Джон Сак
Францисканският заговор (9)

V

Козята пътека най-сетне се разшири в широко голо плато и двамата се строполиха на земята. Амата се просна по гръб в прахоляка и започна да маха с ръце и да се смее истерично. Все още свързан с момичето чрез колана си, Конрад се изтегна до нея, сърцето му блъскаше в гърдите, напрежението постепенно отпускаше крайниците му.

— О, Боже, успяхме! — извика Амата.

— Слава на Бога! — отвърна задъхан отшелникът. Отвъд облаците, там, където слънцето захождаше над най-високите върхове, се мярна по-светло петно. — Скоро трябва да намерим място за нощуване — додаде той. — Днес доста повървяхме.

Сега гледката се простираше на север и на изток от платото, както и на юг. Между планинските хребети се мярваха още села, както и някоя и друга скътана обработваема нива. Все още бяха много далеч от какво да е населено място, но след ден можеха да се надяват да срещнат и други хора.

— Трябва да прехвърлим най-далечния хребет — обясни й Конрад. — Ако вечерта облаците се поразсеят, обърни внимание къде ще залезе слънцето. Пътят ни за Губио ще е в тази посока. След Губио ще вървим по бреговете на Киаджио към Асизи. Имаме още два, най-много три дни път.

Амата седна изправена и се вгледа в тъмнината към зъберите на север.

— Ще успеем ли да видим замъка Малатеста? Толкова ми се ще да го видя, па макар и от разстояние.

— Никакъв шанс — засмя се Конрад. — Той е на много левги от тук, почти до крайбрежието.

— И бездруго мразя богаташите — сви рамене тя. — Особено стари, уродливи и зли господари като Джанкиото Малатеста.

Конрад беше чувал слуховете, които дори мъжът на Розана не можеше да се въздържи да не сподели с него, като идваше да му носи храна. Кланът Малатеста от Римини и господарите Полента от Равена искали да се съюзят и затова нагласили сватба между Джанкиото и Франческа Полента. Конрад предполагаше, че булката е някъде на възрастта на Амата. Наясно, че Франческа ще отблъсне Джанкиото поради напредналата му възраст и грозота, семейство Малатеста изпратили по-младия му брат Паоло, наречен Il Bello, Красивия, като представител на семейството на сватбата. Малко след края на церемонията, или поне така гласеше мълвата, Паоло и Франческа се озовали в градината на замъка, погълнати от романа за Ланселот. Развълнувани от копнежа на красивия рицар по женената Гуиневиър, двамата започнали да се прегръщат и целуват. Този ден не прочели нито ред повече. Страстта им явно ги направила непредпазливи, защото един от слугите на Джанкиото видял случилото се и докладвал на господаря си. Развръзката била трагична — от онези любовни буламачи, които за всяка млада жена като Амата биха изглеждали неустоими.

— Джанкиото със сигурност ще гори в ада заради убийството на жена си и брат си — продължи Конрад. — Но любовниците несъмнено също страдат за греха си.

— За греха си ли? Значи е грях да обичаш? Нима Христос не ни учи да се обичаме един друг?

— Но така, както Той обичаше нас, сестро. Когато казва това, Той няма предвид плътски страсти. Освен това Франческа е била омъжена за брата на Паоло.

— Че да не би да е имала право на глас в тази сватба?! Тия развратни благородници се женят за когото си поискат, при това никога по любов. Заради земя или пари, или за да заздравят отношения. Но не и от любов. Вземат каквото искат и убиват всеки, който се противопостави на желанията им. Мразя ги от дъното на душата си!

— Вярно е, има и злонамерени господари, също както има и добри и лоши селяни. Всички те са част от Божия замисъл.

— И аз познавах добри хора. — Гласът на Амата се изпълни с копнеж. — Баща ми беше достоен и честен човек. Но хора като Джанкиото Малатеста… — Устната й потрепери, лицето й се изкриви първо от мъка, после от гняв. Конрад усети, че тя най-сетне ще започне да говори.

Отшелникът мълчаливо огледа дъбовата горичка, която покриваше склона под тях. Между клоните прелитаха скрити от сенките птички, песента им долиташе накъсана и приглушена.

