Джон Сак
Францисканският заговор (22)

XVIII

— Avanti! Дий, твърдоглаво добиче!

Илуминато ръчкаше мулето си със сандали и го шибаше по задницата. Колкото повече се изкачваха над езерото Трасимено и ведрата долина на Киана, толкова по-непокорно ставаше животното. В далечината пред себе си Илуминато различи гордия силует на етруската цитадела Кортона. Злокобна в дързостта си, отдалечена и застрашителна сред снежните върхове, Кортона се бе оказала удачно убежище за последните години изгнаничество на брат Елиас. Въпреки че Илуминато бе предупреждавал някогашния генерал-министър да внимава да не попадне в собствената си клопка, Елиас се големееше като светски крал с едрите си, широкоплещести коне, с младежите в разноцветни ливреи, които очакваха заповедите му като епископски пажове, с изисканите блюда, приготвяни от личен готвач. Подпомаган в амбициите си от уменията в изтезаването на главния си тъмничар, той се бе стремял към абсолютна власт в братството. Десетилетие по-късно монасите, с помощта на папата, го принудиха да падне на колене. Докато Илуминато се клатушкаше и подрусваше на гърба на мулето, си помисли, че Бонавентура имаше на какво да научи Елиас относно укротяването на амбицията с търпение. Настоящият генерал-министър имаше възможност да се издигне по-нависоко в църковната йерархия от когото и да било в ордена, но всяка стъпка нагоре, защо не дори до папския престол, щеше да бъде благодарение на кардиналите.

Илуминато също бе чакал, докато колелетата на годините се търкаляха бавно и все по-ситно. Наградата ми е сигурна. Бонавентура му я обеща, когато старият свещеник му каза за Леовото съобщение до Конрад.

На централния градски площад Илуминато слезе от гърба на мулето и махна на две момчета, които тичаха наблизо. Явно не се впечатляваха от вятъра, който развяваше опърпаните им туники.

— Братлета, ще ми помогнете ли да се ориентирам — провикна се свещеникът. — Бог ще ви възнагради, ако ни заведете с мулето ми до църквата.

Малчуганите го изгледаха с любопитство, единият отвърна нещо неразбираемо. Илуминато откликна на местния диалект, като размаха ръце, хвана се за гърба и посочи нагоре по улицата, повтаряйки Chiesa, chiesa. Децата най-сетне го разбраха и се приближиха свенливо.

Над града Елиас бе построил по-малък вариант на базиликата, която бе издигнал в Асизи. Дори след като папата го прогони от ордена, дори след като премина на страната на империята и сподели съдбата на отлъчения от църквата Фридрих, Елиас продължи да носи сивата туника на францисканците, както направиха и дузината братя, останали му верни. Когато най-накрая се оттегли в Кортона, той се опита да възстанови част от миналата си слава, като построи манастир и църква със същото име, дори със същата фасада, като прочутата базилика. За себе си издигна каменен отшелнически дом. Някак си успя да се покае на смъртния си одър, получи опрощение от местния свещеник и бе погребан в същата тази църква. Илуминато си каза: Сигурно съм първият пилигрим, тръгнал да търси гробницата на развенчан генерал-министър.

Идването в Кортона не беше негова идея. Съгласи се, макар и с неохота, на предложението на Бонавентура, че този аванпост би бил възможно най-удачната отдалечена точка, където да изчака назначението си. Не можеше да допусне Конрад да го разпитва. Още едно последно превъртане на колелото, преди желанието му да се осъществи.

