Джон Сак
Францисканският заговор (18)

XIV

Седнал под обсипаните с есенни листа клони в двора на дона Джакома, Конрад отпусна на колене отворения си бревиарий. Госпожата не му даде нови отговори, но в други отношения се оказа повече от склонна да му помогне. Още щом той сподели с нея, че се налага да продължи пътя си към „Сакро Конвенто“, тя осъзна колко неуместен може да се окаже опърпаният му вид. Веднага изпрати да повикат прислужницата, която се грижеше за външния вид и бръсненето на мъжете в имението. Но за Конрад бе недопустимо да го доближи жена. Беше проумял урока за падението на Самсон и съзнаваше опасността от това жена да докосне главата му. В същото време си даваше сметка, че е време да си поднови тонзурата, затова прие предложението на домакинята да наеме бръснар от града. Мъжът свърши работата си съвестно, обръсна темето и врата на монаха, оформи внимателно тонзурата му. По-късно Конрад сподели с маестро Роберто и дона Джакома, че бил поразен от прилежанието, с което човекът почистил пода, след като свършил работата си — събрал внимателно всички косъмчета. Икономът избухна в смях. Дона Джакома обясни на Конрад реакцията на Роберто.

— Човекът е дочул, че си близък приятел на брат Лео, когото всички ние почитаме дълбоко. И че Лео често споменавал колко свят човек си. Е, брате, не се изчервявай. Той наистина имаше високо мнение за теб.

Та бръснарят, бидейки скромен човечец, просто се е потрудил да си осигури известен потенциален приход, един вид застраховка за старините му. Ако, да речем, умреш и бъдеш канонизиран, подстриганите косми от косата ти биха могли да му гарантират прилично съществуване за доста дълго време.

— И даже би бил доволен да не се разтакаваш много-много — додаде Роберто. — Все пак канонизацията е бавен процес. Нашият човек е обръснал не един монах. И съхранява косите на всички ви, ей така, за всеки случай, като ги слага в отделни бурканчета, обозначени с надписи, които само той си разбира.

Бризът във вътрешния двор, където Конрад се бе настанил да почете, разхлади приятно голия му врат и бузи. Той затвори бревиария си, усмихвайки се на простодушната вяра на хората и на способността им да се приспособяват към условията на момента. Откъм сенките към него закуцука домакинята, пъхнала под мишница топ сив плат. Явно го бе изчакала да довърши ежедневната си служба.

— Местните хора често ми носят дарове за монасите — рече тя. — Наясно са, че не ви е позволено да имате пари. Вчера една дама ми даде две soldi^[1], с които ти купих плат за ново расо. В замяна тя моли единствено да се помолиш за избавлението на душата й.

Джакома го изчака да й отговори. Конрад сви рамене и вдигна ръце.

— Предполагам, е редно да приема подаръка и да се помоля за жената. — Стисна протърканото си расо. — Но моля те, дона Джакома, запази моя стар приятел в дома си, за да си го взема, когато тръгна да се прибирам към планината. — Погали закърпената ивица на ръкава с нежността на майка, която милва наранената ръчичка на детето си.

— Само ако ми позволиш да го изпера. С цялото ми уважение към събратята ти спиритуали, брате Конрад, моят дом не е толкова добронамерен към паразитите, колкото е кожата ти.

Конрад кимна и се усмихна насила. Нима това е същата жена, която свети Франциск хвалеше за силата на добродетелността й? Всяка домакиня би изразила същото безпокойство. Почеса се по ръката и усети игличките и струпеите на стотина мънички ранички и гризвания — всичките онези постоянни наказания, тъй благотворни за усмиряването на плътта му.

— Постъпи както смяташ за редно. — Опита се да успокои стягането в челюстта си, което идваше с всяко ново предложение за промяна. Сърцето му се бунтуваше, въпреки че разумът му разбираше нуждата от цялата тази маскировка.