Той подуши въздуха. Усещаше приближаващата буря, птиците вероятно също я усещаха. Знаеше от опит, че първият дъжд за сезона обикновено е проливен и напоителен. Добре поне, че двамата с Амата щяха да разполагат с достатъчно дърва, че да си осигурят хубав огън и да прогонят влагата. Под дърветата беше пълно със счупени от вятъра клони, а по-добри от дъбовите подпалки няма.

Премисли идеята за противоречивия на пръв поглед образ на селянин с благороден дух, който по всяка вероятност прилягаше най-добре на бащата на Амата — не беше трудно да се усъмни в този образ, при положение че всеки девет от десет селяни обработваха земята. От опит знаеше, че повечето селяни и дребни фермери са твърде заети да се занимават с възвишени идеали. За тях религията едва ли не се изчерпваше с шепа магии и заклинания, с които плашеха болестите и предизвикваха обилна реколта. А случеше ли се празник, който да ги откъсне от ежедневните им задължения, се отдаваха на пиене, кавги и всякакъв род безпътни дейности. Но пък в качеството си на изповедник Конрад се бе сблъсквал и с редки изключения, с ратаи, които бяха далеч по-духовно извисени от своите господари.

— Господарят тормозеше ли баща ти? — попита той накрая.

Амата изпухтя.

— Да го е тормозел ли? Баща ми се молеше на Господ, невъоръжен, заедно с жена си и децата си в семейния параклис, когато дявол в човешки образ връхлетя през вратата и го посече. Мама се хвърли върху мъртвото му тяло, а синът на същия този Сатана прокара меча си и през двама им. Брат ми се опита да избяга, като скочи през прозореца. — Тя замлъкна. — Докато падаше, извика името ми. После притихна навеки. — Зарови лице в шепите си. Раменете и гърбът й се разтресоха от болка, но стоновете й останаха безмълвни. — Не знам дори дали са ги погребали подобаващо.

Конрад плъзна поглед към дърветата, под чиито клони сенките се сгъстяваха. Не му се щеше да зададе следващия си въпрос, но след като бе чул историята дотук, трябваше да узнае и останалото.

— Ти как се спаси?

— Хукнах да бягам, но се подхлъзнах в кръвта на родителите си. Плочите по пода на параклиса бяха облени в кръв. Помня как ми мина мисълта, че подът и кръвта са почти еднакви на цвят. Сякаш бях попаднала в кошмар, в който плочите наистина започваха да се разтапят. Имах чувството, че като се събудя, всичко ще се окаже само сън. Обърнах се и видях над главата си вдигната секира. Казах си, че е мой ред. Но не ми било писано да се отърва толкова леко. Предводителят им извика на рицаря да възпре ръката си. Бях едва на единайсет години и искал да ме направи прислужница на дъщеря си. Нападателите ме взеха със себе си.

— И тя е била жената, отишла в „Сан Дамиано“, така ли?

— Да. Тя мрази съдбата със същата ярост като мен. — Амата изопна гръб. Тонът й се беше поуспокоил. — Господарката ме взе като част от зестрата си към манастира. Аз бях дълбоко развълнувана, макар че по принцип не давам и пет пари за живота там. Но по-скоро бих се убила, отколкото да остана при баща й и братята й.

— И да прокълнеш душата си, като посегнеш на собствения си живот — припомни й Конрад. — Семействата ви мразеха ли се, Амата? Да не би да ви е разделяла вражда или кръвна мъст?

— Не. Всичко опираше до сребро и злато. Три отнети живота — най-малко — и не знам колко слуги, послужили като изкупление. Имението ни се намира там, където се срещат границите между Перуджа, Асизи и Тоди. Наричаме го „Колдимецо“ — „хълмът по средата“. Естествено, изисквахме такса от търговците, които прекарваха стоката си през нашата земя. Търговците на вълна от Асизи викаха и ни заплашваха, но татко и брат му Гуидо им отвръщаха със смях и на свой ред им отправяха заплахи. Впоследствие господарката ми разказа, че тъкмо един от търговците на вълна наел баща й да ни убие.