Но каква награда ще получи накрая! Епископ на Асизи. Настанен в епископския дворец в близост до „Сакро Конвенто“, той ще може да продължи да задоволява глада си за намеса в политиката на ордена и за вътрешна информация, която върви заедно с това. За известно време наистина вярваше, че е назначен на предишния си пост, за да умре от отегчение: отец изповедник в манастир на клариси, който кима сериозно (или полузаспал), докато онези невинни душици споделят с него прегрешенията си. Но за късмет — случайната среща с момчето на пътя край Анкона — се озова в центъра на потенциалната вихрушка от събития. Усещаше кръвта си да пулсира с нов живец в старите му вени. Бонавентура моментално схвана важността на Леовото писмо и опасността, която представлява то за доверието към ордена. Отначало генерал-министърът прие новината с типичното си хладнокръвие. „Нека Конрад да заповяда“, рече той невъзмутимо, докато бавно въртеше пръстена на пръста си. „Ще си тръгне, без да е научил повече, отколкото е знаел на идване.“

„Ами ако някак прозре истината?“

„Тогава изобщо няма да си тръгне.“

Но в такъв случай Илуминато трябваше да разкаже на Бонавентура и останалата част от историята — че си е позволил да заповяда Конрад да бъде задържан, ако мине през Губио. Сърцето му се сви, като видя как челото на Бонавентура се набръчка, но това беше само в първия момент.

Генерал-министърът потупа по плота на писалището си с върховете на пръстите си и удари звънеца. Секретарят му, Бернардо от Беса, сигурно е чакал току пред стаята, защото влезе незабавно с восъчната си плочка и стилус в ръка.

— Брат Илуминато, би ли повторил казаното току-що. И продиктувай на брат Бернардо бележките, които си водил във Фосато ди Вико, както и каквото си спомняш от писмото на Лео.

След като секретарят приключи, генерал-министърът благодари още веднъж и отбеляза, че бързите действия на Илуминато няма да останат невъзнаградени. Епископът на Асизи наскоро си бил отишъл от този свят и мястото му останало незаето в очакване коронацията на новоизбрания папа. Бонавентура вече имал на бюрото си писмо до папата, в което молел този свещенически пост да бъде зает от някой от неговите братя. „Тебалдо Висконти от Пиаченца ми е личен приятел. Споделяме еднакви възгледи за недъзите и покварата на духовенството. Той би предпочел тези постове на властта да бъдат заети от повече францисканци.“

Сърцето на Илуминато запърха, когато генерал-министърът намекна, че той, с неговата трупана с години мъдрост, да не говорим за явното му разбиране на необходимостта да се обуздаят разногласията в ордена, би бил идеалният кандидат за това овакантено място. Като генерал-министър той щял да бъде доволен да оповести това в послепис към писмото си.

Но Бонавентура даде това обещание преди да се появи трупът на онова момче на главната порта на „Сакро Конвенто“. Случаят може би щеше да остане незабелязан, ако по-късно същия ден група монаси не бяха донесли и брат Дзеферино — пресъхнал от жажда, полусляп и бълнуващ за отмъстителен ангел с пламнали очи. Момчето имаше някаква връзка с този разярен дух. Раненият брат разправяше още и че Конрад, благодарение на чудесна намеса, се спасил от плен. Още по-лошото беше, че от манастира в Губио пристигнаха още двама братя, които търсеха изчезнал брат.

— Мъртъв е — отвърна монотонно Дзеферино, когато Илуминато заведе двамата братя в лечебницата. Стрелна Илуминато със здравото си око. — Уби го онзи уж безобиден куриер, дето занесе писмото на Конрад. Така заплатихме за усилията си тази седмица, нали, брате? — Илуминато реши да не споменава за обещанието на Бонавентура.

През цялата следваща седмица възрастният свещеник избягваше генерал-министъра. Бонавентура ненавиждаше всякакви спънки в безоблачното функциониране на „Сакро Конвенто“, а това включваше и смъртта и раняването на послушници и монаси. Но в крайна сметка Илуминато не успя да се скрие от началника си. Бонавентура изпрати да го повикат.

— Конрад е в Асизи — рече той. — Отседнал е у вдовицата Франджипане, очакваме го да се появи тук всеки момент. Мулето ти вече си е отпочинало. Препоръчвам ти да отидеш да отдадеш почестите си на гроба на своя последен учител. Несъмнено той ще има нужда от молитвите ти.

