Джон Сак
Францисканският заговор (42)

XXXVIII

Дзеферино се потътри през тунела над килията на Конрад, последван от втори чифт стъпки, които монахът не разпозна. Първата му мисъл беше, че тъмничарят води нов затворник. Повдигна вяло глава при приближаването на факлата. Ключалката прещрака. Дзеферино вдигна решетката и поведе надолу по стълбите непознат монах. Слизайки, тъмничарят подвикна на Конрад и Джовани.

— Братя. Брат Джироламо от Асколи, вашият нов генерал-министър, е дошъл да говори с вас.

Затворниците се изправиха на крака, изтракаха вериги.

По знак на Джироламо Дзеферино извади огромен ключ от връзката на колана си и се наведе над краката на Конрад. Отключи прангите около глезените му и ги захвърли встрани с победен звън.

— Нашият Свят отец, папа Григорий X — подхвана генерал-министърът, — опрощава деянията ти срещу ордена, брате. Свободен си да си вървиш. Добре си дошъл да отседнеш тук, в „Сакро Конвенто“, докато се възстановиш здравословно. Съветвам те да не бързаш и да се оставиш на грижите на нашия брат от лечебницата.

Конрад примигна срещу светлината. От освободените му от прангите глезени рукна кръв. Въпреки че се бе надявал с месеци, прозаичната внезапност на освобождаването му изглеждаше направо нереална. Разкъса паяжините в мислите си, за да е сигурен, че е чул добре.

— В скоро време, когато възстановиш силите си, ще поговорим пак, брате Конрад — продължи Джироламо. — Имам планове за теб и искам да станеш мой емисар при братята спиритуали, за да ми помогнеш да ги спечеля обратно на страната на братството. Като човек, съпричастен с ритуалите им, и бивш затворник на конвентуалите, те със сигурност ще те чуят, ако пожелаеш да им обясниш, че промяната в ордена е неизбежна, ако искаме той да се разраства и да оцелее. Убеден съм, че тук присъстващият брат Джовани също го е знаел, докато е заемал поста генерал-министър.

Мислите на Конрад драпаха да излязат на повърхността, все едно беше сомнамбул.

— Поласкан съм от доверието ви, брат Джироламо, но наскоро си дадох клетва, която се надявам да ми позволите да осъществя. Обещах си пред Бога, че ако някога изляза от тук, известно време ще поработя сред прокажени. Но брат Джовани от Парма, моят съкилийник, е обичан от всички монаси. Не би ли могъл той да ви стане емисар?

— Възнамерявам да пусна на свобода и този почитан наш отец — отвърна Джироламо. Напрегна взор да пробие сенките, обгърнали съсухрения старец. — Но се съмнявам, че ще издържи на пътуването, което съпровожда подобна мисия. — Обърна се към Джовани: — Мислил ли си къде би отишъл, ако бъдеш освободен, падре?

— Премислял съм го стотици пъти — заекна Джовани. — Искам да отида в Гречо… в Гречо и никъде другаде. — После додаде с треперлив глас: — Искам да изживея дните си пред плевнята, където свети Франциск пресъздаде сцената с рождеството на нашия Бог.

Докато Дзеферино отключваше прангите на Джовани, Джироламо протегна длани към Конрад.

— Както виждаш, брат Джовани не става. Разкажи ми за обещанието, което си си дал. Колко дълго се закле да работиш сред прокажените?

— Докато разбера онова, което ми е нужно.

— А какво е то?

— Не мога да кажа точно. Самият аз не съм сигурен. Знам само, че Бог ще ми каже, когато и както Той реши. Може да отнеме ден; а може да прекарам там остатъка от живота си — не се знае.

Джироламо се почеса по бузата и продължи да изучава затворниците.

— Желанието ми да обединя ордена ме подтиква към прибързани действия, братя. Очевидно е, че и на двама ви ще е нужно време, докато се пренастроите към живота над земята. Върви и изпълни дадената клетва, брат Конрад. Но псе пак се надявам един ден да те използвам — след като изпълниш мисията си и възвърнеш силите си.

Вниманието им привлече шумно подсмърчане, което се чу откъм каменните стъпала. На светлината на факлата Конрад забеляза по бузите на тъмничаря да се търкулват сълзи.

— Брат Джовани ще има нужда от придружител, който да го заведе до Гречо — рече Конрад. — Може би брат Дзеферино… ако му измислите някаква маска… понеже обезобразеното му лице го притеснява…

Джироламо наклони глава на една страна.

— Молиш се за своя тъмничар?

— През тези две години той ни беше като добрия пастир. Мисля, че малкото му стадо вече започва да му липсва.

Джироламо огледа и тримата, потънал в размисъл.