Тя сякаш гледаше сенките, които пълзяха по хълма към тях, но Конрад предположи, че всъщност виждаше наново окървавения параклис на Колдимецо. След дълго мълчание тя се обърна към него и сви рамене.

— Ето това означава в моя случай да живееш под чужда закрила — заключи накрая тя. В гласа й не бе останала и следа от страха и настървението.

Това е и причината да иска да се върне в Асизи на всяка цена, помисли си Конрад, както и причината той да не се меси. Имаше чувството, че съберат ли се хора на едно място, неизбежно избухва война. Градове и държави си оспорваха пътища и територии. Вътре в рамките на града гвелфи от средната класа и гибелини от аристократичните среди се напъваха да доказват верността си към папата или към светия римски император. Семейства влизаха в битки, за да разрешат отколешни спорове, деца убиваха родителите си, както и се изтребваха едни други, за да получат по-бързо наследството си. Насилствената смърт бе обичаен край на живота на един благородник, а за редовите граждани безкрайните дуели, погребения и съдебни процеси се бяха превърнали в театъра на живота. Вдовците, вдовиците и сираците се рояха, всички се опитваха да си отмъстят. Искрата на вендетата поддържаше огъня у много разбити животи.

— Не каза нищо за другите ти близки — рече той накрая. — За чичо ти Гуидо и неговото семейство. Те не пострадаха ли при нападението?

— Не. Мерзавците са избрали най-подходящия момент. Същия месец братовчедка ми Вана трябваше да се ожени за нотариус от Тоди. Майка й и баща й бяха заминали за града заедно с нея, за да подготвят тържеството. След броени дни трябваше да заминем и ние.

Тя лежеше по гръб в прахоляка, затворила очи. Постепенно взе да си тананика тихичко популярна погребална песен. Потъна дълбоко в тайно кътче на съзнанието си и Конрад разбра, че няма да чуе повече.

Сигурно се е молила често през изминалите пет години въпреки нарастващата омраза и желание за мъст. Сигурно се е питала защо чичо й не е дошъл да я вземе. Може би дори не е знаел къде са я отвели или кой е извършил убийствата. Сигурно се е върнал от Тоди и е заварил жестока касапница. Прислугата вероятно е избягала или ако са останали, не са могли да кажат кои са извършителите.

Запита се още и що за рицар ще се съгласи да извърши убийство срещу заплащане. И защо Амата е останала в „Сан Дамиано“? Защо се е съгласила, въпреки огромния риск, да му донесе писмото на Лео, при положение че е имала възможност да избяга и да пропътува далеч по-безопасния маршрут до Колдимецо? Вероятно се е опасявала, че няма при кого да се завърне у дома си. Колкото повече опознаваше това момиче, толкова по-объркан и заинтригуван се чувстваше Конрад.

Отвътре му напираше да я погали по главицата, както бе направил с треперещата лисица. Но щом понечи да протегне ръка, усети как слабините му се свиват болезнено и възприе това като предупреждение да не я докосва.

— Искрено съжалявам, Амата — рече той.

— Не си хаби съжалението — тросна му се тя. — То няма да върне семейството ми. — Изобщо не отвори очи, но той видя как в ъгълчетата им са се събрали сълзи.

Използва случая, за да огледа по-подробно лицето й с надеждата да открие някакъв белег, който да му помогне да разбере по-добре тази загадъчна жена дете. Беше стиснала здраво зъби, по слепоочията й се стичаха сълзи, които попиваха в земята. Тя бе разкрила пред него най-уязвимата страна на съществото си и той стана свидетел на нейната безпомощност. Но острият й отговор донякъде го освободи. Върна го обратно в действителността. Втренчи се със страхопочитание в ръката си — същата, с която за малко не я погали по главата. Бе на косъм да разнищи всичко, което бе натрупал в духовен аспект в продължение на годините усамотение.

Като малък обичаше да се гмурка за медузи в пристанището на Анкона. Веднъж по време на медитация се улови да сравнява медузите с човешката душа. Оставена да изсъхне на слънцето, медузата става лека и пореста, също като душа, оставена под ослепителните лъчи на Божията благодат. Преди Амата да пристигне в хижата му с писмото, се бе надявал собствената му душа едва ли не да е постигнала това безтегловно състояние. Но през последните два дни духът му натежа и се разплу, след като попи първо грижите на Лео, а после и на момичето, след като набъбна от отдавна забравени чувства. Изведнъж отчаяно му се прииска да остане сам.

