понякога в безлунни нощи отиваше към клуба и Зарко. Но той не смееше да влезе вътре, а крадешком се промъкваше през съборената ограда на малкия мрачен и пуст двор, притаяваше се до стената и гледаше през прозореца. Наистина, там, в клуба, всички младежи го познаваха, но сред тях имаше и девойки, които още не бяха го виждали без ръце. Достатъчно беше само една от тях да го погледне със съжаление или страх, и настроението му би се развалило за цял месец. Случило му се бе такова нещо веднъж в трамвая. При един завой Зарко изгуби равновесие и неволно извади от джебовете ръцете си, за да се залови за отвесното желязо до мястото на ватмана. Една млада жена, като видя отрязаните му, обезобразени ръце, диво изпищя и избяга като от прокажен. Оттогава изпитваше страх и неудобство дори когато трябваше да мине покрай непознати жени или девойки.

А как искаше да бъде и той там, в клуба, сред тези буйни весели хора! Не да се весели заедно с тях, не! А само така — да гледа и да се радва на тяхното веселие. Омръзнала му бе вече самотата. Но той не беше член на дружеството и кой знае дали не би го изпъдил някой, дали не би го оскърбил, ако влезе дори за малко в клуба! А да подаде заявление за членство, не смееше и да помисли. Сигурен беше, че няма да го приемат: „Там са все здрави, изпечени в труда младежи, бивши ремсисти и земсисти, младежи, които от нищо не се боят — защо им е нужен той, нима за да се плашат от него девойките?“

Но един декемврийски ден при него в къщи дойдоха Гриша и секретарят на младежкото дружество Бойко — висок и малко прегърбен младеж с бодро, енергично лице.

— Ето го нашия „един монах тъмен, непознат и бледен…“ — издекламира от вратата Гриша, като показваше към седналия до масата Зарко.

— Здравей! — поздрави приветливо Бойко.

— Здравейте и добре дошли! Заповядайте!

Тримата седнаха, поговориха за обикновени и незначителни неща, а после Бойко изведнъж запита:

— А ти, Зарко, защо досега не си член на СНМ?

Изненадата на Зарко беше толкова голяма, че той дори подскочи от стола си и устреми недружелюбен поглед в очите на младежа:

— Защо се подиграваш с мен?

— Съвсем не се подигравам!

— Видиш ли го какъв е? — скочи Гриша ядосан. — А аз като му разправях да влезе, и на мене казваше, че се подигравам! А бе хей, човече, — обърна се той към Зарко, — хайде да речем, че на мен не вярваш, защото нямам авторитет и прочее, ама това е секретар! Знаеш ли ти какво значи секретар?…

— Я седни! — дръпна го Бойко за шинела.

— Няма нужда от реклами! — А после към Зарко: — Защо мислиш, че мога да се подигравам, нима имам вид на гамен?…

— Не, не искам да кажа това… — смути се Зарко. — Но… защо ви съм такъв?… — От дълго време той не бе плакал, но сега долната му устна затрепера.

— Слушай, да се разберем! — сложи Бойко другарски ръка на рамото му. — Аз всичко зная за тебе. Говорил съм и с майка ти, говорил съм и с другаря Векилов, говорил съм…

— … И с мене! — не изтрая Гриша.

Да, говорил съм и с Гриша, твоя най-добър другар. А виждам също и с очите си, че ти всичко можеш и с нищо не се различаваш от другите. Защо не дойдеш при нас в СНМ?

Зарко мълчеше. От очите му бавно се изтърколиха две сълзи и капнаха върху дясната му ръка.

— Напразно се боиш, че няма да те приемат другарите. Познават те вече всички и всички до един ще гласуват за тебе.

— Мислиш ли? — трепна обнадежден той.

— Не само мисля, а съм уверен. Ето ти заявление образец, попълни го и го подпиши. Намери двама души поръчители. Третият ще бъда аз. Напиши и съвсем кратка автобиография. Ако не искаш сам да ги донесеш в комитета, изпрати ги по Гриша, или пък кажи аз да дойда да ги взема. Събрание ще имаме в неделя.

Гриша и Бойко излязоха, а Зарко дълго се разхожда из стаята и мисли дали да подаде заявление, или да не подава. Ами ако в събранието не се получи болшинство? Секретарят е едно, а събранието, членската маса — съвсем друго.

Най-после той реши: ще подаде заявлението, пък каквото излезе!