— Ти какво мислиш, Дзеферино? Готов ли си да предадеш ключовете на друг брат и да напуснеш това място?

От гърлото на тъмничаря се изтръгна сподавен смях.

— Готов съм, но трябва да тръгна с брат Конрад. Брат Джовани има нужда от по-млад и по-здрав спътник. Конрад, и двамата сме слепци — ще станем едно цяло.

Конрад докосна белега над бузата си.

— Не се бях замислял как ли ще изглеждам самият аз в очите на другите. Дали ще плаша децата?

— Остарял си, приятелю, изглеждаш доста по-стар, отколкото си всъщност — призна му Дзеферино. — Когато дойде, косата ти блестеше черна като самур, а сега носиш зимна хермелинова одежда. Куцукаш като спънато магаре, а на светлината на деня ще си сляп като прилеп. С две думи, като изключим брадата ти на пророк, с тебе сме си лика-прилика. — За миг забравил за себе си, тъмничарят понечи да приближи факлата до лицето си, за да може Конрад да го огледа; но щом топлината на пламъка стопли бузата му, бързо изпъна ръка. Никога нямаше да забрави отмъстителния ангел от гората посред нощ.

Конрад изкуцука нагоре по стъпалата и стисна Дзеферино за рамото.

— Води ме тогава, брате. Ако можеш да се присъединиш към мен в пеенето на хвалебствени и благодарствени химни, двамата с теб ще станем такава двойка, която ще смути всички, поставили надеждите си в услуга на земни помисли.

 

Дзеферино се оказа прав за дневната светлина. Колкото и да бе нетърпелив да напусне „Сакро Конвенто“, още щом прекрачи прага на манастира, Конрад трябваше да вдигне ръка и да закрие здравото си око с ръкава на расото си. С несигурна крачка се пъхна в тъмнината на долната черква, следван по петите от тъмничаря. Като дете, което прави първите си стъпки, той се отправи към гроба на брат Лео.

Потисна желанието си да сгълчи своя учител. Вместо това си спомни благодарствената молитва, която спомена пред Дзеферино в тъмницата и пророни едно благодаря, опитвайки се да възвърне вярата си в Божия промисъл.

— Появило се е нещо ново — обади се Дзеферино иззад гърба му. — Последния път, когато излизах, тази плоча я нямаше. Женски гроб. „Якова… света римлянка“.

— Якова ли? — Конрад се прекръсти, после се пресегна под амвона и прокара пръстите си по надписа.

— Има ли дата, брате?

— От миналата зима е. Нали ти казах — нова е.

Конрад отпусна ръка край тялото си.

— Почивай в мир, брат Якова.

Дзеферино го изгледа въпросително.

— Брат с женско име?

— Красива и нежна дама, брате, история, подходяща за из път. Ще ти я разкажа. — Запита се дали дона Джакома е успяла да осъществи намеренията си да направи Амата своя наследница.

Амата сигурно вече е станала жена. През изминалата година почти не се бе сещал за нея, но внезапно го обзе желание да разбере как е. Интересно би му било още да узнае дали и той е отсъствал от нейните мисли, както тя от неговите. Надяваше се, че не.

От отсрещния трансепт се надигнаха гласове. Няколко факли осветиха северния край на базиликата. Закрил око, Конрад успя да различи две фигури, които се движеха през осветеното пространство, проправяйки си път между няколко скелета. Въпреки пиперливия си език той ги оприличи на ангели, които слизат и се качват по стълбата на Яков. Гласът, който привлече вниманието му, се надигна пак — явно говореше възрастен флорентинец.

— Боите ми са готови, Джото. Побързай, момче. Донеси хоросана. Днес трябва да приключа с Девата.

Конрад прекоси апсидата и се приближи до скелето, където работеше зографът. Сепна го груб глас.

— Ще ви бъда благодарен, братя, ако стоите настрана. Разсейвате ми чирака.

Конрад застина. Ококори здравото си око, без да го е еня дали вижда нещо или не. В първия момент погледът му се изпълни с блясъка на факлите, та се запита дали Божиите светци постоянно се къпят в такова сияние. След известно време успя да различи цветовете по стената — множество херувими, наобиколили полузавършена, седнала на трон мадона. В прегръдките си тя държеше човешко тяло, което приличаше едва ли не на истинско — не беше миниатюрният римски император, когото монахът бе свикнал да вижда на подобни фрески.