— Отивам да потърся удобно място за пренощуване — рече й. — Тази нощ ще се излее проливен дъжд. Няма да се бавя.

Амата отвори очи. Той развърза шнура на колана си, стана и изтупа прахоляка от дрехата си. Докато се отдалечаваше към дърветата, се обърна и погледна за последно самотната фигура, просната на хребета, после наведе глава и потъна в мрачните дебри.

Орфео бе изпълнен със скръб, докато гледаше как отливът отнася приятеля му към устието на пристанището. Гребците с лекота прекарваха галерата през защитената ивица вода.

Довиждане, Марко, махна му той. Наслаждавай се на пътешествието на живота си. Ще си мисля за теб, докато обикалям венецианските площади, и ще ти посвещавам всяка следваща куртизанка.

Стига да можеше, би изтрил от съзнанието си историите на Поло-старши за жените в Кинсай — най-красивите на света, — които се люлеели в пъстри хамаци, втъкнали в смолисточерните си коси гребени от слонова кост, украсили ушите си с нефритени обеци, провиснали чак до гладките им скули. Или разказите за дворцовите дами, които, уморени да търчат подир дивеч с дворцовите кучета, захвърляли одеждите си и голи-голенички, заливайки се от смях, се гмуркали в езерата, където плували като ята сребристи риби.

Adio, compare, махна той за последен път и галерата излезе от пристанището. Сбогом, Катай.

Затътри се към дъното на кея, без да обръща внимание на талазите солен вятър и на врещящите над главата му чайки, докато стигна до английския боен кораб, с който щеше да пътува до Венеция. Английският принц Едуард, новият главнокомандващ кръстоносните войски, още щом научил за избирането на Тебалдо, бе изявил желание да конвоира папата.

Морякът в Орфео не можеше да не се възхити на кораба. Напречните греди стърчаха от двете страни на палубата, заковани с гвоздеи по южняшки маниер, а съотношението на широчината към дължината на самия кораб беше около три към пет, за разлика от едно към пет при кокетните венециански галери. Бойният кораб несъмнено бе предвиден за плаване из бурните северни морета и безбрежния океан, докато галера като тази на Николо Поло бе подходяща за по-спокойните средиземноморски води. И бакът, и килът на кораба се издигаха на няколко нива, по тертипа на сарацинските караки, а над единствената мачта се извисяваше бойница. Стрелците на борда имаха категорично предимство пред екипажа на ниските бойни галери, защото се намираха на доста по-добра височина. Корабостроителите бяха разположили отворите за веслата през две педи, така че се събираха цели двеста гребци. При силен попътен вятър корабът можеше да развие скорост до дванайсет възела. Никой пират не би дръзнал да нападне флотилия от такива съдове.

Орфео изсумтя, изпълнен със самосъжаление. Пиратите поне биха поразнообразили пътуването. Обърна се към града с унило сърце и помръкнал поглед. Видя как във водите на пристанището се отразяват величествените бастиони на Акра, как се носят и пробягват по вълните като мираж. Ако новоизбраният папа вече бе придобил непогрешимостта на папската преценка, тези паметници на могъществото щяха да бъдат сравнени със земята само след няколко години. Засега обаче Орфео знаеше само — пак по прищявка на същия папа, — че старателно изгражданата кула на собствените му надежди и мечти е безвъзвратно срината.

Повдигна брадичка, сякаш да огледа кулите на пристанището. Извисяваха се високи, студени и сковани — както баща му и по-големите му братя, властвали над детството му. Като дете той диреше утеха в полите на баба си всеки път, когато по-възрастните мъже се опитваха да смажат крехкия му дух. Оттогава та до днес жените продължаваха да го утешават, докато мъжете в семейството му, другарите му, събратята му от корабите му причиняваха само болка.

Така щеше да е и тази нощ. Обърнал гръб на бойния кораб, той се запъти към уличката, по която сутринта двамата с Марко крачеха в такова приповдигнато настроение.