— Ами епископският сан?

— Когато му дойде времето, ще ти изпратя вест в Кортона.

Илуминато нямаше друг избор, освен да коленичи, да целуне гравирания пръстен на Бонавентура и да си тръгне. Щом се изправи обаче, потупа камъка лапис лазули, който сияеше в златната си обшивка.

— Убеден съм, че разбирате, че Конрад представлява непряка заплаха — най-малко — за Братството на гробницата?

— Мина ми през ума — отвърна Бонавентура, — макар че писмото, преразказано ми лично от теб, не казва нищо в тази насока.

Сега, когато беше към края на пътуването си, Илуминато се чувстваше повече изгнаник, отколкото епископ. Облегнат за опора на едно от хлапетата, докато другото водеше мулето му и продължаваше да бърбори безспир на дивашкия им диалект, свещеникът изкачи стръмните вити улички до църквата. Повтори благословията към помощниците си, завърза животното си и влезе да потърси някого, който би могъл да го упъти към гробницата на Елиас.

Нефът на черквата се издигаше студен и мрачен, празен като пещера. Затътри се през влажното помещение към едничката газена лампа, която гореше в трансепта, и похлопа на страничната вратичка, водеща към манастира. Бадемовите очи на монаха, който му отвори, изглеждаха уморени и стари като самата черква.

— Per favore, брате, къде се намира гробницата на брат Елиас? — попита Илуминато.

Монахът сви рамене.

— Un momento. — Потъна обратно в манастира, след малко се върна с фенер. — Последвай ме.

Мъжът поведе Илуминато зад централния олтар към задна стаичка, която явно се използваше за склад. Покрай стените бяха нахвърляни хаотично платформи, на които се подреждаха момчетата от хора. Една маса в средата на стаята бе отрупана, че чак преливаше от купчини стари мухлясали ръкописи. Братът ритна встрани камара листа под масата, при което се вдигна гъст облак прах. Накрая застана на четири крака и зачисти голяма каменна плоча. Отгоре се провидя името на Елиас.

— Ето я — рече монахът.

Ето я? Нима този изкуфял безмозъчен брат няма какво друго да каже освен „ето я“? Как е възможно — властният управител, комуто Илуминато служи дванайсет години, на чиито политически умения и архитектурен гений някога се дивеше цял свят, да събира слоеве прах под някаква си маса? Стомахът на свещеника се преобърна. Бе възмутен от унизителния край на Елиас.

— И никой не охранява костите му?

— Ха. Това би се понравило на тщеславната му душа — да си мисли, че костите му са достойни да бъдат охранявани. Не, пък и бездруго те вече не са тук. След смъртта му един брат custode ги изхвърли от църквата направо на хълма. Вълците ги разнесоха. — Монахът се изкиска зловещо. — Ако искаш да намериш нечестивите му останки, търси бял прах в най-близката купчина вълчи изпражнения.

Мъжът заби поглед в Илуминато. Нито лицето, нито гласът му издаваха и най-незабележима следа от чувство.

— Sic transit Gloria mundi. Славата е преходна, брате — додаде накрая.

 

— Не бих казала, че някога съм познавала брат Илуминато — отвърна дона Джакома на въпроса на Конрад. — Още в самото начало монасите бяха толкова много. Не помня да съм чувала името му сред онези, които заминаха със свети Франциск за Рим. — Седеше пред огъня в дневната на дома си, покрила коленете си с вълча кожа, лицето й изглеждаше спокойно на танцуващите отблясъци от огъня.

— А по-късно — попита отшелникът, — когато е служил при Елиас?

— Казах ти вече — след като Елиас скри тленните останки на свети Франциск, почти не сме си говорили.