Отляво на Девата бе изписано също толкова живо изображение на свети Франциск, облечен в простото сиво-кафяво расо на ордена. Тъмните му очи гледаха спокойно някъде зад Конрад; плътните устни нито се усмихваха, нито се мръщеха. Над продълговатото му лице и щръкналите уши сияеше златен ореол, който обгръщаше и наболата му червеникава брада и тонзура, както и тънките вежди. Художникът бе положил дясната ръка на Франциск на гърдите му, докато другата стискаше Библия или може би Правилото на ордена. Раните от стигмата се виждаха ясно и на двете ръце. Конрад забеляза и белезите от Гвоздеите върху босите му стъпала. Раната от копие отстрани на тялото на Франциск прозираше през дупка в туниката му.

Вниманието на монаха бе привлечено от празния, безизразен поглед. Припомни си, че когато серафимът го е белязал с раните, Франциск е бил полусляп. В сърцето му нахлу прилив на благодарност, задето на самия него му бе останало поне едно око.

— Прекрасно е, синьор — пророни той към възрастния художник.

— Красотата е моят занаят. — Саркастичната нотка в гласа на майстора накара Конрад да се запита дали мъжът противопоставя творението си и братята, които го наблюдаваха. Двамата с Дзеферино определено не се отличаваха с красота. Флорентинецът, със своята деликатна чувствителност, може би дори ги намираше отблъскващи. Смелостта, обзела го долу в килията, мигом се изпари и той придърпа качулката на главата си.

— Хайде, брате — обърна се Конрад към спътника си. — Знам едно място, където можем да си починем и ще бъдем добре дошли.

 

Скрити под качулките си, Конрад и Дзеферино чакаха в голямата зала в къщата на Амата. Прислужникът Пио не разпозна Конрад дори след като монахът попита дали Амата все още живее тук. Зачуди се дали пък гласът му също не се е променил до неузнаваемост във влажната килия, макар че в компанията на Джовани бе имал уникалната възможност да го използва.

Тъй като самият Конрад отдавна бе простил на тъмничаря си, не се бе и замислял, че Дзеферино може би няма да е добре дошъл тук. Но Амата бе виждала монаха само веднъж, в тъмнината на изоставения параклис, а мъжът не се бе представил по име, преди Конрад да чуе изповедта му. След като раните на Дзеферино бяха заздравели, а и в резултат на живота под земята, той също изглеждаше променен. Но ако тъмничарят разпознаеше в Амата послушника от онази вечер, кой знае как би реагирал. Конрад определено не биваше да разбулва истината по време на неколкодневния им престой у Амата.

Щом тя влезе в стаята, той сведе глава.

— Мир вам, братя — рече тя. — Подслон ли търсите?

— Да, Аматина. За мен и за моя приятел.

Колебанието й бе почти осезаемо.

— Конрад? — Гласът й трепереше.

— Да. На свобода съм.

— О, Боже! Нека те погледна! — Ръцете й се протегнаха към качулката му, но той вдигна своите, за да я спре.

— Моля те. Ще те изплаша.

Тя стисна ръцете си в юмруци, преди да ги отпусне покрай тялото.

— Какво са ти сторили те?

— Не са „те“, мадона — намеси се Дзеферино. — Аз бях този, който го изтезава.

— Ти беше просто инструмент в Божиите ръце — прекъсна го грубо Конрад. — Не бъди жесток със себе си.

— Братя! Достатъчно. Престанете, моля ви. И двамата мъчите мен в момента. — Отпусна длан на рамото на Конрад. Той не се дръпна. — Е, да не би да възнамеряваш да се криеш под качулката до края на живота си? Не забравяй, че се намираш в дома на най-добрия си приятел. — Погали го по главата през плата. — Защо поне не опиташ?

Конрад се надвеси към своя спътник.

— Това важи и за теб, Дзеферино. Трябва да го направим, иначе по-добре да се върнем обратно в тъмницата.

Двамата едновременно свалиха качулките си. Амата примигна, за да преглътне сълзите си. Младата жена разтърка с юмрук бузата си и отстъпи назад, като гледаше ту Конрад, ту Дзеферино. За облекчение на Конрад, тя с нищо не показа, че е разпознала в Дзеферино монаха, който се бе опитал да я прониже с копието си.

Накрая погледът й се спря върху нейния приятел и вниманието й го накара да се изчерви.

— Конрад. Конрад. Толкова ми липсваше. Никога не съм имала по-голяма нужда да разговарям с теб, отколкото сега. — Говореше монотонно, все едно не намира нищо нередно в ситуацията. Дори успя да се усмихне. — И имам изненада за теб. Ела.

Амата и Дзеферино му помогнаха да изкачи стъпалата до лоджията. Той пак не се отдръпна, когато ръката й обви лакътя му. Едва сега осъзна колко много му е липсвал какъвто и да е признак на човешка близост през изминалите месеци — и как някога бе приемал близостта, дарена му в този дом, като нещо естествено.