Дона Джакома помълча известно време. Когато проговори, бе едва ли не със свян — нещо нетипично за нея. Но след като чу безумното й предложение, Конрад разбра защо.

— Расото ще бъде готово утре. Ако желаеш, мога да заръчам на прислугата да ти напълни вана с топла вода.

Сега вече наистина прекрачи границата!

— Мадона, сигурен съм, че във времето, прекарано край нозете на нашия учител, неведнъж си го чувала да говори за покварата и греховността на къпането. — Конрад си се представи без дрехи и пламна засрамен. — Човек не само е изложен на собствената си голота, прости ми, че дори споменавам тази дума, но една безволева душа може да се изкуши да изпита наслада от топлата вода, да се поддаде на приятната й мекота, обгърнала кожата…

— Достатъчно, брате. Очаквах подобен отговор от теб. Аз бих била покрусена да те изложа на изкушение, както и ти би бил покрусен да подложиш приятелите си паразити на изтребление.

Дори да се бе усмихнала в сенките, още преди Конрад да успее да види ясно лицето й, тя се обърна и се отдалечи по алеята. Дума да няма — беше добра и великодушна жена, по-мила от всяка, която бе срещал след Розана; но колко жалко, че е останала подвластна на суетата и стремежа към чистота, характерни за не толкова възвишени и задълбочени жени.

На празника на епископ Дионисий и мъченик Елефтерий, на третия ден от посещението на Конрад при дона Джакома, из улиците на Асизи започна Панаирът на жътвата. Монахът реши да изпробва променения си външен вид по широкия свят. В ново расо и сандали, без брада и с прилежно бръсната глава, той се чувстваше неловко като чужденец в непозната страна. Надяваше се пребиваването сред толкова много хора да му помогне да свикне с промяната, която му предстоеше да изживее с отиването в „Сакро Конвенто“.

Панаирът щеше да продължи цели три седмици, но най-любопитните от всички прослойки на населението вече се тълпяха из улиците, нагъсто като звезди в безоблачна нощ. Навсякъде Конрад виждаше роби в най-чистите им туники, семействата им скупчени около тях с ококорени очи, отскачаха пред двуколките и ръчните колички, пред магаретата, натоварени със стока, заплеснати по чудесата, изложени на показ из сергиите. На икономите и управителите щеше да им бъде доста трудно през следващите няколко седмици да съблюдават стриктното спазване на задълженията от страна на робите: поправката на сбруи, остренето на коси и мотики, мъкненето на дърва за огрев и поправянето на покриви.

Работниците щяха да си имат дежурно извинение. Нима не им трябва сол за съхраняването на месото? Не се ли полага съпругите им да отидат да купят бои за вълнените пелерини на децата? По време на панаира жените едва ли щяха да стоят вкъщи и да плетат или да чепкат вълна, или да правят свещи за нощните шкафчета на господарките си. Все някъде между дребните покупки селяните щяха да намерят време да докоснат я пауново перо, я съвършена розова кожа, да подвикнат на акробатите и на танцуващата мечка, да проронят по някоя сълза с певците, които продават стиховете си на всеки, който може да чете. Икономите, свидетели на всичко това, можеха само да оплакват неизбежните загуби, докато самите те се шляят из панаира, купувайки материали за работилниците на жените си: цинобър и ализарин^[2] за дрехите на господаря, ножици за стригане на овце, гребени за вълна, вретена, метални четки и мас.

И докато икономите имаха възможност да свият обръча на ангажиментите си за идните няколко седмици, за цивилната охрана предстоеше най-усилното време в годината. В магазините и павилионите, където от сутрин до здрач се лееше вино, неизбежно избухваха и кавги. Шумна свада, долитаща от открита тента точно насреща му, напомни на Конрад, че това също е неразривна част от панаирите.

Надзърна през входа, където продавачът на вино беше вдигнал високо в ръката си монета, така че всички да я видят.