Конрад поднесе бележките си към светлината, докато продължаваше да рови из листата. Пио внесе в стаята чиния сладки и гостът вдигна глава.

— Мама държеше да ви ги донеса, докато са още топли, мадона.

Благородницата се усмихна и направи знак към събеседника си

— Любимите на нашия учител — рече тя, докато момчето поднасяше чинията към Конрад. — Марципан. Когато научих за състоянието на свети Франциск, взех с мен в Асизи малка кутия от тези сладки, заедно с плат за погребалната му плащаница. Обичаше аромата на бадеми, а специално за него ги бях опекла под формата на кръст. — Споменът извика радостен блясък в котешките й очи. — Днес готвачката е изпекла ореоли, в памет на наближаващия празник на Вси светии.

Конрад си взе сладка и остави захарта да се стопи на езика му, преди да започне да дъвче. Оставаше му още много да учи за истинския аскетизъм, след като светец като Франциск не е смятал, че дъвченето на сладки отхлабва усърдието му. Що се отнася до самия него, трябваше да признае, че безкрайното разнообразие от деликатеси, приготвяни от готвачката, беше не по-малко свързано с честотата на посещенията му у дона Джакома, отколкото съкровищницата от спомени на домакинята. Хареса му да си мисли, че ненаситният му апетит по някакъв начин го свързва със свети Франциск. Изтръска трохите, попадали по записките му, към огъня и продължи да търси, докато не попадна на друга част от легендата на Бонавентура.

— Ето го второто описание на стигмата, от времето на смъртта на Франциск. Бонавентура споменава рицар на име Джанкарло. Дали случайноле е онзи кмет, когото ти спомена — дето помогнал на Елиас да отнесе тялото на светеца. — Преведе латинския текст: — „По блажените му ръце и нозе се виждаха гвоздеите, чудодейно подаващи се от плътта му по Божия воля… така се врязваха в плътта му, че при натиск от едната страна мигновено изскачаха още повече от другата… Раната отстрани на тялото му, която не бе причинена от какво да е човешко действие… беше червена и плътта се свиваше на колело, като наподобяваше прелестна роза. Останалата част от кожата му, която преди беше по-скоро тъмна, както по рождение, така и от болестта, беше станала сияйно бяла, като даваше представа за великолепието на светците на небето…

Сред малцината, комуто бе дадено да види тялото на свети Франциск, бе образован и благоразумен рицар на име Джанкарло. Невярващ, досущ като Тома Неверни, той ревностно и дръзко, пред погледа на монасите и много граждани, не се поколеба да пипне гвоздеите и да докосне ръцете, стъпалата и тялото на светеца. Когато почувства белезите, раната на съмнението в собственото му сърце и в сърцето на останалите се разсея.“

Дона Джакома кимна.

— Сигурно става въпрос за Джанкарло ди Маргерита. Беше безсрамен и нагъл още преди хората да го изберат за кмет. Добре си спомням тази сцена: стоеше изправен в аленочервената си тога и хермелиново наметало. — Тя затвори очи. — Да, и носеше шапка от катерича опашка — наперен петел сред дроздове, един такъв надут и нагласен сред монасите в сивите им туники. Години след това разказваше за случилото се. Превърна се в неуморен защитник на стигмата пред всички неверници.

— Неверници ли? Нима е имало такива?

— О, да, и то доста. Съмнение, при това не лишено от завист, особено сред другите ордени. Но те, естествено, не са видели това, което видяхме ние.

Конрад поглади голобрадото си лице.

— Пропуснах шанса си да говоря с Илуминато. Имаш ли представа дали този Джанкарло е още жив?

— Не мога да кажа. Оттегли се в имението си във Фосато ди Вико преди около две десетилетия. Не съм го виждала в Асизи оттогава, нито съм чувала нещо за него.

Конрад си събра записките и ги притисна с две ръце към гърдите си. Затвори очи в очакване на вдъхновение, а червеното пламъче продължи да подскача през клепачите му. Нищо. Пак нищо, само въпроси, както обикновено объркващи.