Щом стъпи на най-горното стъпало, Конрад забеляза двама писари — монах и мирянин, — надвесени над писалищата си. И двамата му се сториха смътно познати, макар все още да нямаше много вяра на зрението си. На моменти имате чувството, че се движи като в облак, така че малкият скрипториум на Амата му се видя по-скоро като плод на фантазията му, отколкото като реалност.

— Брат Салимбене. Сир Якопоне — рече Амата. — Вижте кой ни е дошъл на гости. Помните ли нашия брат Конрад?

Щом Якопоне вдигна глава, на лицето му се изписа тъга. Отмести поглед встрани над парапета. Монахът изглеждаше по-скоро заинтригуван. Салимбене не познаваше Конрад достатъчно добре, че да си спомни как бе изглеждал някога.

— Брат Лео ти е поверил невероятен документ — обади се хроникьорът. — Макар чудесата да не са му присъщи.

Амата побърза да обясни какво преписват двамата.

— Надявам се да си доволен, Конрад. Веднъж ме помоли да се погрижа за това. — Погледна го изпитателно.

С помощта на Дзеферино Конрад пристъпи първо към едното, после към другото писалище, взирайки се в ръкописите.

— И двамата сте изкусни краснописци — рече той. Спря до брат Салимбене. — Що се отнася до чудесата, брат Лео искаше само да напише истинска история. Не би си позволил да украсява хрониката си с неистинни събития, пък дори за назидание на читателите си.

Салимбене се поклони извинително, вероятно поради уважение към състоянието на Конрад.

— И с право е постъпил така, разбира се. Познавам мнозина, които са си приписвали видения, за да получат повече почит от други — един вид светци, пред които са разкрити Божиите тайни. И Бог е свидетел, размътеният ум, замъглен от собствените си изпарения, ражда множество фантазии, дордето човек не получи истинско видение, което звучи направо като измислено. Постепенно се разпали.

— О, а колко фалшиви реликви съм виждал по време на странстванията си! Монасите от Соасон се гордеят със съмнителен млечен зъб, паднал от устата на Исус на деветия Му рожден ден. Виждал съм пъпната връв на нашия Бог в три отделни мощехранителници, макар да е възможно във всяка от тях да има по парченце от връвта. Но също така съм виждал и целия му препуциум на не по-малко от седем места. И всичките се излагат най-тържествено на всеки празник на обрязването.

Якопоне остави перото си с покрусено изражение.

— Веднъж докоснах перпуциума и бях дълбоко развълнуван. Получих вдъхновение за молитвите си за седмици напред.

Салимбене се ухили сардонически, обърнат с гръб към Якопоне.

— Така е то с простата вяра. В крайна сметка това е най-солидният аргумент за чудесата и реликвите. Абстракциите са за вдовицата, стиснала малкото, което й е останало. Но дали тя няма да се раздели и с него, за да получи няколко безценни капки от млякото на Девата?

Конрад се намръщи, но не отвърна.

— Уморен съм — рече той на Амата, без да уточнява, че всъщност умората му се дължи на Салимбене. — Къде мога да си почина?

Щом слязоха по стъпалата, там, където преписвачите не можеха да ги чуят, той сподели опасенията си относно преценката й.

— На сир Якопоне му имам доверие и се радвам да го видя да работи, но се боя, че си допуснала грешка, като си показала свитъка на Лео на брат Салимбене. Може да изглежда самостоятелен и саможив, но храни симпатии към конвентуалите.

— Той е хроникьор, Конрад — увери го Амата. — Интересът му към ордена далеч надхвърля всякакви мнения, които би могъл да си създаде за отделните фракции.

— Но след като веднъж задоволи любопитството си?

— Обеща ми най-тържествено. На мен и на… — Амата замлъкна насред думата, без да е сигурна как следва да представи Орфео. Разбира се, нямаше право да го нарече свой годеник, както бе сторил Салимбене. Дори не беше сигурна, че все още й е приятел.

— Трябва да говоря с теб, Конрад. Може би брат Дзеферино няма да има нищо против да ни остави насаме след вечеря?

Дзеферино сведе глава.

— Ако дотогава искате да си подремнете или да опитате нещо от нашата кухня, само кажете. Цялата къща е на ваше разположение.

След вечеря щеше да отведе приятеля си до едно закътано ъгълче на двора. И докато той има желание и сили да слуша, щеше да му разкаже за всичко, което бе постигнала от раздялата им насам, и за всичко, което изгуби напоследък. А ако той имаше желание да й разкаже за собствените си преживелици, щеше да го изслуша с жив интерес. Животът им се бе променил толкова много през последните две години.