— Цяла сутрин седи и се налива с виното ми, а накрая ми плаща ей с това! Един сребърник за толкова пиене! Или се бръкни по-надълбоко, или, свети Никола ми е свидетел, ти нахлупвам каната на главата.

— Vaffanculo! — изломоти селянинът. — Виното ти и бездруго си е наполовина водица, най-слабото vino di sotto, което съм опитвал. За половин питие плащам половин сребърник.

Мъжагата се надигна на крака и се подпря с една ръка на масата. Вдигна другата към продавача и за ужас на Конрад изопна показалеца и кутрето си в сатанински знак.

— Да пропадне дано воднистото ти вино в най-долния кръг на ада — извика той, като гледаше между пръстите си — и дим от сяра да кипи в очите му, да бъде погнато от всички сатанински псета с огнени зъркели из полетата на Хадес, с наковалня, завързана за топките.

Другите посетители също надигнаха глас, повечето взеха страната на продавача, понеже свадата попречи и на тях да се черпят на спокойствие.

— Счупи му главата и го изритай навън — извика човекът най-близо до пияния.

Но селянинът още не беше приключил. Извиси глас, за да заглуши възмутените викове на останалите, и размаха пръст насреща им.

— И нека всеки, който се обяви в защита на онези, които разреждат виното, бъде окован с глава, набутана в задника на Сатаната, и прангите му да бъдат заключени с кофар, а ключът да потъне в най-дълбокото блато, откъдето да може да го извади само слепец без ръце и крака…

Проклятието му спря дотук, понеже винопродавецът скочи и стовари празната кана върху главата му. Онзи политна назад към пейката, тилът му се разби в плочника, а каната се счупи в челото му. Докато останалите нададоха възторжен вой на одобрение, продавачът сграбчи клиента за глезените и го издърпа извън тентата, като главата му подскачаше по паважа и оставяше кървава диря.

— Proprio uno stronzo — промърмори продавачът. — Мерзавец такъв. — И заряза онзи да пъшка на площада в краката на Конрад, туниката му — вдигната над хълбоците. Беше толкова замаян, че не можеше дори да седне.

Конрад се наведе да огледа по-отблизо мръсното, омазано с кръв лице. Селянинът примигна глуповато насреща му, вдигна ръка пред очите си, за да не му свети слънцето. Изведнъж се облещи и се опита да изпълзи назад.

— Леле! Църквата вече е тук. Значи сигурно съм умрял.

— Не мисля. Вярно, главата ти пострада доста, ама ще се оправиш. Явно е твърда като боен шлем!

Мъжът се отпусна и главата му пак изтрака на паважа. Той изстена и затвори очи.

Конрад коленичи край него и устните му се изкривиха в сардоническа усмивка. Може би пък е сгрешил, като се оттегли за толкова дълго в пустошта. Може би Амата все пак има право — лесно е да си светец в планината. Истинските светци изпробват вярата си, като помагат на такива като този, „като служат на бедните чеда Христови“, както му заръча Лео. За миг сякаш прозря новата мисия пред себе си, видя се да снове между хората и да ги поучава — той, най-бедният от бедните. Тази мисъл му стопли сърцето. Непременно ще го направи — само да приключи работата си в „Сакро Конвенто“. След това може да застане лице в лице и дори да приеме с широко отворени обятия подробностите от така наречения истински живот: опръскания с вино и кръв жакет на пияния селянин; начина, по който рошавите вежди на Роберто се срещат над основата на носа му и засенчват сериозното му лице; дръжката на бастуна на дона Джакома под формата на птичи клюн от слонова кост; Амата…

Тук мисълта му засече, понеже в главата му изплува мисълта за „дългите крака на Амата“ — бледи, изящни и силни, такива, каквито ги помнеше от онази сутрин, когато прекосяваха сипея, и каквито най-вероятно ги е видял Енрико през последната си земна нощ. Беше време Конрад да тегли чертата. Ако каже „да“ на тези крака или дори на спомена за тях, значи с положителност го очаква съдбата на младия Енрико от Верчели.