— Искам да те помоля да пазиш записките ми — рече накрая. — Някой ден тези фрагменти ще ми проговорят с един глас и всичко ще се изясни, но още не е дошъл моментът. Утре смятам да разпитам брат Лодовико за „първото на Тома“ и нямам представа каква ще бъде реакцията му. Може би стъпвам на мочурлива почва или земята под краката ми ще се разтърси от земетресение. Или, дай Боже, да успея да хвърля мост над празнотата, която чувствам ето тук.

Маестро Роберто влезе на пръсти в дневната, докато Конрад говореше.

— Scusami, Джакомина. Стаята е готова за огледа ти, веднага щом се освободиш.

— Чудесно. Grazie, Роберто.

Насочи ведрия си поглед към Конрад.

— Не знам дали съм ти споменавала, че и двамата ми синове си отидоха от този свят бездетни. Никога не съм имала внуци. Тежка съдба е да надживееш децата си.

През цялото това време държах тяхната стая неотворена и непокътната. За мен тя се превърна във водовъртеж, който изсмукваше радостта от гръдта ми всеки път, щом пристъпех прага й. Но това ще се промени. Разпоредих да я почистят и пребоядисат.

Конрад изчака обяснението й, ала тя явно бе изпаднала в настроение да бъде загадъчна.

— Всеки от нас има своите празнини, които да запълва — додаде накрая домакинята.

 

— Първото на Тома ли? Разбира се, брате.

Конрад се отпусна на стола си, останал без ума и дума, докато Лодовико отиде да му донесе търсения текст. Оказа се твърде лесно. Библиотекарят реагира така, все едно чува тази молба всеки ден.

Лодовико се върна, натоварен с доста масивна книга. Щом я остави пред Конрад, писалището проскърца и се олюля на разклатените си крака.

— Нямам представа откъде знаеш, че разполагам с това произведение, но се радвам да ти го покажа. Това ми е най-новата придобивка. Сдобихме се с един от първите преписи единствено благодарение на личното приятелство на брат Бонавентура с Тома, завързано по време на обучението им в Париж.

Обяснението обърка Конрад. Нима генерал-министърът е достатъчно възрастен, че да познава Тома от Челано? Възможно е. Но Конрад никога не беше чувал Тома да е учил или дори да е прекарвал по-дълго време в Париж. Усмихна се неопределено, като изчака библиотекарят да се обърне, после отгърна кожената корица на книгата и огледа титулния лист:

SUMMA THEOLOGICA

Auctore Tomas de Aquino

И под заглавието, с по-дребен шрифт: Liber Primus.

Първата книга на „Сума на теологията“ от Тома от Аквино. Конрад простена. Тази лисица Лодовико. Нищо чудно, че беше толкова любезен. Бил е подготвен за молбата на Конрад. Явно брат Илуминато има добра памет и е предал дословно тази част от Леовото съобщение.

Монахът разпери пръсти и измери дебелината на книгата. Прочитането на цялото произведение би му отнело до края на есента. Но добре, ще се включа в играта ти, рече си той. Имам време. И търпение. А и кой би могъл да каже, че не този Тома е имал предвид Лео? Със сигурност е научил за произведението на Тома от Аквино, преди да умре. Може би е имал предвид именно духовна или теологическа слепота, а не слепец. Въздъхна дълбоко, после се съсредоточи върху текста и започна да чете:

ЧАСТ ПЪРВА

Първи въпрос

За светото учение,

какво представлява то и докъде се разпростира

Конрад се загледа през оловните рамки на прозорците. Въпреки мъглявината, скриваща жълтеникавите поля далече долу, успя да различи мястото, където се сливаха реките Киаджо и Тибър, за да поемат заедно към Рим. Прозя се широко. След два месеца няма да се пита кой е слепецът. Защото слепецът ще е самият той!